Коста Костов: Днес сме поели в грешна посока и ще се озовем пред други врати

Коста Костов за любовта, вземането и даването

„Белезите имат странната сила да ни напомнят, че миналото ни е реалност.” - Корма Маккарти („Тези прекрасни коне”, 1992 г.)

Иво Андрич написа някога: „Животът ни връща само това, което даваме на другите” (Ex Ponto, 1918 г.). Пише тези слова зад стените на затвора в Марибор, само на 23 години, в пълно отчаяние и с това спасяващо прозрение. Чудя се във времето, преди да ни напусне през 1975 г., дали се е познавал с Ленън и Макартни, които затвориха епохата „Бийтълс” с подобни на неговите слова: „And in the end, the love you take is equal to the love you make”. Това завещание е последната изпята от Пол Макартни фраза в самия край на легендарния албум – Abbey Road.

Не знам дали гениалните музиканти от Бийтълс са прочели Андрич, но едно е сигурно – щедрите души имат подобни прозрения, увенчани със силата на Любовта. Първият балкански Нобелов лауреат за литература Иво Андрич получава това признание в конкуренция с такива имена като Роберт Фрост и Греъм Грийн.

Петър Увалиев казваше, че за да впечатлиш британците, трябва да знаеш за тях повече от самите тях. Балканецът Андрич трябва да е направил точно това с членовете на Нобеловия комитет, почти век след като Енгелс нарече балканците остатъци, развалини, отломки: „This miserable debris of former nations, Serbs, Bulgarians, Greeks and other thieving rabblе”. Потомственият хърватин подарява цялата сума от Нобеловата си награда на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Жест на католик към държава, пълна с мюсюлмани.

Това се случва в далечната 1961 г., когато не познавахме думите „етническо напрежение”, не мразехме циганите, защото крадяха по-малко и работеха повече, и никой писател, дори в „различната” Югославия не беше толкова богат, за да си позволи да бъде така непомерно щедър филантроп. В знак на солидарност с народа си в онези трудни години на войната срещу немската окупация Андрич отказва да получава и пенсията си.

Не се сещам за подобни жестове на нашенец в последните 80 години, но ми идват на ума други двама – световният бас Борис Христов и последният български ерудит Петър Увалиев. Те дадоха урок на всички българи тук, като съхраниха до края на своя живот патриотизма и българоманството си далеч извън пределите на България. Първият завеща на България създадената от него в Рим Академия „Борис Христов” – училище за талантливи млади оперни дарования, а вторият си отиде от света огорчен, защото не успя да си върне бащината къща в София, за да я подари на родината си за духовни цели.

Сещам се и за друго, което е отекнало в душата ми без капка политическо пристрастие. За онзи г-н Симеон Борисов Сакскобургготски, който се върна в България не да даде, а да вземе, като ни смени чипа и го замени със софтуер за наивници! Всуе му повярвахме всинца и станахме за смях като онзи моряк от разказа на колегата Людмил Станев, който се похвалил, че откакто купил на жена си мобилен телефон, тя винаги си е у дома. Симеон ни върза тенекия далеч преди да изтекат неговите прословути 800 дни в безплодно и хаотично бръщолевене на някакъв нескопосан, одиозен български език.

Нека днес някои царедворци и политически блюдолизци да говорят за спокойствието и толерантността, които наложил Симеон в политическата и икономическа среда. Бабини деветини. Хосе Ортега-и-Гасет пише, че речта възможно най-точно отразява вътрешния ни мир, макар рядко да изрича истината за нас самите. Представям си каква война бушува в душата на Симеон, каква драма, какви опустошения има в нея, докато ни лъжеше, че се връща с добро. Триадното усукано нищоговорене и пренебрежително отношение на Кобурга към народа му изигра лоша политическа шега, която го запокити в килера на българската политическа история.

След него остана и се разрасна толерантната политическа уйдурма, която някои наричат „коалиционна култура”, и се размиха границите между ляво, център и дясно, а всички политици, ориентирани за време и място, осъзнаха, че ако мънкат врели некипели пред електората, това ще мине за извисено политическо говорене, недостижимо дори за Макиавели.

Симеон се оказа по-вреден за духа ни дори от дядо си Фердинанд, който затваря само за шест месеца Софийския университет, а Симеон затвори завинаги политическата класа в недоверието на българите и лавинообразното пропадане на страната стана неизбежно. Както се казва, с имотите си отнесе от България и бъдещето ни, и децата ни, но остави електорат, който изпрати в българския парламент неадекватното хилене на Росен Петров, а в европейския – извънземния английски език на Бареков.

Накъде сме се запътили, скъпи сънародници? Кого упълномощаваме да ни води и това ли е нашето лице пред света? Защо натирихме гените си извън България без път назад? Защо си навличаме такъв непростим грях? Как ще простят титаните на националното ни Възраждане, които платиха с живота си?

Славното време на Нова България остана в миналото, запокитено някъде далеч назад, между онези няколко десетилетия преди освобождението ни от турско робство (така ме учиха да наричам „османското нашествие” моите учители) и няколко десетилетия след него, затворено между първите класни училища в поробеното ни отечество и трагичната гибел на Дебелянов, Яворов, Гео Милев, Вапцаров…

Някъде в този времеви интервал светят велики българи, чиито лица трябва да гледаме по днешните български магистрали и кръстовища – Ботев, Вазов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Стефан Богориди, Петко Р. Славейков, Иларион Макариополски, Раковски… Колко останаха след тях да ни дават, без да ни вземат. Каквито и отчаяни сравнения да правя с днешните, няма да събера такава родолюбива, посветена на България дружина от високообразовани творци.

Един късен възрожденец – Симеон Радев, няколко следвъзрожденци като Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов, Ангел Каралийчев и Чудомир, свръхестествени случайни отломки като Цветан Стоянов и… двама-трима мачкани от системата поети, шепа талантливи писатели и художници, приети от същата тази система с намигване (знаем ги всички), още половин дузина интелектуалци, една част емигрирали в себе си, другата – в чужбина. Останалото е народ без съзнание за собствената си уникалност и политическа класа с манталитет на кючекчийка. Това ни остана.

Константин Павлов го каза гениално на 1.11.1987 г.:

Какво ще остане
„Перце от Ангел. –
Ангелът Го няма.
И копитце от Дявол. –
Дяволът също Го няма.
Това ще остане. 

И един ден по-късно, на 2.11.1987: 

Аз вярвам, че отново пак!
Но няма да е точно, както.
Че:
От копитцето –
ще се възземе Ангел.
А от перцето –
ще поникне Дявол.
И няма да се възприеме като чудо –
ще липсва памет за сравнение. 

Нека не забравяме, че най-важното даване е даването на Любов. „Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.“ Това са пак думи на Иво Андрич. Това даване липсва на всички. Днес сме поели в грешната посока и ще се озовем пред други врати, на които вместо България, ще пише – s.nobi (В домовите книги на стара Англия срещу имената на онези, които нямат благородническо потекло е имало надпис s.nobi (sine nobilitate). Оттук е и произходът на думата „сноб” – знак за липса на благородство и осъзната уникалност.

Коста Костов, април 2015 година

Д-р Коста Костов е началник на Клиниката по белодробни болести, Военномедицинска академия, София и главен редактор на списание InSpiro;

С незначителни съкращения от списание InSpiro- www.inspiro-bg.com;

Снимки:  www.monitor.bg; www.slideshare.net;