Константин Павлов: Робството не е стаж за бъдеща демокрация

  Румен Леонидов за „опасно достоверния човек” Константин Павлов

Публикуваме с малки съкращения фрагменти под формата на интервю на поета Румен Леонидов за „опасно достоверния човек” Константин Павлов. Кой е Константин Павлов? Нищо чудно да не сте чували за него. И не се травматизирайте, ако някой ваш познат от литературните среди ви се изсмее, че сте живели по едно и също време с гений, без да подозирате за съществуването на този толкова опасно достоверен човек…

Предлагам ви реактивните отговори на гениалния „Отшелник” – туй e кодовото име на Константин Павлов в разработките на ДС срещу него. В този текст са използвани както негови дневникови наброски, така и мои записки, фрагменти от предишни разговори. Получи се грандиозен монолог, подпиран от време на време със свързващи въпроси. И чудото се случи – Константин Павлов не просто промълви, а направо отново „проговори”, след като надживя троен мозъчен инсулт и загуби говора си до края…”

Дълги години през социализма около вас цареше тишина.

Тишината, в която бях, в значителна степен беше принудителна, както знаете. Тя ми беше наложена. Но в известен смисъл и аз съм участвал в поддържането й. Времето, кой знае, като няма по-добър избор, се спира на такива като мен.

Някога сте замълчали по принуда, а сега…

Когато искам, ще мълча, когато искам, ще говоря. Аз не мога да се навирам всеки ден в очите на хората и да ги поучавам.

Отбягвате шумотевиците и публичните контакти…

Избягвам ги, защото се притеснявам… Изморително е. Общуването се превръща в навик, губи чара си, своята непосредственост.

Ще се съгласите ли, че хубавото на тоталитаризма бе поне това, че като настрои срещу себе си интелигенцията, режимът „създаде” поетите дисиденти?

Този въпрос за дисидентството в изкуството ме дразни. Малко ме отблъсква. Ядосват ме сега хора с доста смътна биография, които искат да се изкарат герои. Убол се на трънче или несполучил вследствие житейски трудности, и сега си приписва едни заслуги… В България наистина имаше една могъща организация на дисиденти и това беше Партията. Цялата държава беше дисидентска. Тя мислеше различно от нормалните хора. А нормалните хора мислеха различно от една ненормалност. В този смисъл дисиденти за мен са хората, които осъществяваха цензурата. На главорезите, на тях им подарявам тази дума – дисидент!

Съществува ли някаква връзка между жертвата и палача?

Странно ми е, когато жертвата започва да придобива психологията на палача си… Разбира се, аз знам и друго – че и палачът придобива нещо от психологията на жертвата. Господ е заложил някакъв много разумен баланс – винаги трагедията да бъде двустранна, да няма абсолютен победител. Абсолютният победен парадоксално може да се окаже победител, и обратно. Благообразните и благородните маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по-демократична, по-честна. По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.

Защо не се включихте в политиката?

Липсва ми политически талант. И страст политическа ми липсва. Не желая моите любителски анализи да предизвикат схоластични спорове. В подобни времена трябва да се мисли не само точно, но и изключително бързо. Неприятно впечатление прави, когато в критична ситуация се взима едно решение и в следващия миг се заменя с друго, още по-глупаво от първото.

Освен това в партиите се събират много хора, но между тях има люде, които са ми несимпатични и на които не вярвам – не мога да бъда с тях. Не мога да се занимавам с политика в професионалния или в житейско-активния смисъл. Но политиката продължава да се занимава с мен.

Как си обяснявате, че хора, от които се очакваше едно поведение, се проявиха по съвсем друг начин.

Робството не е стаж за бъдеща демокрация. Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна и противоречива – във всеки отделен момент, целта й е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.

Според вас какво би могло да ни обедини в този момент?

Точно в този момент? Нищо. Полюсите на разединението не са само два, множат се… Наследството е страшно. Миналото, макар и маскирано, ще ни причаква, скрито зад завоите на бъдещето. Може би едно земетресение би изиграло ролята на обединяващ фактор. Но и това ще бъде за кратко време… Не бива да се самозалъгваме. Кой ще плаща за престъпленията и невежеството? Няма спор – потърпевшите. И отгоре на всичко ще бъдат обругавани от слугите на истинските виновници. Какво обединение…

Имате предвид демагогията?

Говоря за най-елементарни лицемери. Демагогия? За да има демагогия, трябва да съществуват поне наченки на демокрация. Как демагогията би могла да изпревари демокрацията? Демагогията е флирт с народа, макар и спекулативен. Демагогията е изкуство. 45 години у нас нямаше демагогия – имаше грубост, цинизъм, брутална лъжа… Едва напоследък забелязвам прояви на демагогия.

След „застоя”, времето ни предлага доста изтощителен ритъм…

Аз не се надбягвам с времето, аз предпочитам да му поставям капани, и – каквото се улови – знам, че си е мое. Вижте колко кожи съм одрал. Доста често сам попадам в собствените си капани, но не се оплаквам. Риск на професията.

Съмнявате ли се, че сте преходно моден?

Това съмнение е задължително. Иначе бих бил глупак. Човек трябва да е постоянно дежурен спрямо суетата. Никога не съм гледал на себе си като на месия. През цялото време съм бил абсолютно спонтанен и не съм градил преднамерено някаква биография. Биографията ми е резултат на хиляди случайности и закономерности, които не съм дешифрирал и досега.

Най-баналното определение за вас е, че сте сатирик…

Не се смятам нито за сатирик, нито за лирик. Всяка човешка душа си има особености и тя не е жанр – сатира, лирика или трагедия. Мисля, че съм непосредствен – и наистина, не скромнича, притежавам чувство за хумор. Но то служи, за да коригирам себе си, а не непременно за да стресна другите.

Пред кого нямате нищо да казване?

Моят начин на казване е писането. Банално е, но това е автентичното за всеки автор. Казваш чрез най-добрия си инструмент. Освен това имам чувството, че сега никой не слуша – всички говорят. Обидно ми е да се надвиквам. При надвикването човешката физиономия се изкривява, придобива неавтентичен характер, появява се нещо вторично.

Какъв е шансът за твореца сега?

Единственият шанс е да се отдръпне. Наистина има такива исторически моменти. И сегашният е такъв. Историята става история, когато мине известно време. А сега всеки отделен глас иска да говори от името на историята.

Мнозина ви смятат за мит, други за – демитологизиран…

Не е възможно да бъда демитологизиран… Това е все едно да разпопват човек, който никога не е бил поп и никога не е имал намерение да става поп. Тези изяви са рожба на гузна съвест, а допускам и извратена завист – непреодолимо желание да ме докоснат, макар и с мръсни ръце.

Вече сте прочели част от доносите срещу вас. Разбрахте ли кой вие вкарал в „черния списък” на ДС?

Някои колеги писатели са правили доноси срещу мен. В Ония времена. Черно на бяло. Запазвам тяхната анонимност заради илюзиите на децата и близките им, но любезно ги призовавам към по-свенливо поведение в бъдеще. Ако можеше, бих им отмъстил зловещо, като им подаря собствения си живот – нека го изживеят по-достойно.

Великодушно опрощавате стореното срещу вас…

Моето опрощение е невалидно. Бог ги е наказал, а пък аз като по-низша инстанция се опитвам да променя решението на Върховния съд. Неправомерно е. Мнозина свидетелстват, че са направили подарък, когато всъщност са били ограбени. Същата прошка обаче не важи за убийците. Хората са всякакви. Някои се кичат с чужди пера, други връзват шутовски звънчета на собствените си демони.

Кое е по-ценно: играта на митове или самите митове?

Твърдите митове са първите вериги на робството. Робството има ясен кодекс за дисциплина. Свободата няма толкова ясни правила. В тоя смисъл свободата е за свободни хора. Лично аз мисля, че през цялата ми биография съм се чувствал по-добре в диктатурата, отколкото в свободата, защото тогава имаше кой да се грижи и за плесниците, и за глада, и за униженията. А хората, които изпитват носталгичен глад към робството, правят опит подло да прехвърлят отговорността от себе си към някакви режими.

Кои са днешните врагове на България?

България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега – седем милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла риторика милеят за род и Отечество (колко доказани предатели сред тях!). А част от най-страстните спасители хукнаха да спасяват България из тая пуста чужбина, където след изтощителни благотворителни коктейли запяват „Мила Родино”, ненавиждайки се и завиждайки си един на друг. Както впрочем винаги е било. Поне да не ме учеха на патриотизъм, когато махмурлийски се тупат по гърдите, че са по-патриоти от най-патриотите. На всичко отгоре – носталгични били. Привечер особено.

Променихте ли отношението си към миналото?

Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Успешно или не – все ми е едно. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се възприема като аргумент в полза на миналото. Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е, защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.

През 1989 г. БКП раздаде жито за собствен упокой. И всеки „дисидент”, който хапна, промълви: „Бог да прости” и „мирният, кръгъл, нежен” преход беше осъществен. Така се роди въпросната „опозиция”. Но както всичко, създадено от Тази Партия, и опозицията й се оказа бездарна.

Защо интелектуалците, които се включиха в политическия ни живот, си тръгнаха унизени?

Всеки знае себе си, всеки постъпва според съвестта и представата за собствените си сили. Аз предварително знам, че не бих могъл да утеша разгонена слоница. А и не ми е работа. Други, с по-малки хоботчета, но по-дързостни, без да им е това работа, се опитаха…

Така ли си представяхме демокрацията?

Бяхме участници в „историята на една предизвестена… демокрация” – мнозина попълниха фишовете на демократичното тото едва след като числата бяха обявени. После се сбиха помежду си за изхитруваната печалба. Не мога да се отърва от унизителното усещане, че ТАЗИ свобода беше един пресметнат подарък. Нещо като цинична амнистия, когато изтънченият престъпник прощава на глупавата жертва.

Често в стиховете ви се повтаря святата дума свобода…

Не става дума за голяма универсална или абстрактна свобода. Чувството за свобода идва винаги, когато преодоляваш някакво робство. Не е задължително да робуваш на държава, власт или политика. Роб си дори ако си под властта на собствените си предразсъдъци. Онова, което застрашава собственото чувство за свобода, е самата личност.

Сам ли бяхте през всичките тези години?

Мнозина от моите приятели бяха талантливи хора, но с меки характери. На едни гръбнакът им беше пречупен, на други – изкривен от унижения. А инициаторите бяха все писатели и поети, колеги. Някои използваха удобствата на времето, когато всеки донос или клевета бяха начало на някакъв вид репресии. Доносниците бяха по-страшни от самите екзекутори. Първите не знаеха какво правят, изпълнителите използваха наивността им.

Значи все пак имахте щастието да не останете сам, да имате своите приятели?

И те имаха това щастие – да имат моето приятелство!

Да, то е взаимно.

Това е то приятелството. На погребението ми ще се появят много повече, отколкото съм желал.

Вие оптимист ли сте?

Да, но не чак дотам, че да крача през трупове и да си подсвирквам безгрижно.

Неделикатен въпрос: винаги ли сте искрен?

Да. За съжаление, защото знам, че прекалена искреност е вид безсрамие.

Със съкращения от http://lira.bg;

Снимки: public-republic.com; vesti.bg;