Клаус Кох за принципите на възпитание на различните поколения вчера и днес

Интервю с психолога Клаус Кох

Клаус Кох, роден през 1950 г. в Гьотинген, е немски психолог, журналист и автор на книги. Книгата му със заглавие „1968 година. Три поколения – една история” описва конфликта на  неговото поколение със своите родители и деца. Съществена насока в неговата изследователска и публицистична дейност са принципите на възпитание в „Третия райх” и въздействието на тези принципи върху следващите поколения до днес.

Безгранична свобода – за това мечтаеха децата, родени през 50-те години на миналия век. Но винаги чуваха само „не, не, не”. Интервю на Сара фон Алтен с психолога Клаус Кох.

Въпрос: Г-н Кох, роден сте в Гьотинген през 1950 г. Кои спомени от Вашето детство са останали в паметта Ви?

Клаус Кох: В семейството ми, както и в много други семейства, цареше мълчание, което нас, децата, ни угнетяваше. Говореше се само за незначителното. Много хора от поколението на родителите ни са били заплетени като дейци или съмишленици в идеологията на националсоциализма.

Но това минало се скриваше. От срам или от чувство за вина, при някои също и защото не искаха да се разделят с националсоциалистическата идеология. В своите родители  не можехме да видим примери за подражание и наред с господстващите принципи на възпитание това са едни от най-важните спомени за това време, които са останали в съзнанието ми.

Какво представляваха тези основни принципи на възпитание?

Детето трябваше да слуша - безусловно! В някои семейства боят все още беше правило. Спомням си за един баща в съседство, който веднъж ми показа камшик с шест ремъка. У дома при нас нямахме такова нещо, но получавахме и шамари.

Как продължаваше възпитанието в институциите?

За възпитателките в детската градина, които упражняваха професията си и по времето на националсоциализма, беше напълно разбираемо да разглеждат децата като врагове. В смисъл, че децата са невъзпитани, непослушни, че цапат, не вършат това, което се изисква от тях и че те трябва постоянно да бъдат дисциплинирани. Ако не слушахме, ни се караха и въвеждаха ред. Това нали е израз от военното обучение.

Какви методи бяха прилагани?

Ако се бяхме провинили с нещо безобидно - не си бяхме измили ръцете или нещо подобно - тогава ни затваряха в един шкаф в коридора, в който слагаха метлите и домакинските уреди, за 30 минути, в пълна тъмнина. И тогава крещяхме, докато накрая само ридаехме и след половин час отново ни пускаха да излезем. Нещата в училище продължаваха по подобен начин. До дъската стоеше пръчка, с която учителят или учителката удряха децата по пръстите за лошо поведение. Разбира се, не биваше да си дърпаш пръстите, защото тогава щеше да бъдеш страхливец, а не истински пич.

Спомняте ли си определено преживяване?

Да изяждаш всичко, от опит, да понасяш глад - по онова време това беше абсолютно доминиращ принцип. Тук нямаше пощада. Както у дома, така и в детската градина. Ако оставиш нещо, което не ти е непременно вкусно, тогава трябваше да седиш на масата пред чинията си, докато изядеш всичко. Спомням си, как веднъж седях пред чинията с часове и след това имах чувството, че съм я погълнал и тя е в стомаха ми. Няколко седмици по-късно все още мислех, че ще трябва да умра от това.

Защо авторитетните личности, преди всичко собствените родители, се държаха така?

Повечето бяха възприели принципите си на възпитание от своите родители от времето на Кайзерова Германия. Около 1900 г. възпитание означаваше следното: подчинение и безпрекословно послушание. Децата трябваше да се покоряват изцяло на бащината воля, жените нямаха много думата. Прилаганите стандарти на възпитание, които бяха пропагандирани и от лекари, правеха стриктно разделение между момчета и момичета.


Строг ред при младите пионери в ГДР или антиавторитарно възпитание в детска градина във ФРГ

Момчетата трябваше да бъдат твърди като стоманата на Круп, трябваше да издържат на болка, не биваше да плачат. В края на краищата момчетата трябваше да станат добри войници и да служат безусловно на родината си. Момичетата бяха възпитавани в ролята си на майки и домакини. От 1933 г. националсоциалистите съумяха да се възползват от този начин на възпитание.

Кои идеали на възпитание бяха добавени по времето на националсоциализма?

Националсоциалистите направиха майките слабо звено, защото майките все още изпитваха  съчувствие към децата, когато децата бяха наказвани брутално. При нацистите авторката Йохана Харер беше станала един вид икона на възпитанието. Тя беше разработила програма, която искаше да прекъсне естествената връзка в ранното детство между майката и детето. По възможност майката трябваше да държи детето на дистанция и да го остави да пищи.

Нейната книга „Немската майка и първото й дете” имаше стотици хиляди читатели. Възпитанието имаше за цел да притъпи всяка емпатия, всяко съчувствие към другия. Детето не трябваше да се чувства повече свързано с родителите си, а с националсоциалистическата идеология.

Какви последствия за детската психика имаха тези авторитарни и не много радушни методи на възпитание?

Всяко дете винаги се опитва да бъде одобрявано, да бъде обичано. И ако не му се отвръща с това, детето, повече или по-малко, се оттегля в себе си. То може да реагира на такова отношение и с агресивно поведение. В средата на 60-те години на миналия век това беше решаващият момент за нас - от това потисничество, от това безмълвие, от това търсене на контакт и комуникация, да опитаме въстание срещу родителите. Искахме да се отървем от тези родители. Не искахме да имаме нищо общо с тях. Толкова много ни бяха разочаровали.

По правило родителите възпитават децата си така, както са били възпитавани самите те. Колко трудно беше за хората от поколението на 1968 година да разчупят тази схема?

Най-напред нещата бяха много лесни за нас. Искахме да се махнем от родителите и  отхвърляхме принципите им на възпитание, тоест, пропагандирахме точно обратното. Вместо да бъдат послушни, децата трябваше да правят и да бъдат оставени да правят това, което искат. На нас винаги ни се казваше: „не, не, не”. Дотегна ни и го проумяхме,  искахме да освободим себе си и нашите деца от това.

Кои бяха най-големите заблуди?

Собственото ни протестно отношение беше по-важно за нас, отколкото въпросът, дали с това строго антиавторитарно възпитание наистина правим нещо добро за децата си. Но децата, особено малките, наред с положителния опит за свързване имат нужда малко и от това, някой да ги води и че човек трябва да се осмели да влезе в конфликти с тях - това ние във времето, когато пропагандирахме антиавторитарното образование, не съзнавахме много.

И, разбира се, правеха се грешки. Децата на хората от поколението на 1968 г. пишат, че поради това възпитание те са страдали от определена дезориентация, защото не са знаели какво се очаква от тях.

Kъм какво тогава се придържат поколенията след 1968 г.? В областта на възпитанието те ориентират ли се по своите родители?

Повечето деца, родени през 80-те години и по-късно, са израснали според либерални принципи на възпитание. И младежките проучвания като изследването на Шел показват следното: в наши дни 70-80% от младите хора казват, че ще възпитават децата си точно така, както те са били възпитавани. Този поколенчески конфликт, който нас ни изведе на улицата, днес вече не съществува.

Дали днес всичко е по-добре?

Да израснеш с добри принципи на възпитание, да бъдеш обичан и одобряван, това са съкровища, от които по-късно човек взема цялата си увереност в собствените сили. Няма алтернатива на това. Единствената стойност, която днес е неумолима в средната класа, е постижението. Според мотото: можеш да се върнеш вкъщи, когато искаш, можеш да дойдеш с когото си искаш, но ако постиженията в училище не са добри, тогава за децата става неуютно.

Фактът, че по този начин децата се превръщат в „проектни деца” на родителите си, също е резултат от страховете за изпадане на родители от средната класа, които се притесняват, че по-късно децата им няма да имат толкова добър живот, колкото са имали те.

Източник: tagesspiegel.de;

снимки: swrmediathek.de; t-online.de;

Превод: Господин Тонев;