Любов и трагизъм - писмата на Сьорен Киркегор до Регине Олсен (2 част)

Раздялата на Сьорен Киркегор и Регине Олсен

Третото писмо от ноември 1840 г. вече показва първите съмнения. Сьорен иска да „бъде сам в определени моменти”, но не иска ли това всеки обичащ? Чувството все още изглежда ненакърнимо, всичко все още изглежда, че ще има щастлив край: Моя Регине! И в този миг все още мисля за теб и ако понякога Ти се струва, че се отдръпвам от Теб, то това се случва, не защото те обичам по-малко, а защото за мен е станало необходимост в определени моменти да бъда сам. По никакъв начин Ти не си изключена от мислите ми, забравена, а напротив, Ти си съвсем жива за мен. И когато мисля за Твоето вярно сърце, ставам отново ведър, така Ти ​​се носиш около мен, така всичко друго отлита от хоризонта ми, който се разширява безкрайно и има само едно единствено ограничение. Така се връщам отново при Теб и мятащата се мисъл намира покой в Теб. Твой С. К. На 11 ноември обаче Сьорен пише до Регине онова писмо, в което за първи път натрупаният му самотен опит е единствената тема. Диалектическата игра с времето, постромантичната словесна закачка едва прикрива дълбоката меланхолия, която стои зад тази игрива задача за времето и пространството и която също така вече застрашава любовта към Регине: Моя Регине!

Това писмо няма дата и не трябва и да има такава, тъй като същинското му съдържание е съзнанието за едно чувство. Което, разбира се, присъства у мен всеки момент, ако и във всички различни тоналности на любовта, но точно поради тази причина не присъства в някой отделен момент според неговата противоположност на другите (не точно 10 часа, или тъкмо 11 часа, не на 11 ноември, за разлика от 10 или от 12). Именно това чувство се подмладява все повече и повече, то е вечно младо като книгите, които Средновековието ни е предало, които, ако и да са на няколкостотин години, винаги са „отпечатани през тази година”.

В навечерието на Св. Мартин, когато останах навън до осем часа вечерта, бях във Фреденсборг (на остров Зеландия в Дания), не мога да кажа вчера или предишния ден, тъй като нямам днешния ден за изходна точка. Учудвам се, че пътувам сам. Ти знаеш, че преди никога не съм пътувал сам, а скръбта, и мъката, и тъгата бяха верни мои спътници, сега компанията от туристи е по-малобройна. Когато отсъствам, ме придружава мисълта, споменът за Теб. Когато се прибирам вкъщи - копнежът  по Теб. И във Фреденсборг тези мои спътници се срещат, прегръщат се и се целуват. Това е този миг, на който толкова много държа, защото Ти знаеш, че обичам Фреденсборг неописуемо за мига - един миг, но миг, който за мен е безценен.

Точно както това писмо е без дата и следователно може да бъде написано по всяко произволно време. От това също следва, че то може да бъде четено по всяко време и ако някакво нощно съмнение може да те връхлети, то Ти можеш да го четеш дори през нощта; Защото в действителност, ако в някой момент се съмнявах дали мога да Те нарека „моя” (Ти знаеш, колко много неща свързвам с този израз, Ти го знаеш, Ти, която сама беше написала, че животът ти ще свърши с мен, в случай, че се разделя с Теб, о, нека то бъде затворено в мен, докато сме свързани, защото само тогава всъщност сме свързани), няма момент, в който съм се съмнявал, не, пиша го от най-съкровеното убеждение на  душата си, дори в най-мрачния ъгъл на света няма да се съмнявам, че съм Твой, Твой завинаги.


Паметникът на Сьорен Киркегор в градината на Кралската библиотека, Копенхаген, Дания

Датата на следващото писмо не е известна. Може да е било написано още през януари 1841 г., но е написано най-късно през юли същата година. Сега силното чувство към младата осемнадесетгодишна девойка е разбито. Изразено със собствения език на Киркегор: от безкрайността на любовта се е стигнало до „бездната на крайността”. Всемогъщото присъствие на преживяването е изчезнало. То може да бъде възкресявано вече само като спомен: Моя Регине! Моментът не  иска да бъде благосклонен към нас. Е да, наистина, така искаме да си спомняме.

Споменът е моята стихия; а споменът ми е вечно свеж, той се вие като течаща вода ​​през степите на моя живот и ромоли и бърбори, бърбори и ромоли винаги същото, отново и отново, приспива тъгата, маха ми и ме примамва да го проследя обратно до неговия произход, където избликва от мрачните легенди на детството. Спомените ми не се оживяват само тогава, когато противоположните настроения се докосват едно в друго, точно както зелените венци, макар и да са повяхнали, отново започват да благоухаят при рязка и внезапна промяна на времето (въпреки че всички спомени ухаят най-сладко и неописуемо, когато вали). Не, те са винаги живи и колкото повече светът е срещу мен, толкова по-силно си спомням.

Междувременно, що се отнася до спомените ми, аз съм все още млад: Ти ще забележиш това от факта, че не съм като старите хора, които наистина помнят добре най-отдалеченото от тях във времето, но не и това, което е най-близо до тях. Преобразен, за мен всяко хармонично докосване на идея и живот мигновено се превръща в спомен и тъй като приближава отдавна преминалото близо до мен, той измества далеч назад именно току-що отминалото, за да го извади в светло-тъмната страна на спомена.

Въпреки че точно днес мигът ни отказа помощта и подкрепата си, въпреки че часът, в който пиша това тук, все още не е дошъл, аз си спомням всичко това като нещо отдавна отминало и по този начин то губи жилото на болката и си запазва сладостта на тъгата. Твой С. К. Така разривът не може повече да бъде спрян. Сега Киркегор схваща, че той е „съществуването като изключение”, „опитното зайче” на битието, „сардела, натъпкана в края на консервната кутия със сардели (тези в средата са добри)”. Осъзнава, че не бива да свързва по-нататък съдбата на момичето със своя живот. Той й връща годежния пръстен:

... За да не се поставя на изпитание вече нещо, което трябва да се случи и което, ако вече се е случило, вероятно ще даде сили, толкова, колкото са нужни: така че нека то се случи. Забрави преди всичко този, който пише това тук; прости на един човек, който макар и да е съумял да постигне някои неща, все пак не е успял да направи едно момиче щастливо. Да изпратиш копринена връв на Изток означава смъртно наказание за получателя. Тук изпращането на пръстен наистина е смъртно наказание за този, който го изпраща ...

Но в Регине всичко се бунтува срещу края. Регине е на осемнадесет години и на осемнадесет не е нужно да знаеш нищо за отказ. Тя го заклева да остане с нея. Този мъчителен край се проточва с месеци. Писмата на Сьорен стават все по-кратки. И тогава се стига до редове като тези, разтърсващи поради краткото си съдържание: Моя Регине, Не е нужно да ме чакаш следобед, тъй като съм възпрепятстван да дойда преди вечерта. Твой С. К. Моя Регине, Не е нужно да ме чакаш днес вечерта, тъй като съм възпрепятстван да дойда. Твой С. К. Така завършва периодът на годежа, така завършва една любов. Младата Регине преодолява този край. По-късно тя се омъжва за друг мъж и е щастлива. Киркегор не преодолява този край. Той не се е женил никога и също така никога след това не е бил щастлив.

Източник: zeit.de;

снимки: dearabbie-nonadvice.com; willgoto.com;

Превод: Господин Тонев;

Любов и трагизъм - писмата на Сьорен Киркегор до Регине Олсен (1 част)