Кайлаш Сатярти, носител на Нобелова награда за мир за 2014 година

Кайлаш Сатярти: Свързва ни любовта към децата ни

Индиецът Кайлаш Сатярти, борец за правата на децата, е носител на Нобеловата награда за мир за 2014 година. Сатярти живее това, което проповядва: ненасилие, съчувствие, смелост. Неговата награда не са нито парите, нито властта, а сълзите на щастие.

„Сега спя по-малко и говоря повече”, отговаря Кайлаш Сатярти на въпроса какво се е променило в ежедневието му след като Нобеловият комитет оповести имената на носителите на Нобелова награда за мир в Осло. Индиецът поделя наградата от 1,1 милиона евро с пакистанската ученичка Малала Юсуфзай.

„Проблемът на бедността сред децата и поробването чрез труд на малолетните е станал все по-видим. Получих покани от много университети, но аз не съм академичен човек. Аз съм един много обикновен човек”, казва Сатярти, смеейки се. „Но моят глас ще се чува още повече, вниманието се е увеличило. Търся нови партньорства в политиката, в икономиката и обществото. В определена степен работата едва сега започва”, казва индиецът, а кафявите му очи сияят.

Така, както седи в библиотеката на фондация „Роберт Бош” в Берлин, която го е поканила на своята 50-та годишнина като почетен гост, в традиционни индийски одежди и без никакви скъпи аксесоари като накити или часовник, това по никакъв начин не въздейства неестествено или натрапчиво, а автентично. Това е тази автентичност, която го представя далеч отвъд индийските национални граници като институция на човечността. „Моята награда се измерва в радостните сълзи на родителите, на които връщам детето им от трудовото заробване у дома”, добавя бащата на две деца. „Това е, което има значение за мен. Това е смисълът на моя живот.”

Кайлаш Сатярти е видял много сълзи на радостта, но още повече сълзи на отчаянието, на болката и на безпомощността. 50 милиона деца под 14 години в Индия, а вероятно много повече, работят в мизерни условия в тъкачници за килими, в рудници или в селското стопанство, вместо да ходят на училище. Много повече от десет милиона непълнолетни биват държани като роби или в един вид робство, за да изплащат дългове на семейството си. Това са условия, които държавните институции не са в състояние да променят.

„Вярвам, че всеки може и трябва да задвижи нещо в живота си. В свят, в който един Нелсън Мандела успя да стане президент на страната си, а немският народ съумя по мирен начин да осъществи обединението си, в такъв свят всичко е възможно”. Той все пак ще изживее края на заробването на деца чрез труд, казва Кайлаш Сатярти – амбициозно изказване за един 60-годишен мъж. „Да, това е амбициозно, но аз винаги съм бил много амбициозен, винаги съм имал големи мечти, без да съм мечтател. Аз съм много практично устроен човек и се научих да действам прагматично и да преценявам точно.”

Може би затова той е насърчил 34-годишния си син да учи право, защото дори и в най-голямата демокрация на света социалните промени трябва да имат своята юридическа рамка.  

Сатярти е превърнал спасяването на децата в задачата на своя живот и никога не я изпуска от погледа си. При това той би могъл да живее живота си много леко: като електроинженер в родния си град Видиша в централна Индия - един спокоен живот със съпругата, сина и дъщеря си в индийската анонимност. Но той е избрал друг път, неудобния и конфронтационен път на социален активист.



Като 26-годишен той се отказва от обещаваща кариера като електроинженер, за да се посвети на освобождението на децата. Напуска град Видиша и отива в град Мандсаур, където  спасява деца от една фабрика, в която те е трябвало да произвеждат плочи и моливи за писане.

Каква горчива ирония: деца, които не могат нито да четат, нито да пишат, произвеждат плочи за писане и моливи. Това вероятно е било ключово изживяване за Сатярти, който се отказва дори от рожденото си име Шарма, което го идентифицира като член на по-висшата каста. Той избира името Сатярти, изведено от заглавието на книгата „Сатярт Пракаш”( „Светлина на истината”).

Визията му се превръща в мисия и досега помага на около 80 000 роби на труда да се спасят - и те стават ревностни съмишленици срещу постоянното незачитане на правата на децата. Борбата му е публична, понякога сензационна. Той все още е на предната линия на фронта, прекрачва вратите на занемарени фабрики, в които децата се трудят по дванадесет часа на ден в полумрак. Неговите претърсвания са легендарни и го превърнаха в родината му в герой на бедните.

Сатярти рискува живота си постоянно, бит е, заплашван е, мафията запалва кабинета му. „Имам белези по цялото тяло, но съм жив”, казва той и уверява, че никога няма да се бори с насилие и оръжие срещу хората, а с вътрешния дух на убеждението, че върши правилното. „В края на краищата всички ние сме хора. Може да се каже, че обичам враговете си”, казва Кайлаш Сатярти.

Уеб страницата му го показва като „търсещ истината”. Сякаш от дълго време той не е намерил личната си истина: детският труд е неморално нещо. „Децата не биват принуждавани да работят, защото родителите им са бедни. Или заради неграмотността, заради невежеството, несполучливите програми за развитие и обучение. Децата са експлоатирани единствено и само защото техните работодатели винаги печелят от това. Защото децата са най-евтината работна сила и често работят дори без никакво заплащане.”

Той все още е един търсещ, един пътуващ странник, който по пътя към истината действително е „намерил запетайки”, но все още не е намерил „никаква точка”. Ненасилието е много важно в това търсене. И съчувствието. Но нека не се заблуждаваме: благият и кротък човек е борческа натура​. В делото той е твърд и непреклонен. Брат му казва за него: „Ние често се страхувахме за него. Но той винаги е бил безстрашен.”

„Какво все пак ни свързва”, пита Кайлаш Сатярти и веднага сам отговаря на въпроса: „Това е любовта към децата ни! Какво ни пречи да обичаме и онези деца, които не познаваме лично, но които са в опасност? Даваме ли на младежта достатъчно перспективи, слушаме ли децата си? Помагаме ли им да водят достоен живот и да устояват на изкушенията на екстремистите, защото децата са съумели да развият собствената си силна личност чрез симпатия и обич, уважение и образование? Не винаги и не в достатъчна мяра. Ние всички трябва да правим повече. Кога, ако не сега? И ако не от нас, тогава от кого?”

Трудно е, а също и безсмислено, да се възразява на човек като Кайлаш Сатярти. И вероятно едва ли една битка може да се води по-добре, отколкото той прави това.

Превод: Господин Тонев; по текст на Дитрих Александър от: welt.de;

Снимки: usnews.com; zeit.de;