Карл Ясперс за същността на свободата: Човекът и неговата свобода

Кирил Палешутски за даряващата трансценденция и Карл Ясперс
Човекът не може да бъде сведен единствено до налично битие, тъй като за разлика от животните, той е надарен с разсъдък и разум, което го „изтласква” съответно в модусите „съзнание изобщо” и „дух”. Карл Ясперс поддържа класическата за екзистенциалната философия теза за същността на човека – че той е „битие на път”, „съществото, което не само е, но и знае, че е”, „повече от това, което може да знае за себе си”, „не е завършено или способно да бъде завършено същество”, „велика тайна за самия себе си”, „изключително същество”. Вечна загадка ще остане за нас как е възникнал човекът, как се е осъществило неговото „първо ставане”. Знае се, че първите форми на живот са възникнали преди около петстотин милиона години, докато човекът – преди около един милион години. Ясперс не приема тезата, че вследствие на еволюцията някаква първична форма на живот е довела до възникването на човека. Никой не е в състояние да обясни как към биологичните свойства на човека се присъединява нещо различно – съзнанието, духът. Именно те правят от човека същество, което изначално е нещо „съвършено различно от всички други форми на живот”. Как да се съчетае твърдението на Ясперс, че възникването на човека е недостъпна за нас тайна, с това, че той не отрича отнесеността на човека към Бога, и с казаното: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори” (Бит., 1.27). Сътворението на човека не е ли неговото „първо ставане”. Според Ясперс събитията, протекли в Едемската градина, са само символ, тъй като ние не можем да имаме достоверно мнение за тях. Човекът си остава неразгадаема загадка. „Такъв, какъвто се опознавам, никога собствено не съм самият аз. Това, което опознавам като битие, никога не е битието само по себе си”. Ние винаги сме изправени пред избор между различни противоположности: самобитие и нищо, изобилие и пустота, изначалие и наличен свят, любов и чувство за захвърленост, или с други думи – да бъдем самите себе си или да бъдем средство за нещо друго. Теоретичните модели за човека не решават въпроса за неговата цялостност, тъй като акцентират върху неговото себеизграждане и обожествяване. „Цялостността на човешката същност не може да бъде представена като някаква тоталност на човешките способности. Няма такъв човек, в който да се съчетават или да може да се съчетае всичко човешко, няма го нито в действителността, нито в представата ни”. Ролята на идеалите е само насочваща, те са „схеми на идеите”, защото човекът като Божи замисъл е идея. Историята ни дава примери на хора, които са постигнали относителна цялостност. Според Ясперс такива са Спиноза, Боеций и Бруно. Прави впечатление, че тримата са философи. Не е ли по-логично образци за хората да бъдат мистиците, които са по-близо до трансцендентното? Предпочитанието на философа пред мистика е само друг израз на предимството, което има философската вяра пред религиозната. Ясперс не вярва, че мистиците имат достъп до трансцендентното: „за мъртвото битие ние не знаем нищо”. Философската вяра е лишена от „емпирична” база, за разлика от вярата, основана на свидетелствата на мистиците. Ясперс не търси емпирични доказателства за наличието на „онзи” свят. Той не успява да преодолее скептицизма на Кант и счита, че убедеността в безсмъртието лишава човека от интензивността на неговото съществуване и от мотива да се стреми да изгради свое битие. Пред избора между окончателната истина и стремежа към нея Лесинг предпочита второто. Пред безусловната вяра в безсмъртието и един живот, протичащ в напрежение между вярата и съмнението, Ясперс предпочита второто. По-добре да се живее с надеждата за безсмъртие, с онзи „красив риск”, за който говори Платон, отколкото с недвусмислената вяра в нашето безсмъртие. Предпочитанието на философа пред светеца е показателно за цялостния начин на мислене на Карл Ясперс. За него светецът се задържа „само в здрача или нереалната светлина на мистичното”, но не може да устои „пред един реалистичен поглед”. Защо е необходимо, когато се търси трансценденцията, да се устоява на един „реалистичен поглед”? Има някаква полувинчатост у Ясперс, стремеж да напусне границите на иманентното и да обясни трансценденцията по рационален начин. Макар и пребиваващ в света, човекът не е от този свят, тъй като неговото самобитие произлиза от трансценденцията. Това обяснява вечната му неудовлетвореност и чувството за недоимък и ущърбност. Много е писано за тази средищност на човека – разпънат между нищото и всичко, между земята и небето, между животното и Бога. Снел в себе си всички тези противоположности, той е единство от тяло и душа, сетивност и разсъдък, наклонност и дълг. Животът ни протича в границите на тези противоположности, които определят и полярността в настроенията ни. Ние сме унили и екзалтирани, отчаяни и безнадеждни, обезверени и вярващи. Оттук и стремежът ни да снемем противоположностите, да открием мечтаната хармония и цялостност, убедени обаче, че техният източник не е от този свят. Някъде дълбоко в нас тлее убедеността, че светът, в който живеем, е само явление, образ и „сянка” на друг; че трябва да преодолеем себе си, за да открием самото самобитие, т.е. онова, което сме; че нашият произход е както отвъд природата, така и отвъд историята; че въпреки чувството за захвърленост в света, ние му придаваме смисъл и значение. Според Спиноза „ние чувстваме и знаем от опит, че сме вечни”. Нека не забравяме, че той е първият философ, с когото Ясперс се запознава още като юноша. Макар за Спиноза Бог да е „безусловно безкрайна субстанция”, а за Ясперс – трансценденция, може да се намери много общо в техните гледища. Ясперс прави важен извод: „Колкото по-решително сме самите себе си, толкова по-определено узнаваме, че не зависим само от себе си, а че съществуваме по благодат. И собствената специфична действителност на екзистенцията не е самата действителност”.