Камен Донев: Нека хората не отлагат радостта да се радват всеки миг

 Камен Донев за творчеството и за живота като изпитание

Публикуваме един интересен разговор на даровития български актьор Камен Донев с главния редактор на списание „InSpiro” д-р Коста Костов.

Въпрос: Откъде тръгна? Как откри страстта си към танца?

Камен Донев: Колкото и банално и клиширано да прозвучи, към 5-ти клас си изпросих от баща ми да ме включи в танцов ансамбъл „Найден Киров”. Той беше за по-големи и аз дори го изнудих, разиграх театър, за да ме пусне. Започнах от 5-6-ти клас 3 пъти седмично. Доставяше ми голямо удоволствие. Макар че баща ми проявяваше доста крайно отношение към мен – беше по-взискателен, по-строг, в никакъв случай не бях с привилегии.

Когато си в такъв състав – с по-големи от теб - това те мотивира. Така стана и в театъра. Аз бях студент, когато Коко Азарян ме взе в театъра. Израснах между по-възрастните актьори – гледах ги, учех се от тях, те ме учеха, показваха ми... Много ми помогна това. Мисля, че е една добра форма за израстване.

В актьорските ти изпълнения се усеща умението ти да танцуваш, имаш страхотна пластика. Кое е най-голямото ти музикално вдъхновение?

Трудно ми е да кажа, да отделя нещо. Израснах в джаза – в Русе имаше страхотен джаз-живот. После дойде фолклорът. След това започнах да пътувам и си купувах много музика. Вдъхновение… Пако де Лусия, много го харесвам. Също Джон Маклафлин. Но преди всичко класическата музика ме вдъхновява – Бетховен, Бах, Офенбах, хубавата класическа музика.

От кои професионалисти се учиш? Кое те накара да пишеш спектакли?

Започнах да пиша във ВИТИЗ, опитвах и постепенно се запалих. Вдъхновяват ме всички хора. От големите… Наред с Достоевски много обичам Казандзакис. Чел съм почти всичко от него. И пак отново. Всеки път, когато го чета – това е някакъв адреналин. Много обичам да наблюдавам хората, различни хора, с различни професии. Обикновено гледам да не ме видят, да не ме разпознаят и наблюдавам – таксиджията например, или учител, или друг…

Лекари например? И при лекарите има доста неща, които могат да намерят място в един твой спектакъл…

В новия ми спектакъл, върху който работя сега, за всеобщата просвета, обръщам доста внимание и на здравето – кое е полезно и кое е вредно, примери на злополучни докторски прояви…

Kак се раждат при теб пиесите - спонтанно или ги обмисляш дълго?

Различно е. Винаги нося един тефтер със себе си, във всяко яке имам тефтер. И записвам разни идеи, които ми хрумват. От едно изречение мога да развия 5 страници. Друг път като факс идва всичко отгоре – сядам на пейка в парка и наведнъж написвам нещо.

Това, което е на сцената – импровизация ли е или запаметен текст?

Това е уточнен текст. Умишлено избягвам да импровизирам на сцената, защото като се знам какъв съм и особено ако публиката поддаде – тая картина може да стане много дълга.

Кой човек те вдъхновява?

Трудно ми е да кажа. Учител ми е Азарян. Много съм получил от него. Иначе… Руси Чанев, например, един артист, който много ме впечатлява…

Какво ще кажеш за мерната единица за актьорско майсторство 1 (един) Наум? Големи егоисти ли са актьорите или са социални личности? Интровертни ли са, полезно ли е това?

Специфично е за всеки. Аз също обичам да размишлявам, но за мен контактите са много важни. Наум Шопов все пак е на 80 години. Аз още не съм на този етап. В един спектакъл ти посвещаваш енергията си, трябва да се съсредоточиш, в този смисъл може би актьорът трябва да е малко егоист.

Кои творби, творци са те впечатлили най-много?

Трудно е да се назове една творба, един творец. Много ме впечатли един филм – „Балът” на Еторе Скола. Копола е режисьор, който много ме впечатлява, италианските режисьори, Фелини например, руските режисьори…Клинт Истууд е титаничен, легенда, голяма фигура. С каквото и да се заеме – става голямо. Буквално е израснал в киното. Много са нещата, които бих искал да поставя. Напоследък се замислям за Чехов. Бих искал да поставя Шекспир…

Какво е „Възгледите на един учител за народното творчество” – ирония на българската простотия или апотеоз на българското творчество?

И двете. Спектакълът, а и всичко, което правя, не е със злост. Аз не мразя българина. Радвам се, че българинът умее да се смее над себе си. Това е начинът да променям нещата. Ако видиш някого да храчи на улицата и му кажеш, че не трябва да прави така, ако размахаш пръст на някого или с глоба – не се постига много. С иронията – друго е въздействието. Даже са ми казвали хора, след като са гледали пиесата: „Промених се! Вече не пресичам на червено и не храча по улицата”. Замислили са се за това как постъпват.

Залите са пълни, спектакълът е удоволствие. Не те ли плаши, че следващите ти работи може да не са така успешни?

Напротив, стимулира ме. Когато за пръв път представихме този спектакъл (б.р. „Възгледите на един учител за народното творчество”) – беше в Пловдив, бях много уплашен, притеснен – какво ще стане. След първите десет минути, като видях реакцията на публиката, разбрах, че съм успял и продължих по-спокойно. Сега вече преодолях този страх и имам стимул.

Какъв е днешният средностатистически българин?

Объркан човек. Ясно е, че живеем в трагикомедия. Аз бих го определил така: ако на нашенец подариш телескоп, той няма да го насочи към звездите да гледа, а ще го обърне към съседния блок. Българинът е взрян в жълтото, в клюкичката повече, отколкото да се обърне към приятеля си, към другите. Станахме някак прекалено алчни, прагматични.

Кое те кара да се радваш, че си българин?

Може би ще изпадна в противоречие със себе си, но ме радва, че в България все още има много умни хора, много талантливи, надарени хора. И те успяват да оцеляват. Колкото и да се прави на „балкански” тип, българинът е един нежен, чувствителен човек и това ме радва.

Кой българин, коя личност те възхищава, кого би направил свой водач, да му имаш доверие?

Затруднен съм да посоча такъв човек. Много ми се иска да отговоря, но ми е трудно. Една сутрин – бях във Варна – слушах интервю с Антон Дончев. Страхотно ме впечатли този човек и ме потресе. Със сигурност има и други такива, но аз не ги познавам.

България преди Десети ноември и сега – в коя искаш да живееш?

В тази – винаги съм за истината. По-рано – това беше една измислица. А сегашните времена, колкото и трудни да са, са времена на истината. Аз предпочитам да е така, колкото и трудно да е.

Дали тази посока на истината ще ни изведе напред? Кое те омерзява в България, съсипва те?

Животът е така направен – той е изпитание. И тези, които се занимават с духовното, с творческото, трябва да вложат повече усилия, двойно повече да се борят. Опитвам се да не се омерзявам. Това, което ми се е случвало и ми се случва, ме кара да разсъждавам така – човека, когото напсуваш днес, утре може да попаднеш в неговите ръце, да зависиш от него. Много лесно е да нагрубиш, много лесно започнахме да го правим. Обаче после отиваш, чукаш и искаш от този човек да ти помогне. Ние сме един до друг – днес сте в едно положение, утре нещата се обръщат. Свикнали сме да се нагрубяваме лесно, как лесно сме свикнали да мачкаме, а не трябва да е така.

Какво искаш за своето дете, какъв живот, къде?

Искам нормалните неща – да се изучи – най-доброто. Говорехме си с жена ми – дали да я пращаме в някакво елитно училище навън, кое ще е по-добре. От една страна – аз съм израснал тук и не съм провален човек. Защо тя да се провали, ако остане тук… И аз вярвам, че човек е най-добре, където се е родил…

Ако трябва да кажеш едно изречение на българина, какво ще е то?

Много е сложно в едно изречение… Ако това беше преди 20 години, лесно щях да кажа, но сега… Може би да се радват – хората все отлагат радостта – за определени дати, за определени ситуации. Чакат да дойде Коледа, за да празнуват. Сега трябва да се радват – всеки миг.

Със съкращения от списание „InSpiro” с главен редактор д-р Коста Костов;

Снимки: frognews.bg; ovarna.bg;