Изповеди - Аврелий Августин (Августин Блажени)

Откъси от „Изповеди” на Св. Августин (354-430)

Велик си, Господи, и достоен да Те хвали цялата вселена. Велика е силата Ти и Твоята мъдрост. Хвали Те човекът, частичка от твоето творение, който носи навсякъде със себе си своята смъртност, свидетелство за греха му и свидетелство, че се „противиш на гордите”...   Дай ми, Господи, да разбера с какво да започна: първо да Те призова ли или първо да Те хваля; трябва ли да Те опозная отначало или да Те призова? Как ще те призове някой без да Те познава? Непознаващият може да се обърне към някой друг, а не към Теб. Дали за да Те позная трябва да Те призова? Как може някой да се обърне към този, в когото не вярва? Как ще повярва в Тебе без проповедник? „И ще възхваляват Господа тези, които Го търсят.” Търсещите ще Го намерят, намерилите Го ще Го хвалят. Ще Те търся, Господи, викайки към Тебе, вярвайки в Теб. Към Тебе вика моята вяра, която Ти си ми дал, която си вдъхнал в мен чрез Сина Си, станал човек и първосвещеник. ... Кой ще ми позволи да си почина в Теб? Кой ще разреши да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя всяко зло в мене и да прегърна само доброто? Ти ли? Какво си Ти за мен? ... Нима не е огромно нещастие да не Те обичам? Горко ми! Покажи ми, Боже мой, с милосърдието Си какво си за мен. Кажи на моята душа: „Аз съм спасението ти.” Ще се затичам след гласа Ти и ще Те настигна. Не скривай от мен лицето Си; нека да Го видя, независимо дали ще умра или не. ... Позволи на мен, който съм прах и пепел, да говоря поради Твоето милосърдие. На Твоята милост говоря, а не на човек, който ми се присмива! Може би и Ти ще ми се смееш, но когато се обърнеш към мен, ще ме пожалиш. ... Чуй Господи! Беда идва от човешките грехове. Човек сам признава това и Ти го жалиш, защото си го създал, но греха в него не си направил. ... О, Боже, Боже мой, какви нещастия и подигравки преживях когато бях призован към толкова присъщото за едно момче подчинение на учителите си! Убеждаваха ме, че трябва да преуспея в този свят, да се усъвършенствам и да имам превъзходно красноречие, което да служи за почитане на хора и измамни богатства. Пратиха ме на училище за да имам знания, от които аз, бедният нещастник, не знаех каква полза ще имам. ... Бях горд, когато побеждавах в състезанията и исках да гъделичкат ушите ми с лъжи и измислици, за да може още повече да ме сърбят. Така любопитството към зрелищата и игрите на възрастните все по-силно пламтеше в очите ми. Тези, които ги организират, са толкова почитани, че почти всички искат същото уважение за децата си... ... Защо обаче мразех толкова много гръцкия език, който изучавах като момче? Все още не ми е напълно ясно. Обичам латинския, но не този, на който ме учеха първите ми учители, а тези, които наричаха „граматици”. Първите уроци по четене, писане и аритметика също като латинския език бяха за мен голямо бреме и наказание. От къде другаде идваше това, ако не от греха и от суетата на живота, защото аз бях плът и дъх, които отминават и не се връщат? ... Граматиците ме караха да изучавам блуждаенето на някой си Еней и да забравям моето; да плача за мъртвата Дидона, която се е самоубила от любов. В същото време със сухи очи аз понасях своето жалко умиране сред тези занимания, далеч от Теб, о Боже, Който си мой живот. Какво по-жалко може да има от жалкото същество, което не жали себе си. То плаче за смъртта на Дидона заради любовта й към Еней, но не оплаква собствената си смърт поради липса на любов към Теб, о Боже. Ти си Светлина за моето сърце, хляб за душата ми, Сила, която подхранва ума ми и дава живот на мислите ми. Аз не Те обичах, извърших престъпление срещу Теб и навсякъде около мен, прелюбодееца, отекваха викове: „Браво, браво!” ... Над входа на средното класическо училище има рисуван плакат. Той обаче не е знак за нещо тайно и трудно разбираемо, а покривало на заблудата. Нека тези, от които до скоро се страхувах, да не викат срещу мен, когато изповядвам пред Теб Боже мой, желанията на душата си и се успокоявам в осъждението на злите си пътища, така че да мога да обичам Твоите добри пътища. ... Защо мразех гръцките класици, които пишеха подобни разкази? Нали Омир също толкова вълнуващо твореше празни и сладникави измислици, които все пак бяха горчиви за моя момчешки вкус? Предполагам, че гръцките момчета са възприемали Вергилий по същия начин, когато са били насилвани да учат неговите произведения... ... Голяма беда сте вие, човешки обичаи - като мощен поток! Кой ще застане срещу теб? Кога ще пресъхнеш? Колко дълго още синовете на Ева ще се търкалят и падат в безкрайния и отвратителен океан, през който едва минават тези, които са се изкачили на кръста. Нима и аз не четях, увлечен в теб, за Юпитер - гърмящ и прелюбодействащ? Без съмнение, той не може едновременно да бъде и двете, но измислената гръмотевица би могла да поощри и да сводничи на истинското прелюбодейство. Кой от облечените в тоги и мантии учители ще се отнесе сериозно към някой от тяхното училище, който се провиква: „Това са измислици на Омир, който пренася човешки качества върху боговете; по-добре щеше да направи, ако беше прехвърлил божествените неща върху нас.” По-правилно би било да каже: „Това наистина са неговите измислици, но те приписват божествена природа на порочните хора, така че престъпленията им вече не са престъпления и който и да ги извършва, подражава не на безпътни хора, а на небесни богове.” ... Бъди търпелив с мен, Боже мой, докато говоря за остроумието, което Ти си ми дал и което похабявам поради сляпа пристрастеност. Беше ми поставена трудна задача, която изпълнявах заради похвала или за да не се посрамя - да говоря думите на Юнона, която се гневи и скърби, че „не може да върне принца на Троя от Италия.” Не бях чувал, че Юнона някога е произнасяла тези думи, но ние бяхме принуждавани да се заблуждаваме, следвайки подобна поетична измислица и да преразказваме в проза това, което поетът беше написал в стихове. Този, който целеше в речта си да покаже превъзходно чувствата на гняв и болка и да ги облече в подходящи думи, изобразяващи достойнството на личността, биваше оценяван най-добре. Какво от това, Боже мой, мой истински живот, че моите речи бяха хвалени повече от тези на много мои връстници и съученици? Не е ли всичко това само пушек и вятър? Нямаше ли върху какво друго да упражнявам моя ум и език? Единствено хвалението към Теб трябваше да бъде като крехко стръкче в моето сърце, уповаващо се на словото Ти. То не трябваше да се отдалечава от мен сред тези празни неща, осквернена плячка за небесните птици. Много са начините, по които хората принасят жертва на разбунтувалите се ангели. Учудващо е, че бях толкова увлечен по суетни неща и се отдалечавах от присъствието Ти. О, Боже мой, даваха ми за пример хора, които чрез някои свои постъпки, които сами по себе си не са били лоши, са действали варварски и вулгарно. Те са били порицани остро и са се засрамили. Но когато такива хора разказват собствения си объркан живот с красиви, добре оформени и подредени изречения, получават похвала и се перчат. ... Виж, Господи, Боже мой! Да, погледни търпеливо както само Ти можеш, колко внимателно човешките синове спазват задължителните правила, отнасящи се за буквите и сричките, предадени им от тези, които са ги обучавали. В същото време пренебрегват вечния завет за спасение, получен от Теб, до такава степен, че учители и ученици смятат, че биха обидили по-силно хората, когато в разрез с древните граматически правила произнасят без придихание „човешко същество”, отколкото, ако това същото „човешко същество” ненавижда друго „човешко същество”, пренебрегвайки Твоите правила. Може ли врагът да те нарани повече от самата омраза, която изпитваш към него; възможно ли е да нараниш по-дълбоко този, когото преследваш, отколкото той сам себе си с враждебността, която таи в сърцето си. ... Търсейки слава чрез красноречие, човек застава пред съдията, заобиколен от тълпата, и говори срещу врага си с най-свирепа омраза. Той е бдителен и внимава да не би чрез грешка на езика да убие думите „човешко същество”, но не се интересува, че чрез гнева в духа си убива истинско човешко същество. ... Докато в тези игри търсех нечестни завоевания, аз самият бях победен от суетното желание за превъзходство. Нима не правех на другите това, което сам в никакъв случай не исках да изпитам и, ако усетех, порицавах свирепо. Ако ме хванеха и порицаеха, вместо да отстъпя, аз се карах. Нима това е детската невинност? Не, Господи, не е. ... В такъв случай Ти си повелил малката детска фигурка да бъде символ на смирение, когато си казал: „На такива принадлежи небесното царство.” ... Благодаря ти Господи, моя радост, моя слава и увереност, благодаря Ти за даровете Ти и Те моля да ги запазиш. Така ще съхраниш мен, а всичко, което си ми дал, ще се увеличи и усъвършенства. Аз ще бъда с Теб, защото дори това си ми дал - да бъда. Източник: http://friendsoftherainbow.net; снимки: vermontcatholic.org; augustinus.de;