Иво Андрич: „Да бъдеш човек” – Нобелова реч, 1961 година, Стокхолм

Реч на Иво Андрич пред Шведската академия на науките

На 10 декември 1961 г. в Концертната зала на Шведската академия на науките писателят Иво Андрич (1892-1975 г.) е награден с Нобеловата награда за литература, присъдена му за епическата сила, с която извайва мотиви и съдби от историята на своята страна. Даровитият писател и дипломат Иво Андрич дарява сумата от Нобеловата награда за развитие на библиотечния фонд в родната си Босна и Херцеговина. Публикуваме Нобеловата реч на Иво Андрич в превод на Светлозар Игов: „На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и без прекъсване си разказват хората. Начините и формите на този разказ се изменят с времето и условията, но необходимостта от разказ и разказване остават, разказът си тече и няма край разказването. Така понякога ни изглежда, че човечеството от първия проблясък на съзнание през вековете разказва само на себе си в милион варианти заедно с дъха на дробовете си и с ритъма на пулса си една и съща приказка. А тя като че иска, както приказките на легендарната Шехерезада, да измами кръвника, да отложи неминуемостта на трагичната съдба, която ни заплашва, и да продължи илюзията на живота и съществованието. Или може би разказвачът със своето дело трябва да помогне на човека да осъзнае и да се справи с тази съдба? Може би неговото призвание е да говори от името на всички онези, които не умеят или които – сразени преди време от живота – не успяват да се изразят? Или може би разказвачът сам на себе си разказва своя разказ както детето, което пее в мрака, за да залъже страха си? Или целта на това разказване е да освети поне малко тъмните пътища, по които често животът ни тласка, и да ни покаже нещо повече за този живот, който ние в своята слабост не успяваме да схванем и разберем. Често пъти от думите на добрия разказвач може да узнаем какво сме сторили и какво сме пропуснали, какво би трябвало да правим и какво не. Може би в тези разкази – устни и писмени – се съдържа истинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, ако не да се познае целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за миналото, или за настоящето. Когато става дума за разказването, което има за предмет миналото, трябва да припомним, че има възгледи, според които да се пише за миналото означава да се пренебрегне настоящето и да се обърне гръб на живота. Мисля, че създателите на исторически разкази и романи не биха се съгласили с това и че по-скоро биха признали, че сами действително не знаят как и кога се прехвърлят от онова, което се нарича настояще, към онова, което смятаме за минало, че с лекота, като насън, се прекрачват границите на вековете. Нима и в миналото, и в настоящето не се сблъскваме със сходни явления и подобни проблеми: да бъдеш човек, роден без свое знание и своя воля, хвърлен в океана на съществованието. Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържаш атмосферното налягане около себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки, които най-често не са по мярката на нашите сили. А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това. Накратко: да бъдеш човек! Така и отвъд чертата, която произволно дели миналото от настоящето, писателят среща същата съдба човешка, която трябва да види и колкото се може по-добре да разбере, да се уеднакви с нея, със собствения си дъх и собствената си кръв да я стопля, докато не получи живата тъкан на разказа, който той иска да съобщи на читателите, и то колкото се може по-хубаво, по-просто и по-убедително. Как да се постигне това, по какъв начин и по какви пътища? Едни го постигат чрез свободен и неограничен полет на въображението, други чрез дълги и внимателни проучвания на историческите данни и обществените явления. Едни чрез гмурване в същината и смисъла на отминалата красота, други с капризно-весела лекота, като онзи плодовит френски романист, който казваше: „Що е историята? Пирон, върху който окачам романите си.” Накратко – има сто начина и пътища, по които писателят достига до своята творба, но единственото, което е важно и решаващо, е самата творба. Писателят на исторически романи би могъл да постави като мото и като единствено обяснение на всичко, на всички и веднъж завинаги: „Размишлявах за древните дни и си спомнях вечните времена.” Но и без всякакъв надпис творбата му сама казва същото. И в края на краищата всичко това е въпрос на техника, метод, навици. Всичко това е повече или по-малко забавна игра на духа по повод на едно дело и около него. Не е въобще толкова важно дали един разказвач описва сегашното или миналото, или пък смело полита в бъдещето. Онова, което е главното, е духът, с който е пропито неговото повествование, онази основна заръка, която казва на хората неговата творба. А за това естествено няма и не може да има правила и норми. Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече, той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното.” Източник: www.balkani.eu; Превод: Светлозар Игов; Снимки: planina.e-psylon.net; dw.de;