Ивайло Нойзи Цветков: Ценност е да се стремиш винаги да се надскочиш

Коста Костов - среща-интервю с един различен българин

Публикуваме със съкращения едно интелигентно интервю на доц. Коста Костов с Ивайло Нойзи Цветков - един съвременен Дон Кихот на модернизма:

Въпрос: Кой е Ивайло Нойзи Цветков? Определи се с едно изречение.

Ивайло Нойзи Цветков: Простичко казано – човек, попаднал в капана на очакванията винаги да бъде необикновен, разпънат по прокрустовски върху опитите си да строи мисловни модели и полупремазан между сцилата на вярата и харибдата на познанието. А може би просто тъжна кафкианска буболечка, която от малка се пита „кой предложи Нойзи” (смее се). Разбира се, понякога съм и напълно нелеп – като остарял Вертер. Или Ана Каренина, която седи замислено на ръба на перона и изпуска влак след влак.

Известно е, че си завършил право, но в душата ти е словото. Как откри това за себе си?

В душата ми, уви, управлява „логос”-ът – в цялото му развитие от Хераклит до Юнг. Той е моето проклятие. Абсолютистката му власт от ранна възраст ме запрати в грубата реалност на относителността и ми отне детското фантазно. Наложи се да се мъча да компенсирам, превръщайки всичко, което правя, във вид игра. Това е и най-бързото обяснение защо не станах юрист.

Какво имаше да казваш на другите, че се хвана за перото?

Две-три неща. Например, че не бива да бъдат обикновени, „нормални” и „себе си”, защото това не е никаква ценност. Няма велико постижение, плод на ирационалното и леко глупашко разбиране колко е хубаво да си „нормален”. Няма „нормален” идол, както няма „нормален”, който да е побутнал света и с милиметър напред. В този смисъл ценност е винаги да се стремиш да се надскочиш, да бъдеш по-добра версия на себе си и да работиш като бесен за това. Изумен съм как стигнаха дотук – да се примиряват с фрази като „ми бъди себе си”, полуфабрикатен масов възглед за света, който сякаш зачерква 5-6 хиляди години човешко развитие.

Бил си главен редактор на няколко списания. Кое от тях е най-близо до твоята естетика?

Без съмнение „Егоист” – и, евентуално, бъдещото родно издание на GQ (смее се). Но в мен винаги къкри и вечният „Maxim”-демон. Чрез Maxim впрочем, също в екип с Александър Жеков, Олег Даневски, Николай Стой­нов и неколцина съмишленици, привнесохме онзи английски „im­pish” хумор – дяволит, палав, съчетан със самонамигване и гротеска на действителността.

Като човек на Playboy, какво би казал на онези, които гледат на това списание с доза ирония?

Не съм „човек на Playboy” per se, но разбирам въпроса – заради голите жени, у нас при споменаването на марката хората сякаш почват да се ръгат и да си намигат. Свързано е с попкултурното съзряване и класическото балканско „дуене” по въпросите на секса. Най-общо мога да кажа, че и в двата ми периода като главен редактор се опитах българският Play­boy да заприлича на американския, а не на някаква местна чалгаджийска версия, нещо като месечен охрeножълт вестник с проститутки. И, разбира се, се провалих зрелищно.

Как се прави добра медия? Дай няколко добри съвета.

Първо, попитай се защо. Ако отговорът не е „защото винаги съм мечтал да кажа на много хора какво наистина мисля”, няма второ.

Изявяваш се и като спортен коментатор с тънко чувство към футболната игра. Тя ли е твоето най-голямо вдъхновение в момента?

Не, не е. Напоследък изгубих цяла тълпа от най-важните хора в живота си, но, слава богу, само в душевен смисъл. Единственото ми вдъхновение в момента е дъщеря ми Анна и нейното „хайде да си играем”. Тя е на 5 и вече проявява хем тъгата, хем високомерието на Касандра – сякаш провижда, че животът ще си остане низ от провали, но и неповторими малки, топли моменти, заради които животът си струва. Иначе футболът, освен хоби и митологизация, е просто вид наука, и то не от сложните.

Най-близките ти хора по дух?

Повечето са мъртви, включително баща ми. Внимавам обаче да бъда добър с живите, защото помня последния стих на Маккартни от последното парче на Бийтълс – „and in the end, the love you take is equal to the love you make”.

Как приемаш това, което се случва с България в последните две десетилетия? Оптимист ли си за бъдещето й?

Не. Натоварен съм с твърде много познание, за да бъда оптимист. В следващите две десетилетия ще се променяме само повърхностно, а не рудиментарно. Нищо няма да се промени като манталитет и в това е абсолютният ужас, досущ както нищо не се промени през последните 20 години. Ужасът, ужасът, по Конрад (смее се). Накратко, ще си останем бедна страна в ъгъла на Европа, обещавам. И съм толкова изморен от това „следосвобожденско” статукво, че не намирам в себе си сили дори да кажа нещо като „дано не съм прав”. Защото у нас просто не се работи – и в буквалния, и в преносния смисъл.

Защо народът ни изпростява? Какво мислиш за манталитета на българина? Кое харесваш и кое не?

Народът, т.е. масата, не изпростява непременно – той винаги си е прост, досущ като масата навсякъде по света, така че няма място за притеснение. Дали ще е чалга, или Боливуд, руски пляски или британски ситкоми – няма значение. У нас обаче имат значение постулатите на чалга-културата – лесните наркотици, лесната проституция и най-вече – липсата на умствено усилие и възпитание. Последното десетилетие създаде допълнителен културен проблем – форумните коментари, които сведоха всички дотогавашни постижения до атавизма на средния глупак, който получи достъп до вид медия. Да прибавим и тоталното, безкритично слабоумие на Фейсбук.

Кое крепи духа ти в тези смутни времена?

Дъщеря ми. И сократическият вид аскетизъм, който се изразява в умереност и благовъзпитаност. Но с едно ужасно важно отграничение – Сократ не твърди, че философът трябва изцяло да се въздържа от обичайните сетивни удоволствия, а само това, че не бива да им бъде роб. Това е и най-умният съвет, който мога да дам изобщо.

В такъв случай – големите ти удоволствия?

Измамното самосъзнание за интелектуален уют и вечно отложено величие. Плюс литературата, момичетата, медиите и футбола. Но това са само себичните, така че да не бъда разбран неправилно. Винаги давам нещо повече – като учител и баща, а не си седя само в кулата от слонова кост. Която често се оказва абаносова, ако приемеш една парабола с Джон Фаулз.

Как би определил днешния средностатистически българин?

Няма днешен средностатистически българин, освен може би в смисъла на Хаджийски. Има две Българии – образованите и необразованите. Плюс сива маса помежду им.

България преди десети ноември и сега – в коя искаш да живеят дъщеря ти и внуците ти?

В следващата, която е взела нещо от първите 40-ина години на ХХ-и век. Но без националните катастрофи, ако може. Стига вече – България в момента се държи като дребен шанаджия, който си мисли, че ще му се размине. Никога не му се разминава, съответно – няма място за оптимизъм. Гнилото преплитане на официално и незаконно ще продължи.

Как възприе оцветяването на Паметника на Съветската армия в Борисовата градина преди време?

Както трябва – като модернистки жест. Ние нямаме никаква традиция в модернизма, а в културен смисъл комуноидните схващания за подобни жестове все още са непреодолими.

Ако трябва да кажеш едно изречение на българина, какво ще е то?

To thine own self be true, and they must follow. Проблемът, че няма да бъда разбран масово, не ме интересува.

Със съкращения от списание InSpiro www.inspiro-bg.com;

Цялото интервю можете да прочетете тук:  www.inspiro-bg.com;

Снимки: hotnews.bg; capital.bg;