Иван Бунин: Мисията на руската емиграция (2 част)

Слово на Иван Бунин пред руската емиграция в Париж - 1924 г.

И дивакът трошеше всичко и всичко газеше, и дори дръзна да извърши онова, от което би се ужасил и самият дявол: той нахлу в самата Светая светих на своята Родина, в мястото на онова страшно и благословено тайнство, където от векове почиваше най-великият неин Стожер и Застъпник, поруга реликвария на Преподобния Сергий, ковчега, пред който от векове падаха ничком цели процесии от руски души в най-високите мигновения на своето земно съществуване. Боже, нима точно на този дивак съм длъжен да се явя, за да му се кланям и да му служа? Той ли ще е държавният стопанин на цялата нова Русия, осъществяващ своите „заветни мечти” за сметка на съседа си, когото е заклал за половин декар „земица” в повече? Миналата година, четейки лекция в Сорбоната, приведох думите на великия руски историк Ключевски: „Краят на руската държава ще настъпи тогава, когато се разрушат нашите нравствени основи, когато угаснат кандилата над гробницата на Преподобния Сергий и се затворят портите на неговата Лавра”. Велики слова, станали днес ужасно верни! Основите са разрушени, портите са затворени и кандилата са угасени. Но без тези кандила не е възможно да пребъде руската земя – и не бива, престъпно е да се служи на нейния мрак. Да, клатят се устоите на целия свят и вече изглежда възможно светът да не се помръдне, дори ако червеното знаме се развее и над Ерусалим и ако бъде изхвърлен самият гроб Господен: та нали московският Антихрист вече мечтае за узаконяването си даже от самия римски наместник на Христа. Светът е обсебен от небивала досега жажда за корист и равняване по тълпата, той отново заприличва на Тир и Сидон, на Содом и Гомора. Заради търгашеството Тир и Сидон няма да се погнусят от нищо. Содом и Гомора няма да се засрамят от нищо заради похотта. Все по-растящата по численост и все по-надигаща глава тълпа гори от страст към наслажденията, от ревност към всеки наслаждаващ се. И едни (жадни за купувачи) заслепяват тълпата чрез блясъка на световния пазар, други (жадни за власт) – чрез разпалването на нейната завист. Как да се придобие власт над тълпата, как да се прославиш пред цял Тир, пред цяла Гомора, как да влезеш в бившия царски дворец или поне да се увенчаеш с венец на уж борец за благото на народа? Трябва просто да  мамиш и заблуждаваш тълпата, а понякога дори самия себе си, своята съвест. Трябва да си купуваш благоразположението на тълпата като й угодничиш. И ето нà – по света вече се сформират цели пълчища възвестители на „нов” живот, които си присвояват световната привилегия, концесията да устройват човешкото благополучие, уж всеобщо и уж равно за всички. Създадена е цяла армия от професионалисти по тази част – хиляди членове на всякакви социални партии, хиляди дейци, из чиито редове изскачат всички онези, които ще бъдат прославяни и възвисявани. Но за да се достигне всичко това е нужна – отново повтарям – гигантска лъжа, гигантско угодничество, организиране на вълнения, на бунтове и революции, нужно е от време на време да се гази до коляно в кръв. А най-главното е да се лиши тълпата от „опиума на религията”, да й се даде вместо Бога идол във вид на телец, тоест, по-просто казано – на скот. Пугачов? Какво толкова можеше да направи Пугачов! Виж „планетарният” скот – това е друго нещо. Урод, нравствен идиот по рождение, Ленин наложи на света в самия разгар на своята дейност нещо чудовищно, потресаващо; той разори най-голямата страна на Земята и уби няколко милиона души – а светът е дотолкова обезумял, че продължава публично и с пълна сериозност да спори дали той е благодетел на човечеството или не? На своя кървав престол той лази на четири крака; когато идват да го снимат английски фотографи, той непрестанно им се плези: но това, казват, не значи нищо – и продължават да спорят! Самият Семашко, направил аутопсията на Ленин, веднъж от глупост се изпуска на всеослушание, че в черепа на този нов Навуходоносор намерили зелена слуз вместо мозък; на смъртното ложе, в своя червен ковчег, той лежи,  както пишат вестниците, с най-ужасна гримаса на сиво-жълтото си лице: но това, казват, не значи нищо – и спорят! А неговите съратници, направо така и пишат: „Умря новият бог, създателят на Новия свят, Демиургът!”. Московските поети, тези жигола на московската червена блудница, ужким раждащи новата руска поезия, отдавна вече възвестяват: „Исус на кръста, а с Варава – подръка и  – по Тверская…Ще изплезя език като комета на света, до Египет ще разкрача крака… На бога ще му оскубя брадата, с псувни на майка ще му се моля…” (Сергей Есенин, из поемата „Инония”, 1918 г.) Съединим ли всичко това в едно – и тези мръсни ругатни, и шестгодишната държава на бесния и хитър маниак, и неговия изплезен език, и червения му ковчег, и това, че антените на Айфеловата кула приемат по радиото вести за погребението не просто на Ленин, а на някакъв нов Демиург и това, че градът на Свети Петър се преименува в Ленинград, то човек го обзема наистина библейски страх не само за Русия, но и за Европа: все пак краката им се разкрачват действително много надалеко и много дръзко. Когато му дойде времето, върху всичко това непременно ще се стовари Божият гняв – винаги така се е случвало. „И ето, ще въстана срещу теб, Тире и Сидоне, и ще те низвергна в морската бездна …” И върху Содом и Гомора, и върху всички тези Ленин-гради ще се посипе огън и сяра, а Сион, Божият Град на Мира, ще пребъде вовеки… Но какво да се прави днес, какво да прави човек в този ден и час, какво да прави руският емигрант? Мисията на руската емиграция, която доказа със своя изход из Русия и със своята борба, със своите ледени походи, че нито по съвест, нито под заплаха няма да приеме Ленинските градове, Ленинските заповеди, тази мисия днес се състои в продължаването на това неприемане. Казват за нас: „Но те желаят реките да потекат обратно, не искат да приемат свършения факт!” Не, не е така, ние искаме не обратно, а просто друго течение. Ние не отричаме факта, а го оценяваме – това е наше право и даже наш дълг – и го оценяваме от гледна точка не партийна, не политическа, а човешка, религиозна. „Но те не искат заради Русия да изтърпят болшевиките!” Да, не искаме; през XIII-и век можеше да се изтърпи унижението в стана на хан Батий, но да се изтърпи Ленинград днес е невъзможно. „Но те не се вслушват в гласа на Русия!” И това не е вярно: ние много силно се вслушваме и ясно чуваме все още същия гръмък глас на уличния дивак, хищник и комсомолец – и глухи стенания. Знам, мнозина вече са се предали, мнозина паднаха, а ще се предадат и ще паднат жертва още хиляди и хиляди. Но въпреки това: ще останат и такива, които никога няма да се предадат. И те ще пребъдат във вярност на заповедите Синайски и Галилейски, а не на планетарното сквернословие, пък ако ще то да е одобрено и от самия Макдоналд (Джеймс Макдоналд, пръв лейбъристки премиер на Великобритания, ухажвал Съветска Русия). Ще пребъдат в любов към Русия на Преподобния Сергий, а не към онази Русия, която припява: „Ах, ах, тра-та-та, без креста!” (Александър Блок, из богохулната поема „Дванайсет”, 1918 г.) и уж мистически гори в името на някакво светло сияещо бъдеще. Гори! Не е ли време да се откажем от тази безсърдечна и мошеническа игра на думи, от тази политическа риторика, от тези литературни пошлости? Не е кой знае колко голяма радост да гориш от петнист тиф или от шамарите на чекиста! Цели градове ридаеха и целуваха земята, когато ги освобождаваха от това горене. „Народът не прие белите…” Е какво пък, ако е наистина така, то това е само още едно доказателство за дълбокото падение на народа. Но, слава Богу, това не е съвсем така: не ги прие хулиганът, не ги прие алчната гадина, която се боеше, че ще й вземат обратно краденото и награбеното. Русия! Кой ще посмее да ме учи на любов към нея? Един от неотдавнашните руски бежанци разказва между другото в своите записки за онези забави, на които се отдават в някакво селце местните червеноармейци, как убиват веднъж старик-сиромах (според техните подозрения – богаташ), живеещ в своята колиба съвсем сам с мизерното си кученце. Ах, четем в записките, как ужасно се мяташе и виеше това кутре около трупа и каква люта ненавист придоби то оттам нататък към всички червеноармейци: само да зърне в далечината  червеноармейски шинел и тутакси се понася като вихър, давейки се от яростен лай! Прочетох това с ужас и възторг и ето – моля Бога да запази до последния ми дъх подобна на кучешката свята ненавист към руския Каин. А моята любов към руския Авел дори не се нуждае от молитви за поддържането й. Може и да не са били винаги белоснежни одеждите на белия ратник – и все пак, нека да се свети во веки веков неговата памет! Под триумфалната арка на галската доблест неугасимо пламти вечният и горещ огън над гробницата на неизвестния войник. В дивата и днес мъртва руска степ, където почива белият ратник, царят мрак и пустота. Но Господ си знае работата. Къде е тази арка, къде е този пламък, които биха били достойни за тази гробница? Защото там е гробът на Христова Русия. И само на нея едничка ще се поклоня аз в деня, в който Ангелът ще отвали камъка от нейния гроб. Ще чакаме този ден. А дотогава нека мисията ни бъде да не отстъпваме нито на съблазните, нито на заплахите. Това е дълбоко важно и въобще за неправедните днешни времена, и за бъдещите праведни пътища на самата Русия. Но освен това има и още нещо, което е много по-голямо и от Русия, и особено от нейните материални интереси. Това е моят Бог и моята душа. „И заради самия Йерусалим няма да се отрека от Господа!” Верният евреин за никакви блага не би отстъпил от вярата на своите отци. Светият княз Михаил Черниговски се яви в Ордата заради Русия; но дори заради нея не се съгласи да се поклони на идолите в ханския стан на Батий, а избра мъченическата смърт. Скръбно и трогателно в древна Рус говореха: „Ще почакаме, православни, докогато Бог смени ордата”. Нека и ние почакаме. Да почакаме, вместо да се съгласяваме на нов „срамен мир” с днешната орда. Източник: http://de-zorata.de/; превод: Милен Радев; Снимки: ria.ru; www.vnikitskom.ru; Иван Бунин (1870-1953) е руски писател, поет и преводач. Той не приема наложения след революцията от 1917 г. болшевишки режим и емигрира през 1919 г. във Франция, където живее до края на живота си. През 1933 г. Бунин е удостоен с Нобеловата награда за литература.