Интервю с Роджър Уотърс, китарист и вокал на „Пинк Флойд”

Роджър Уотърс за смисъла и принципните въпроси на живота
Въпрос: Защо Вие и другите от групата не искахте да говорите с журналисти? Роджър Уотърс: Искахме да имаме спокойствие и да се концентрираме върху работата си. Празните приказки разсейват, особено когато си на турне. Аз не сключих обаче този фаустовски договор с медиите и защото не исках да принадлежа на медиите. А просто е така, ще принадлежиш много бързо на медиите, ако не кажеш преждевременно „Не”. Те просто те изяждат, те правят с теб, каквото си искат. Разбира се, Вашето поведение специално се интерпретираше като арогантност. Вярно е, но в такъв случай трябва да си направите сметка и да обмислите, какво плащате и какво получавате. Аз платих с няколко неверни интерпретации в глупавите медии, които се отнасяха до мен и музиката ми. Намерих спокойствието си. Като цяло за 15-те години, през които „Пинк Флойд”беше една толкова успешна група, това не беше лоша сделка. Изпитвате ли съмнения, че младият Роджър Уотърс е бил сложен човек? Не, и ако трябва да призная, това се отнасяше не толкова до други хора, колкото до проблемите, които имах със самия себе си. Не бях точно това, което би могло да се опише като easy going (добряк, сговорчив човек), по-скоро дори обратното. Неотдавна видях в една биография на Сид Барет снимка, на която Вие игрупата скачате и ликувате от радост, облечени в много пъстри дрехи в Лондон. Тогава току-що сте сключили договор със звукозаписна фирма за издаване на плочи. Това е 1967 година. През 1967 г. имах една много романтична представа за музикалната индустрия. Знаете ли, бях следвал пет години архитектура и исках така или иначе да оставя следи в този свят. Беше хубаво нещо да имаш договор със звукозаписна фирма в джоба си. Бяхме невероятно щастливи и развълнувани. Като си спомня за снимката и сега като слушам думите Ви: всичко това звучи толкова невинно, толкова, е добре, детинско. Да, това беше може би наивно. Бях безнадежден романтик по това време и вече имах няколко много романтични години зад себе си .... Но по улиците едно еснафско общество следваше обичайната си работа. Изграждане на митове? Да, определено. В ретроспекция, ние сме склонни да припишем на определено поколение едно неопровержимо общо жизнено чувство. При това забравяме, че и ние, младите хора тогава, все пак бяхме различни млади хора, всеки със собствените желания, страхове, проблеми и така нататък. Боя се, че това в много голяма степен се отнася и за моята личност.