Интервю с Роджър Уотърс, китарист и вокал на „Пинк Флойд”

Роджър Уотърс за смисъла и принципните въпроси на живота

Въпрос: Защо Вие и другите от групата не искахте да говорите с журналисти?

Роджър Уотърс: Искахме да имаме спокойствие и да се концентрираме върху работата си. Празните приказки разсейват, особено когато си на турне. Аз не сключих обаче този фаустовски договор с медиите и защото не исках да принадлежа на медиите. А просто е така, ще принадлежиш много бързо на медиите, ако не кажеш преждевременно „Не”. Те просто те изяждат, те правят с теб, каквото си искат.

Разбира се, Вашето поведение специално се интерпретираше като арогантност.

Вярно е, но в такъв случай трябва да си направите сметка и да обмислите, какво плащате и какво получавате. Аз платих с няколко неверни интерпретации в глупавите медии, които се отнасяха до мен и музиката ми. Намерих спокойствието си. Като цяло за 15-те години, през които „Пинк Флойд”беше една толкова успешна група, това не беше лоша сделка.

Изпитвате ли съмнения, че младият Роджър Уотърс е бил сложен човек?

Не, и ако трябва да призная, това се отнасяше не толкова до други хора, колкото до проблемите, които имах със самия себе си. Не бях точно това, което би могло да се опише като easy going (добряк, сговорчив човек), по-скоро дори обратното.

Неотдавна видях в една биография на Сид Барет снимка, на която Вие игрупата скачате и ликувате от радост, облечени в много пъстри дрехи в Лондон. Тогава току-що сте сключили договор със звукозаписна фирма за издаване на плочи. Това е 1967 година.

През 1967 г. имах една много романтична представа за музикалната индустрия. Знаете ли, бях следвал пет години архитектура и исках така или иначе да оставя следи в този свят. Беше хубаво нещо да имаш договор със звукозаписна фирма в джоба си. Бяхме невероятно щастливи и развълнувани.

Като си спомня за снимката и сега като слушам думите Ви: всичко това звучи толкова невинно, толкова, е добре, детинско.

Да, това беше може би наивно. Бях безнадежден романтик по това време и вече имах няколко много романтични години зад себе си .... Но по улиците едно еснафско общество следваше обичайната си работа.

Изграждане на митове?

Да, определено. В ретроспекция, ние сме склонни да припишем на определено поколение едно неопровержимо общо жизнено чувство. При това забравяме, че и ние, младите хора тогава, все пак бяхме различни млади хора, всеки със собствените желания, страхове, проблеми и така нататък. Боя се, че това в много голяма степен се отнася и за моята личност.



Какво става със сексуалната революция?

Да, повдигнахте правилната тема! Извинете, че се смея ... Говорите с един мъж, който през 1967 година беше изпълнен с чувство за вина, само като помислеше за секс! Срамувах се до смърт. Дори безобидни сексуални преживявания за мен имаха един по-скоро кръвосмесителен примес .

Но това е тъжно! Всички останали се въргаляха доволни в леглата...

... не, не, млади мой приятелю, не всички! Съвсем не! Не и аз!

Как така се чувствахте виновен? Това има ли нещо общо с близката привързаност към майка Ви?

Не само към майка ми, къщата беше пълна с жени, освен мен нямаше нито един мъж, баща ми беше убит по време на войната ...

... цялата травма, която по-късно пресъздадохте като музика за „Стената” ...

... точно, не бих искал сега да правя от нашето интервю чисто фройдистки сеанс, но естествено поради загубата на своя баща имах общоизвестното чувство, че трябва да заместя ролята на баща ми и да поддържам всичко в ред. Тогава и обществото навън беше такова. За хората в Англия сексът по принцип беше една изключително дяволска и мръсна работа, нали разбирате. Зад всеки сексуален контакт се крие ужасното, страшно, разрушително следствие на една възможна бременност! Сега се смеете, но ...

... Но и самият Вие се смеете ...

... да, но казвам това сериозно: Ако тогава една жена забременееше от Вас и не сте й дали преди години цялото си съгласие, тогава това щеше да е един преждевременен и трагичен край на Вашия живот. Щяхте да бъдете заклеймен. Но още нещо: цялата тази кафкианска окаяност в края на 60-те тегнеше изцяло върху средната класа. Средната класа беше абсолютният ужас. В средната класа като в оранжерия продължаваше да вирее пуританската окаяност на Викторианската епоха.

Г-н Уотърс, вчера отново слушах „The Dark Side Of The Moon”(„Тъмната страна на луната”). Колкото и удари да претърпя „Пинк Флойд” от критиците, безспорно е, че и след толкова много години албумът все още звучи много модерно.

Което има малко общи неща с края на 60-те години.

Защо?

Защото въпреки отрезвяващото ми изложение трябва да бъде ясно следното: 60-те години бяха време, когато някои от нас започнаха да си задават принципни въпроси за живота, смъртта, обществото, ако искате: за смисъла. А тези въпроси никога не излизат от мода, те винаги са съществували и винаги ще съществуват.

Превод: Господин Тонев: със съкращения от „Galore”;

Снимки: www.wired.com