Имануел Кант: Към вечния мир

Според професор д-р Цеко Торбов в „Към вечния мир” Имануел Кант разглежда за първи път в историята на човешката мисъл идеята за вечния мир като философска проблема. Във връзка с тази идея стоят мислите му за правото на гражданите на държавата, за международното право и за правото на гражданите на света, които съставляват съдържанието на неговата философска политика.

За Кант вечният мир, който е трябвало да следва така наречените мирни договори, не е празна идея, а дълг и следователно нравствена задача, която може да се разреши само на основата на едно всеобщо законодателство, на едно общо и задължително за всички публично право, което ще урежда отношенията на гражданите в държавата, отношенията на държавите помежду им и отношенията на гражданите в една световна държава.

Публикуваме с незначителни съкращения Секция първа от „Към вечния мир”, която съдържа прелиминарните членове към вечния мир между държавите:

1. „Никой мирен договор не бива да важи за такъв, ако в тайна уговорка съдържа възможност за бъдеща война.”

Защото тогава той би бил просто примирие, отлагане на военните действия, не мир, който означава края на всички враждебни действия, и да се прибавя към него прилагателното вечен е вече подозрителен плеоназъм. Съществуващите, макар в момента може би още неизвестни на самите помиряващи се страни причини за бъдещата война се унищожават всичките чрез сключения мирен договор, колкото и проницателно и ловко и да са били подбрани из архивните документи.

Мълчаливата резерва (reservatio mentalis) са стари претенции, които тепърва в бъдеще ще се измислят, които засега никоя от страните не желае да спомене, защото и двете са твърде много изтощени, за да продължават войната, при злата воля да използват за тази цел първия удобен случай, е йезуитска казуистика и е под достойнството на управника, така както готовността за такава дедукция е под достойнството на един министър на същия, ако работата се преценява така, както тя е сама по себе си

2. „Никоя самостоятелна държава (все едно дали е малка или голяма) не бива да бъде придобита от друга държава чрез наследяване, размяна, покупка или дарение.”

Държавата не е (както земята, върху която има седалището си) имущество (patrimonium). Тя е общество от хора, над което никой друг освен самата тя не може да заповядва и да разполага с него. Но да се присади като калем към друга държава, тя, която самата като ствол на дърво има своите собствени корени, означава да се унищожи съществуването й като на морална личност и да се направи от тази последната една вещ и следователно противоречи на идеята за първоначалния договор, без която е немислимо никакво право над един народ.

На каква опасност предразсъдъкът на този начин на придобиване е излагал Европа до най-ново време, защото другите части на света никога не са знаели нещо за него, а именно, че също и държавите биха могли да встъпват помежду си в брак, е известно на всеки, отчасти като нов вид индустрия, да се стигне до могъщество и без изразходване на сили, чрез семейни съюзи, отчасти също по този начин да се разшири владението на земи. Също и даването под наем на войски от една държава на друга държава не срещу общ враг трябва да се причисли тук, защото поданиците при този случай се употребяват и изразходват като вещи, с които може да си служим, както си искаме.

3. „Постоянните армии (miles perpetuus) трябва с течение на времето напълно да изчезнат.”

Защото със своята постоянна бойна готовност тези армии непрестанно застрашават други държави с война; те подтикват тези държави да се надпреварват в количеството на въоръженията, което не познава граници, и тъй като вследствие на направените разходи за това мирът накрай става още по-непоносим, отколкото една кратка война, то за да се избавят от тази тежест, те самите стават причина за нападателни войни. Към това се прибавя, че да постъпиш на служба като наемник, за да убиваш или да бъдеш убит, означава хората да се използват като прости машини и оръдия в ръката на друг (на държавата), което не може да се съгласува с правото на човечеството в нашето собствено лице.

Съвсем иначе стои работата с доброволните периодически провеждани военни упражнения на гражданите, годни за оръжие, за да запазят по този начин себе си и своето отечество от външни нападения. Трупането на пари от една държава за в случай на нужда би довело до същото: то би се сметнало от други държави като заплаха с война и би ги принудило към превантивни нападения (защото измежду трите сили – войска, съюзи и пари, последната би мога да бъде най-надеждното оръдие за война), ако не би било трудно да се узнае неговият размер.

4. „Не бива да се правят държавни дългове във връзка с външни държавни спорове.”

Да се търси помощ вън или вътре в страната за нуждите на народното стопанство (за подобрение на пътищата, за нови селища, за уреждане на складове за в случай на неплодородни години и т.н.) – този извор на помощ не е подозрителен. Но като противодействаща машина на силите помежду им една кредитна система на растящи до безкрайност дългове и все пак винаги сигурни, когато бъдат поискани (защото това не става от всички кредитори изведнъж) – остроумното изобретение на един търговски народ в този век, е опасна сила на парите. Тя е фонд за водена на война, който надминава фондовете на всички други държави, взети заедно, и може да се изчерпи само ако отпаднат налозите, които е трябвало да постъпят (което все пак може още дълго време да бъде задържано чрез оживеното обръщение на парите, като се въздейства върху индустрията и занаятите).

Тази лекота да се води война, свързана със склонността на властниците към нея, която изглежда вродена в човешката природа, е значи голяма пречка за вечния мир и да се забрави това би трябвало да съставлява толкова повече една прелиминарна глава на същия, защото неизбежният накрай банкрут трябва да въвлече в загуби някои други държави, които нямат вина, което би било открито увреждане на тези държави. Поради това други държави са най-малкото в правото си да се съюзяват срещу такава държава и нейните домогвания.

5. „Никоя държава не бива да се вмесва насилствено в устройството и управлението на друга държава.”

Защото кой може да й даде право за това? Може би лошият пример, който тази държава дава на поданиците на друга държава? По-скоро тя може да служи като предупреждение чрез примера на големите злини, които един народ си е навлякъл със своето беззаконие; и изобщо лошият пример (като scandalum acceptum), който едно свободно лице дава на друго, не уврежда последното.

Тук, разбира се, не би могъл да се отнесе случаят, когато една държава поради вътрешно несъгласие би се разпаднала на две части, всяка от които представлява за себе си отделна държава, която предявява претенция над цялото; в този случай, ако някоя външна държава окаже помощ на една от тях, това не би могло да се сметне за вмешателство в нейното устройство (защото тогава има анархия). Но докато този вътрешен спор още не е решен, това вмешателство на външни сили би било накърнение на правата на един народ, който се бори само със своята вътрешна болест и е независим от който и да е друг народ, значи то самото би било скандал и би направило несигурна автономията на всички държави.

6. „Никоя държава не бива да си позволява във война с друга такива враждебни действия, които трябва да направят невъзможно взаимното доверие в бъдещия мир: като такива са наемане на коварни убийци (percussores), отровители (venefici), нарушаване на капитулацията, подстрекателство към предателство (perduellio) в държавата, с която е във война и т.н.”

Това са безчестни военни подлости. Защото и във време на война трябва да остане някакво доверие в начина на мислене на неприятеля, тъй като иначе и не би могъл да бъде сключен никакъв мир и военните действия биха се превърнали в изтребителна война (bellum internecinum); защото войната е само печалното, крайно средство в естественото състояние (където не съществува никакъв съд, който би могъл да издава присъди, които да имат силата на право) да се утвърждава правото със сила.

В такъв случай никоя от двете страни не може да бъде обявена за несправедлив неприятел (защото това предпоставя вече съдебно решение), а по-скоро изходът от войната (както пред един т. нар. съд божий) решава на чия страна е правото. Но между държави наказателна война (bellum punitivum) е немислима (защото между тях няма отношение на по-висш към подчинен). От това следва, че една изтребителна война, при която унищожението може да засегне и двете страни, а с тях и цялото право, би оставила да има вечен мир само в голямото гробище на човешкия род.

И така една такава война, следователно също и използването на средствата, които водят до нея, трябва да бъдат абсолютно забранени. Но че указаните средства неизбежно водят до нея, става ясно от това, че онези дяволски похвати, тъй като сами по себе си са низки, когато са влезли в употреба, не се задържат дълго в границите на войната, както например използването на шпионите (uti exploratoribus), когато се използва само безчестието на други (което не може да бъде изкоренено), а преминат също и в мирното състояние и по този начин биха унищожили напълно намерението на това състояние.

Източник: „Към вечния мир – философски проект”, Имануел Кант;

Издателство на БАН, София, 1993 г.;

превод: проф.д-р Цеко Торбов;

Снимки: openculture.com; welt.de;