Илия Троянов за ценностите родина, свобода, бягство, спасение и поклонение

Илия Троянов за родината, бягството и свободния човек

Илия Троянов е роден през 1965 г. в София. През 1971 г. родителите му бягат заедно с него от България и през Югославия и Италия емигрират в Германия. По-късно  семейството се премества в Кения и живее в Найроби. Троянов пребивава известно време в Париж и от 1984 г. следва право и етнология в Мюнхен, където основава издателство „Кирил и Методий”. През 1988 г. Троянов се премества в Мумбай, Индия, а през 2003 г. в Кейптаун, Южна Африка. Понастоящем Илия Троянов живее във Виена.

В България са известни романите му „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Събирачът на светове”. В романа „Власт и съпротива” Илия Троянов е събрал истински истории на мъченици, преживели ужасите на болшевишката диктатура и на Държавна сигурност в България, като представя драматичната борба между свободния човешки дух и смазващата сила на властта.

Последната му книга „След бягството”, издадена от Сиела Норма, в превод от немски на Екатерина Войнова, е калейдоскоп от фрагменти за прекрачването на граници, за корените, за търсенето на идентичност и заблудите, сред които живеем. Уводното посвещение гласи: „На моите родители, които ми подариха бягството”! За Илия Троянов не съществува един единствен път, а различни пътища за изживяване на свободата. Публикуваме интервю на Илия Троянов за немския вестник „Цайт”, дадено през ноември 2018 г.

Въпрос: Г-н Tроянов, в книгата си „След бягството” пишете: „Който си няма дом, той може да се чувства у дома навсякъде” (фрагмент 47, втора част). Къде Вие се чувствате у дома?


Илия Троянов: По принцип навсякъде и никъде. Като беглец човек никога няма да се озове отново в първоначалното, невинно състояние на приютеност у дома, усещането за чуждост ще продължи да съществува цял живот.

Родителите Ви са избягали с Вас от България, когато сте били на шест години. Знаехте ли, че това е бягство?

Моите родители ми казаха, че отиваме на море, на почивка. Едва на границата на Югославия с Италия разбрах, че нещата вървят в грешната посока. Усещах страха у родителите ми, посред нощ прецапахме през една река, баща ми ме носеше на раменете си. Тогава разбрах: тук се случва нещо много драматично. След един месец в бежански лагер близо до Триест избягахме в Германия пеша и на автостоп.

Страхувахте ли се?

Родителите ми казаха, че не съм се страхувал, че не съм плакал. Не знам дали това се дължи на моята личност или дали децата не се справят по-добре с такива ситуации, тъй като не подозират как цялата работа може да пропадне. Но до ден днешен аз съм изключително безстрашен. Може би защото за мен сблъсъкът с нещо ново от шестгодишна възраст стана нещо постоянно. Трябваше да се справям с чуждия човек, с прекомерните изисквания, ето защо за мен от чуждата страна, от чуждото, никога не произлиза заплаха. За мен непроменливото, оставащото все едно и също, е заплаха.

Какво за Вас е родината?

За всеки човек любовта е първата родина. Когато един от двамата обичащи се трябва да избяга, най-често той прави избор за своя любим и против собствената страна. Това е много съществено, защото родината, която човек сам си е избрал, е винаги по-силна от тази, в която човек е роден.

Посетили сте различни култури, били сте в Азия, в Африка. Какво Ви привлича?

Когато човек пътува, винаги се отправя в непознатото, поставя под съмнение целия културен багаж, който носи със себе си. Аз пътувам, за да мога отново и отново да размишлявам и да поставя под съмнение всичките мои предположения и нагласи.

Какво значение за Вас имаше думата спасение при всичките тези пътувания?

Метафизично. Беше невероятно вълнуващо да разбера, че във всички религии има поклонничество и че много хора обвързват избавлението на душата си с това пътуване. Това е изначален копнеж, да извършиш пътуване в живота, което като наратив води до спасение.

Самият Вие сте ходили на поклонение.

Няколко пъти съм ходил на поклонение (хадж) в Мека и Индия. Очароваше ме потребността на хората да извършат това действие, което води в утопичното. Човек се се връща с илюзията, че е пречистен, въпреки че знае, че на следващия ден отново се натрупват отрицателни неща.

Спасението е само краткотрайно, то отново ни се изплъзва. Това за мен е противоречивостта.

Спасението е изживяване на свободата, което обаче не може да се задържи?

Точно така. То засяга мимолетното освобождаване от властови структури, от йерархии, от унижения в ежедневието и от материални неща.

време на поклонническото ми пътуване ясно осъзнах, че не съществува само едно спиритуално спасение, идеята за един единствен път на спасение е илюзия. Едва когато целият свят ти е чужд, ти си свободен човек. В момента работя точно върху това, да се откъсна от всички илюзии.

Какво според това познание днес е важно за Вас?

Откритостта и любопитството и преди всичко: да не съдиш от самото начало. През младежките си години живеех, като говорех на четири езика и научих, че реалността във всеки език е различна, а с това и описанието, и нагласата към света, се различават.

Поради моя произход имам способността да разбера почти всяко мнение и съм готов да изслушам неприятни, а при определени обстоятелства и оскърбителни неща. Знам, че хората застъпват съвсем различни мнения.

Можем да имаме свободно общество само тогава, когато в един открит дискурс постигаме нещо като хуманно съгласие или най-малкото толерантност към различните позиции. Ако кажем на някого, ти нямаш място в това общество, ще постигнем само  гетоизиране. Нещо грозно.

Разговорът води Луи Левитан, който е психолог

Източник: zeit.de; с незначителни съкращения; Публикуваме и фрагменти от книгата „След бягството” на Илия Троянов:

... Принципът на съчувствието е залегнал в основата на всички религии, на всички етични и спиритуални традиции и ни призовава да се отнасяме с другите така, както бихме искали те да се отнасят с нас.

... Преминаване на граница: понеже знае, че има граници, за него е по-лесно да ги преодолява.

... Аз съм твоят Бог, държавата; да нямаш други държави освен мене.

... Въпросът „Откъде си?” ще спре да буди подозрение, едва когато също толкова често започнат да питат „Къде отиваш?”

... Акцентът е кожата на езика. Представете си какво би било, ако всички се изразявахме като говорителите от новините. Като носители на лоши вести. Акцентът е красива бенка върху кожата на езика.

... Познатото е равно на притъпяване, неизвестността изостря сетивата. Ако си заобиколен с неизвестност, внимаваш как се движиш, държиш очите си отворени на четири, ходиш като по въже, клатушкаш се по въжен мост над бездните на своите възприятия. 

Превод на интервюто: Господин Тонев;

снимки: noe.orf.at; weser-kurier.de;