Илия Троянов за копнежа и усещането за родина, за Бога, суфите и исляма

Разговор с българския писател Илия Троянов

Илия Троянов е роден на 23 август 1965 г. в София. През 1971 г. семейството, заедно с малкия Илия, преминава нелегално българската граница пеша и през Югославия, Италия и Австрия стига в Германия, където получава политическо убежище. От 1972 г., в продължение на десет години, Илия Троянов живее в Кения, но се завръща в Германия, където учи право и етнология в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан”. Прекъсва образованието си през 1989 г. и основава издателска къща за африканска и източноевропейска литература. През 1999 г. Илия Троянов се премества в Мумбай, Индия, от 2003 г. за няколко години е в Кейптаун, Южна Африка, а от 2007 г. живее във Виена.

За книгите си е отличен с няколко литературни награди. По-известни са творбите му „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Събирачът на светове”, „Власт и съпротива”. Илия Троянов е автор на документалния филм „Балада за българските герои” – филм за личната съпротива на Георги Саръиванов, Георги Константинов, Стефан Вълков, Крум Хорозов и Янко Янков срещу комунистическия тоталитаризъм в България. „Когато в едно общество имената на престъпниците са пò на почит от имената на жертвите, в такова общество има нещо много гнило”, заявява във филма Илия Троянов. Публикуваме един интересен разговор на Силви-Софи Шиндлер с българо-германския писател, преводач и издател Илия Троянов.

Въпрос: Г-н Троянов, живели сте в България, в Германия, в Индия, в Африка. Как ухае за Вас родината?

Илия Троянов: При уханието на саваната, което долавям, когато слизам от самолета в Найроби (столицата на Кения), изпитвам много силно чувство, че съм пристигнал. В детството миризмата на печени чушки създаваше моята представа за родината. В България, където съм израснал, чушките се пекат, докато кожата им почернеее. Във  времето след прибирането на реколтата всички пътища са изпълнени с тази лека миризма на изгоряло. (размишлява) Също и парфюмът на жените, в които бях влюбен, ми предава усещане за родина. Не винаги мога да си спомня за всяко ухание, но понякога помирисвам един парфюм и знам: това ухание принадлежеше на жена, която някога е била много близо до мен.

Имате ли изобщо нужда от родина, след като все пак имате толкова много светове, в които живеете?

Не. Копнежът по родината е фикция. Защо някой трябва да изпитва копнеж по едно ограничение, което своеобразното понятие родина автоматично създава? Хората не искат да се затварят, а да се обогатяват, като се отворят към разнообразието на  възможностите. Чрез нарастващата мобилност днес хората постоянно пускат нови корени на различни места.

Вашия бестселър носи заглавието „Събирачът на светове” и се отнася до английския авантюрист и пътешественик сър Ричард Франсис Бъртън, който е пътувал по света през 19-и век. Същевременно заглавието на книгата характеризира много добре и Вас. Какво всъщност правите с многобройните светове, които сте събрали?

Ако имах музей, можех да покажа моите светове. (смее се) Впрочем, това би било типично за викторианската епоха, в която е живял Бъртън. Това е епохата на големите енциклопедии и музеи, с чиято помощ човек искал да направи света по-разбираем. Всичко е трябвало да бъде каталогизирано и категоризирано. Аз нямам нужда от това. Не мога грижливо и чистичко да отделя един от друг световете, в които живея,  следователно не мога и да ги подредя.


Едно изречение от Вас гласи: „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Може би без тази надежда хората никога не биха се отправили на път в неизвестното.

Тръгването на път действително има нещо общо с факта, че човек може да търси ново в непознатото. В най-добрия случай той намира нещо, което дава на живота нов обрат.

Дали това, което човек току-що открива, е неизбежно по-добро от това, което е напуснал?

Всъщност, човек изобщо не го напуска. То остава вътре в самия него. Има хора, които с  десетилетия живеят в нова среда и на които въпреки това им личи, откъде идват. Човек не може просто да смъкне от себе си стария си живот, както змия сваля кожата си, но може да го обогати изключително с нови аспекти.

Може ли изобщо чрез външни промени да се предизвикат вътрешни промени?

Зависи как човек пътува. Това е въпросът за багажа, и в преносен смисъл. Ако човек взима със себе си твърде много багаж, тогава мъкне със себе си това, което е оставил и по този начин не е много отворен за възможността да бъде разтърсен в такава степен, че да се промени. На немските туристи, които и през отпуската си искат да ядат шницел, разбира се, не им е до среща с чуждото. Те заминават поради географска необходимост, например, защото при нас не може да се намери желания климат. Ако на тези хора можеше да се предложи слънце, плаж и палми в Шварцвалд, те щяха да отидат там.

Защо на много хора им е така трудна срещата с чужденци?

Когато срещнем чужденец, бързо се спуква една от най-големите илюзии, които сме си създали. Ние изобщо не сме толкова закотвени в собствения „аз”, както винаги си мислим. Повечето хора имат раздвоено отношение към самите себе си. Когато човек попадне в бедствено положение или просто при недоразумение в общуването, тогава е склонен да скрие разрива в самия себе си. И го прави най-добре, като стоварва вината върху другия.

Можем ли наистина да проникнем в една чужда култура и да я разберем?

Тестът за собствената хуманност се състои в това, да не виждаме другия като чужденец, а само като един друг. Разликата винаги е въпрос на перспектива. Човек не трябва да я надценява, тъй като тя възниква винаги от самия миг. Убеждението „Всички ние сме германци”, например, може много бързо да се разпадне, ако трябва да се разправяте с друг германец. Тогава, при определени обстоятелства, прави впечатление, че разделящото е много повече, отколкото свързващото.

Много хора рискуват живота си за мечтата си за един по-добър свят. Например, по маршрута между Мавритания и Гран Канария преди години се удавиха 3000 мигранти.

Бежанците ясно показват това, което току-що казах: има потребности, които са далеч по-елементарни от вкоренеността в собствената страна. Ако животът в страната, от която произхождат, вече не е поносим, било чрез социална мизерия или политическо потисничество, хората масово са склонни да се откажат от предполагаемата си родина.

Въпреки всички брътвежи за патриотизъм и високото почитане на собствената култура, по време на Втората световна война много германци не се поколебаха да емигрират в Америка. Има милиони примери, които показват, че не носим толкова дълбоко в себе си много често цитираното чувство за родината. Националната държава не е нищо друго, освен едно изкуствено образувание.



Съдбата на бежанец застига самия Вас, когато сте били на шест години.

Да, заедно с моите родители преминахме нелегално немско-австрийската граница пеша. Първото нещо, от което бях във възторг, бяха улиците - толкова чисти и равни, с бели линии по средата. Един Мерцедес ни взе на късо разстояние, от радиото идваше музика. Имах чувството, сякаш внезапно съм се озовал в дворец. Познавах само коли, които имаха по-лош вид от Трабант.

В чужбина нещата изглеждат различни не само на конкретното ниво. Дори собствената истина не винаги съвпада с истината на другите.

Да мислим за истината в единствено число е точно толкова малко, колкото да мислим  по същия начин за родината. Проблемът са само предварително изработените истини, които в преносен смисъл висят в рафтовете за дрехи на всеки универсален магазин, готови някой да ги сложи. Колко скучно! Става интересно едва тогава, когато човек си направи труда да изкове истината сам.

Религията опит ли е да филтрира от много истини единствено валидната?

Религията не търси истината, тя твърди истината. Отделният човек изобщо няма възможността да търси и да намира, защото трябва да се подчинява на съответните правила на вярата. Този вариант на религията, който между другото се живее от православните, лишава човек от самостоятелност. Един друг вариант е, да се опонира срещу тези закони.

Ето защо във всяка религия са се появили групи от свободомислещи, при християните, например, мистиците и в исляма - суфите, към които принадлежа. Ние не вярваме, че връзката между Бога и човека може да бъде предписана от закон, а че става дума за едно много свободно и интимно нещо.

И все пак пишете: „Никой човек няма действително да срещне Бога.”

Да се намери Бога - това би довело представата за него до абсурд. Бог е безкрайността. Човек може да си представи Бог само като нещо, което не може да си представи. Той лежи отвъд човешкото.

Кой копнеж се изпълни за Вас, когато се обърнахте към исляма?

От една страна, това може да бъде сравнено с нова любовна връзка: човек усеща вълнението да открие един нов свят, в който се намират много неща, които могат да осмислят живота му. От друга страна, много неща в исляма също така ме отблъскват. Имам напълно антиидеологическа нагласа и за мен не е годна вярата, сякаш човек е обсебил душеспасителната истина.

В противовес на това, суфите имат много сетивни наченки на мислене и поддържат ритуали, които ме обогатиха много. Посредством определена музика те преминават в един вид екстаз, който трябва да ги доближи до Бога. Това състояние е трудно да се опише. Самата представа да преодоляваш граници, да се разтваряш в Бога, а след това отново да се намериш с утеха в ограничеността на човешкото съществуване, ме вдъхновява. То е като изкачване на осемхилядник.

Колкото и красиво да звучи Вашият опит, Западът изпитва трудности с очарованието на исляма.

Ако ме попитат какво може да се научи в Саудитска Арабия от исляма, няма да ми хрумне и толкова много. Противно на това, в Индия хората имат способността да живеят с разнообразието. Всички религии са формирали Индия и обратно, културният биотоп е повлиял на религията в Индия. Така индийците съумяват да сътворяват исляма като ново богатство.

Източник: galore.de; снимки: dw.com; informer-online.de; trojanow.de;

Превод: Господин Тонев;