Хуберт Бурда: Изображенията съставляват колективната памет на една нация
Интервю с германския издател Хуберт Бурда
Хуберт Бурда (1940 г.) е германски историк на изкуството и виден издател. Той е собственик на Издателска къща Хуберт Бурда Медиа - една от най-влиятелните в Германия и в целия свят. Хуберт Бурда следва история на изкуството и социология в Мюнхен, от 1986 г. поема ръководството на Бурда Холдинг.
През 1993 г. Хуберт Бурда основава списание „Фокус”. От 1991 г. е във втори брак с актрисата Мария Фуртвенглер, която е 26 години по-млада от него, имат 2 деца. Интервю на Александър Гьорлах с издателя Хуберт Бурда за списание The European.
Въпрос: В своя книга пишете: „Изгледът от прозореца беше заменен от телевизионния апарат”. Нима ние възприемаме непосредствения си околен свят по-слабо заради постоянното медийно предлагане?
Хуберт Бурда: В продължение на десет години се опитвах да комбинирам теоретичните размишления на учените за нашите комуникационни навици с практическия опит на медиен човек, който обикновено четвърт час по-рано е на летището, защото иска да наблюдава как хората купуват и ползват вестници и списания. Нашият взор, който в продължение на векове е ориентиран върху картини и снимки, през 20-ти век беше разширен посредством телевизионния апарат, а днес се допълва с Facebook и Twitter. И затова често се поставя въпросът, дали по тази причина текстът има по-малко значение в Интернет. Но най-бързите реакции в Интернет вероятно ще продължат да се предизвикват чрез текста.
Въпреки това в мрежата кадрите на снимки въздействат по-силно. Писменият текст губи ли в дългосрочен план своето значение?
Двете неща са взаимно свързани. Снимка без обяснителен текст под нея е несполука. Същевременно снимката отваря темата. По-рано нямаше снимки, можеше само да се разказва. Днес всичко обикаля света чрез Flickr или YouTube. Никога преди такова нещо не се е случвало в историята на света.
Това предизвиква известно пренасищане със снимки. Как можем да се ориентираме вътре в това пренасищане?
В моята книга, наред с другото, става дума и за значението на рамката: който не намери рамка за информацията, ще бъде погълнат от информационния потоп. Без рамка няма контекст. Като се подготвях за нашето интервю, се опитах да си съставя представа за Вас, една рамка. Информирам се за The European и обмислям какви въпроси бихте могли да зададете. Информацията е част от всеки един контекст. При снимките ние съзнаваме това фактическо положение по-малко. Но тази контекстуализация предвид нарастващото значение на изображенията ще става все по-важна.
Доколко все още можем да разбираме картините на изкуството ни, без да познаваме контекста на нашата историческа традиция? Натъкваме ли се там на граница, при която някои неща ни се губят, защото контекстът ни липсва?
Пикасо, Мане или Реноар - повечето художници се занимават постоянно с традицията на тези, които са живяли преди тях. Германският интелектуалец винаги ще се опитва да сложи живота си в рамка между Шилер, Гьоте или Клайст.
Съществувала ли е отдавна тази висока оценка на изображението като носител на информация, макар и при други технически предпоставки.
Мисля, че живеем в преходно време. Има огромни промени чрез Facebook, Twitter, Groupon или Foursquare. В същото време обръщането към визуалното не е изобретение на нашето време. Изображения на стена има още в Средновековието. На американците, тези брилянтни създатели на алгоритми, е ясно, какво е имало още в миналото като картинна, образна традиция. Те я ползваха инстинктивно за Google, Apple или в самото начало на цифровизацията за Microsoft Windows.
Имаме съвсем ясно пред очите си снимки от 20-ти век, които са се настанили в колективната памет: убийството на Кенеди, кацането на Луната - колко важна е снимката за създаване на история, за колективното спомняне?
Снимките от април 1945 година, бункерът, погубването на евреите, релсите към Аушвиц - това са изображения, които преминават в колективната памет. А силата на изображенията изживява всеки, когато спи. Не са думите, които остават. На другата сутрин човек е объркан от тежестта на съновидението. Ясно е, че снимките съставляват колективната памет на една нация. Културата се определя и от своите изображения.
Като медиен създател винаги имате пред себе си изображения и текстове. Ако трябваше да направите избор: поляризират и провокират ли изображенията повече от текстовете?
Инстинктивно бих казал, да. Вземете една картина като „Олимпия” от Мане, която след като беше изложена през 1874 година в Париж, обърна целия град с главата надолу. Олимпия е била известна в града проститутка и това развълнува Париж. Това са изображения в контекста на забавлението. Мисля, че големите списания – „Фокус”, „Щерн”, „Шпигел” – със заглавната снимка и един ред думи са в състояние по всяко време да поляризират.
Текстът и изображението имат също и манипулативна сила. Кое от двете има по-голям манипулативен потенциал?
Най-голямата сила е, когато свържа и двете заедно. При Хосни Мубарак (бивш президент на Египет) не бихте имали нужда от снимка, всеки го познава. Но заглавието, напечатано с едър шрифт „Мубарак се оттегля” е извънредно силно. Списанията са категория сами по себе си: дали е „Икономист”, списание „Тайм”, „Фокус”, „Шпигел”, „Щерн” или „Бунте” - тези десет-петнадесет списания определят темата на разговор със своите снимки. Това е нещо съвършено различно от телевизията. Доколко това манипулира, зависи също и от интелигентността на наблюдателя.
Журналистиката винаги е част от реториката, в това тя се различава от прозата или поезията. Журналистът трябва винаги да иска нещо, както един оратор иска нещо. И докъде следвате един оратор и дали той Ви мами като глупаци – в това се състои Вашата интелигентност. Това винаги е било така, независимо дали сте слушали Павел или Цицерон. Цицерон сигурно би могъл да проповядва и християнското послание – а Павел вероятно нямаше да може да се справи с реториката на Цицерон.
Превод: Господин Тонев; със съкращения от The European на немски език;
Снимка: burda-news.de; welt.de;