Хосе Мухика: От тангото научавам, че славата е само една приказка

Интервю с Хосе Мухика, бивш президент на Уругвай

През 2010 г. уругвайците го избират за президент, а Хосе Мухика, наричан от местните жители, както и от пресата „Пепе”, се превърна в уважавана политическа личност в национален и международен план. До 1985 г. прекарва общо 14 години в затвора, преди да бъде избран най-напред  за народен представител, след това за сенатор, а накрая и за министър. От президентската си заплата Хосе Мухика оставя само десет процента за себе си, всичко останало той дарява за благотворителни цели.

Въпрос: Г-н Мухика, в продължение на 30 години живеете тук, във Вашето много скромно имение. Отказахте се да се преместите в двореца в Монтевидео.

Хосе Мухика: Живея на село не защото съм ексцентричен. А тъй като обичам природата повече от всичко.

През 70-те години сте се борил за политически, икономически и социални промени. За незабавни и категорични промени. Вие бяхте съосновател на градските партизани Тупамарос.

Искахме един идеален свят. Да. Но трябваше да понесем твърде много. От липса на скорост – тъй като ни арестуваха и затвориха. И така започнахме да дефинираме по новому ценността на живота. Смислено е да се бориш за това, хората да имат повече за храна, да имат покрив над главата си, здравеопазване и по-добро образование. За да бъде престоят им на планетата възможно най-приятен. Нищо не е по-хубаво от живота! Веднага след това идва обществото. Човекът е стадно животно, той има нужда от общността. Той е, антропологически погледнато, социалист.

Адаптирахте ли идеите от онова време към реалността?

Човек никога не се приспособява към реалността – тя е твърде сложна.

Революционните идеи, борбата, затворът: години по-късно станахте президент, поехте голяма отговорност. Как човек се справя с тази роля?

Всичко, което изживях, е причината в правителството да напредваме бавно и обмислено. Но с упорство и постоянство. Ние преговаряхме, доколкото е възможно, с намерението, обществото да стане малко по-справедливо. Става дума за промени, които се извършват сравнително бавно и не са окончателни. Защото единствено окончателното е смъртта.

По време на петгодишния Ви мандат бяха въведени еднополовите бракове, правото на аборт и на индивидуална полова идентичност. Намалихте безработицата, бедността и детската смъртност.

Да. Левицата днес изглежда смята, че може да замени борбата за власт с нов социален дневен ред: гей бракове, аборти, антирасизъм, феминизъм – всичко това е много добре. Подкрепям това, естествено. Но кой наистина води мизерно съществуване - това е черният човек, който живее в бедност. А жената, която е най-дискриминирана и унижавана, това е жената в бедност. Нашият голям, всеобхватен проблем са класовите различия. Накратко казано: трябва да се борим за власт, за да може след това да предизвикаме необходимите структурни промени.

Ще влезете в историята като най-бедния президент.

Заради начина ми на живот: скромен и с малко багаж. И това съвсем съзнателно. Това е моят избор. За какво? За да имам свободно време. Ако трупах пари, постоянно трябваше да внимавам да не ме безпокоят или окрадат. Щях да пропилея времето си. Това, което не може да се купи, е време. Някой друг може да изпитва радост от трупането на пари. Защо не. Всеки трябва да има свободния избор да върши това, което иска. Аз не се застъпвам за това, държавата или обществото да регулира всичко. Или да трябва да се слага вратовръзка. Всеки трябва да облича това, което иска! Е да, може би в мен се крие и анархист.

Легализирахте търговията на марихуана, това стана водеща новина в света.

Да, ние искаме да контролираме търговията и отглеждането на марихуана. Но това не трябва да се превърне в хипи-либерализъм. Това няма нищо общо с този манталитет на пушачите „Свободна марихуана за всички!”. Ние не защитаваме марихуаната като универсално лечебно средство. Става дума за мерки срещу търговията с наркотици. Ние искаме да ограничим пазара на наркомафията. Отделно от това - това е растение, чиито влакна са годни, например, за производство на текстил.

Как трябва да се извършва легалното отглеждане?

Държавата дава земя под наем. Който се регистрира, може да отглежда марихуана. Нека не демонизираме това, но не искаме свободно отглеждане. Не става дума да насърчаваме зависимостта. Ние не казваме: тютюнът е нещо добро, алкохолът е нещо добро. Не, не.

Ключова дума демонизирам: Уругвай осъществи още през 1918 г. разделянето на църквата от държавата.

Точно така. Вие се намирате в най-светската държава на Латинска Америка. Мога само да кажа: една светска държава е благословия. Това винаги ни е предпазвало от религиозен фанатизъм, който - като всеки фанатизъм - носи само нещастие. Животът е една долина на сълзите, за да се отиде след това в рая: какво означава това? Такава глупост и измислица ! Единственият рай е този тук, животът сега. В тези неща религията на древните гърци е била по-симпатична, с техните спорещи и ревниви богове, които някак си бяха човешки.

И без това Уругвай беше една най-напредничавите страни на 20-ти век, също и в правото на развод, в трудовото право, в избирателното право на жените, в образованието и при пенсията за старост за всички.



Социалдемокрацията беше основана в Уругвай. Но тъй като ние сме малка страна, незначително малка, това не оказа влияние върху света. Ако бяхме страна с 50 милиона жители, днес щеше да се казва: вижте, там е измислена социалдемокрацията!

Разбира се, Уругвай има и по-малко славни времена: от 1973 до 1985 г. господстваше военна диктатура. Вие бяхте арестуван и изтезаван. Някога казахте: „Бях 14 години в затвор, но не мразя никого за това.” Как е възможно това?

Аз не мразя. Ако човек е разбрал, какво е общество и какво в същността си представлява класовата борба, той знае, че мръсната работа, ако не от този, ще бъде свършена от някой друг. Надзирателите и мъчителите бяха също продукт на обстоятелствата. Ясно, към това се добавя и известна доза садизъм. Единият е повече, другият по-малко садистичен. В затвора се запознах и с войници, които рискуваха живота си, за да ми донесат чашка грапа (италианска ракия) или една ябълка. Черно и бяло – това не съществува. Между тях винаги има нюанси на сивото...

Последните години от времето си в затвора сте прекарал в единична килия. В една дупка в земята. Какво правехте, за да не се побъркате?

Може би това е въпрос на предразположеност. Никога не съм се съмнявал, че отново ще изляза на свобода. Вероятно това ми помогна по-късно да оцелея. По време на затвора шест години бях без книги. Започнах с това, да измислям и изобретявам някои неща.

Кои?

Измислях си невиждани дотогава инструменти за селското стопанство. Изчислявах ги, проектирах ги. Освен това всеки ден ходех няколко километра пеша.

Няколко километра? Колко голяма беше дупката в земята?

Три крачки надясно, три крачки наляво. Три крачки надясно, три крачки наляво. Докато краката ме заболят.

Как човек може да се освободи от такъв травматичен опит, да седи в една дупка в земята?

Веднъж се върнах там, военните ме заведоха и се снимахме заедно. Тези затворнически тъмници и сега още изглеждат точно така, както преди. Да, може да изглежда болезнено, но животът... животът просто е прекрасен! Няма никакъв смисъл да размишлявам за миналото, да ближа раните си. Животът е бъдещето. От миналото човек трябва да се учи. Но не трябва да се остави да бъде погребан от него.

Не изпитвате чувства за отмъщение?

Напротив. В първата си реч скоро след освобождаването ми вече говорих за това: омраза - не! Омразата те заслепява.

Миналата година бяхте номиниран за Нобелова награда за мир.

Казах им, че не са с ума си. Навсякъде по света бушуват войни, а ми предлагат Нобеловата награда за мир! Вместо това предложих Ганди, post mortem (посмъртно).

Какво всъщност е усещането да бъдеш уважаван по целия свят?

Знаете ли, обичам да слушам танго. И от него научавам, че славата е само една  приказка. Ако те пипне в ранна възраст, може би е опасна.

Вашият мандат приключи, скоро ще навършите 80 години. А сега?

Сега се приближавам към гроба. Естествено, с много бавни стъпки! Това е част от живота. Човек се връща обратно към извора. Но дотогава ще продължа да политизирам. Не желая живот на пенсионер. Бих умрял от печал в някой ъгъл.

Интервю на швейцарската журналистка Камила Ландбьо;

Отличителна черта на Хосе Мухика е скромността. Уругвайският президент се различава значително от своите колеги по света и е изключително популярен сред своя народ. Президентската му заплата е около 12 500 долара на месец, като дарява 90 на сто от нея за благотворителни цели. Пред испанския вестник „El Mundo” той обяснява това решение: „По-голямата част от жителите на Уругвай печелят дори по-малко, така че това трябва да е достатъчно за мен.” Поведение, което е в рязък контраст с това на икономически босове и политици.

Луксът е чужда дума за близкия до народа президент. Вместо черна, бронирана лимузина Хосе Мухика кара 41-годишен Фолксваген „Костенурка”. Но за по-важни срещи използва малко по-модерна кола: Опел Корса. Пепе Мухика живее в скромна ферма извън столицата Монтевидео, където отглежда хризантеми и се грижи за трикракото куче Мануела.

Заради отказа си от материални блага Мухика е наричан „най-бедния президент в света”. Пред испанския вестник „El Mundo” той заявява: „Не съм беден. По-скоро беден е този, който работи само, за да води скъпо струващ живот и непрекъснато се стреми към още повече.”

Хосе Мухика е автентичен. Идеалите за смирение и действия в полза на по-слабите не са роля, която той играе след встъпването си в длъжност - той не само ги е изразявал в миналото си, но също така ги е живял. Мухика няма нужда от инсценировка. Нито някога носи вратовръзка, нито се хвали с успехите си. Предпочита да се облича и да се държи като човек на народа. Освен близостта си до хората Мухика е задвижил доста неща в Уругвай. Благодарение на Хосе Мухика Уругвай се е превърнала в икономически независима страна.

Превод: Господин Тонев;

източник: derstandard.at; freitag.de;

Снимки: taringa.net; telegraph.co.uk;