Херман Хесе: Веселостта не е суета, нито самолюбие, а върховно познание и любов

Откъси от романа „Игра на стъклени перли” – Херман Хесе

Публикуваме откъси от романа „Игра на стъклени перли” (издаден през 1943 г.) на немския писател Херман Хесе, опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт . За романа си „Игра на стъклени перли” и цялостното творчество през 1946 г. Херман Хесе  получава Нобеловата награда за литература: ... „Но е така, Йозеф, колкото повече изискваме от себе си или колкото повече изисква от нас някоя временна задача, толкова повече трябва да разчитаме на извора на сили, който ни открива медитацията, на непрестанно възобновяваното примирение между дух и душа, зная още няколко примера за това: колкото по-интензивно ни поглъща една задача и ту ни възбужда и насърчава, ту ни уморява и потиска, толкова по-лесно може да се случи да занемарим този извор, така както при упорита умствена работа лесно сме склонни да изоставим тялото и грижите за него. Всички истински велики мъже от световната история или са владеели медитацията, или поне несъзнателно са намирали пътя натам, накъдето ни води тя. Другите - най-надарените и най-силните - накрая всички са търпели крушение, бивали сразени, защото задачата или честолюбивата им мечта така ги завладявала, че ставали като обсебени от зъл дух, загубвали способността винаги да се откъсват и разграничават от текущото. Е да, ти знаеш това, нали то се научава още при първите упражнения. Неумолима истина е. Колко неумолима е, се вижда едва когато човек загуби пътя. ... „Ако върховната колегия те призове за една длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на службите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-висока е длъжността, толкова по-дълбоко е обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е една личност, толкова по-недопустимо е своеволието.“ ... Той видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало чрез тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера. ... Едно преминаване към друго вероизповедание той би могъл да разглежда само като не съвсем достойна форма на бягство. Така на времето си уважаваният Йохан Албрехт Бенгел служи на малка и преходна църква, без при това да пропусне нещо от службата на вечното. Благочестие, това значи вярна служба и вярност до жертване на живота, то е възможно при всяко верую и всяка степен, и единствената валидна проверка за искреността и стойността на всяко лично благоденствие са тази служба и тази вярност. ... Духът на нашата провинция и на нашия орден се крепи на два принципа: изследване върху основата на обективност и любов към истината и грижа за съзерцателната мъдрост и хармонията. Да се поддържат в равновесие двата принципа, за нас значи да бъдем мъдри и достойни за ордена. Обичаме науките, всеки своята, и знаем, че отдаването на една наука не предпазва безусловно човека от егоизъм, порок и комичност, историята е пълна с примери. Образът на доктор Фауст е литературна популяризация на тази опасност. Други столетия търсят закрила в обединяването на дух и религия, на изследване и аскетизъм, в тяхната Universitas Litterarum управлява теологията. При нас медитацията и практикуването на многостепенната йога са средствата, чрез които се опитваме да обуздаем животното в себе си и вселения във всяка наука Diabolus (Дявол, сатана – лат.). Е, вие знаете толкова добре, колкото и аз, че и в играта на стъклени перли се крие нейният дявол, че той може да поведе към празна виртуозност, към самонаслаждение на художническата суетност, към кариеризъм, към завоюване на власт над другите, а оттам и към злоупотреба с тази власт. Затова ни е потребно по-различно възпитание от интелектуалното и затова са ни подчинили на морала на ордена не за да превият нашия духовно активен живот в душевно вегетиране и живот само с мечти, а, напротив, за да бъдем способни за най-високи духовни постижения. Ние не бива да бягаме от Vita activa (Активен живот – лат.) във Vita contemplativa (Съзерцателен живот – лат.), нито обратно, а постоянно да сме в движение между двата и в двата да се чувстваме като у дома си, да участваме и в двата.“ ... Сега обаче ученикът се превръща в учител и като учител преди всичко той решава голямата задача в началния период след постъпването си на служба — борбата за авторитет и за точното идентифициране на личност и длъжност. Две са откритията, които прави при това: радостта да пресадиш в друг интелект онова, което духовно си постигнал, и едновременно да видиш, че то се преобразява в нови форми и излъчвания, следователно да познаеш радостта, че научаваш някого, и после да спечелиш борбите с характерите на студенти и ученици, да се сдобиеш с авторитет и да го упражниш, да бъдеш предводител, следователно да изпиташ радост от възпитаването. Йозеф Кнехт никога не разделя двете радости, през цялото време, докато е магистър, не само подготвя голям брой добри и много добри играчи на стъклени перли, но възпитава преобладаващата част от учениците си като пример и образец, възпитава чрез предупреждение, чрез строгия си начин да бъде търпелив, със силата да развива тяхната човешка същност и характер към най-доброто, на което те са способни. ... И от произведенията на отец Якобус върху бенедиктинския орден му бе позната представата за ордена като борческа общност, благочестието - като борческо поведение. – „Няма - така се бе изразил веднъж той - възвишен и благороден живот, без да се познават дяволът и демоните и без постоянна борба срещу тях”. ... Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто. Това са Ин и Ян, ден и нощ, и двете имат право, и за двете човек трябва да си спомня от време на време и аз ти давам право дотолкова, доколкото естествено не вярвам, че някога ние двамата ще можем да се разберем напълно и докрай. ... Каква голяма пропаст зее у нас между тяло и дух, идеал и действителност, колко малко те знаят и искат да знаят един за друг. Ако в живота си съм имал задача и идеал, това беше като личност да синтезирам в себе си двата принципа, да бъда техен посредник, преводач и помирител. Опитах се и претърпях крушение. ... С времето обаче забелязах, че тъкмо вглъбяването, грижовността и радеенето за духовното са, които ме изолират там и в очите на другите ме правят тъй неприятно чужд, а мен самия неспособен да ги разбирам истински. Виждах, че ще мога да разбирам истински другите, светските хора само когато отново стана като тях, ако нямам никакво предимство, ако не търся убежище в тази вглъбеност. Естествено твърде възможно е сега, като го представям, да разкрасявам този процес. Но все едно дали моят опит да се включа в живота целесъобразно и с разбиране е бил само във въображението ми, или не, във всеки случай стана най-естественото: светът беше по-силен от мене - бавно ми показа надмощието си и ме погълна; беше точно така, като че ли животът държеше на обещанието да бъда уеднаквен напълно със света, чиято правилност, наивност, сила и превъзходство по продължителност на съществуване толкова много бях хвалил при нашите спорове във Валдцел и защищавал срещу твоята логика. ... „Позволи ми още една дума - отново с тих глас подхвана майсторът на играта на стъклени перли. Много искам да ти кажа още нещо за веселостта, за веселостта на звездите и духа и за нашия касталийски начин на веселост. Ти нямаш склонност към веселостта вероятно защото е трябвало да изминеш един път на тъга и сега доброто настроение и всяка ведрост ти изглеждат, особено нашите, касталийските, плоски и детински, също и страхливи, бягство от ужасите и бездните на действителността в един ясен, добре подреден свят само на канони и предписания, на чиста абстракция и изтънченост. Но, мили мой страдалецо, даже да има такова бягство и то да не е чуждо на плахите, страхливи касталийци, които играят с голи правила, нека приемем дори, че има много бягства, това не отнема нищо от стойността и блясъка на истинската веселост, веселостта на небето и духа. Онези от нас, които лесно се задоволяват и са привидно весели, се възправят срещу други хора и цели поколения, чиято веселост не е била игра и нещо повърхностно, а сериозна и дълбока. Познавах един от тях - беше нашият предишен магистър по музика, когото някога и ти сигурно си виждал от време на време във Валдцел; този човек през последните години на живота си притежаваше веселостта като добродетел в такава мяра, че тя се излъчваше от него, сякаш бе слънчева светлина, и като доброжелателство, жизнерадост, като добро настроение, доверие и упование тя преминаваше във всички и не преставаше да струи от всеки, който сериозно възприемаше нейния блясък и у когото проникваше. И аз бях озарен от тази светлина, и с мен той раздели мъничко от своята ведрост и сърдечен блясък... Да се достигне тази веселост, е за мене и за много други още най-висшата и най-благородната от всички цели. Ти ще я откриеш и при някои отци от ръководството на ордена. Тази веселост не е суета, нито самолюбие, тя е върховно познание и любов, утвърждаване на цялата действителност, бдение на ръба на всички бездни и глъбини, тя е добродетел на светците и на рицарите, тя е неразрушима и с възрастта и приближаването на смъртта става по-силна. Тя е в тайната на красивото и истинската субстанция на всяко изкуство”. ... Ти си спомняш за старите индуси - нашият учител във Валдцел веднъж ни бе разказал чудесно за това, - един народ на страданието, на размисъла и покаянието, на аскетизма; но последното голямо откритие на неговия дух било светло и ведро, с весела усмивка са победителите на света, също и Буда, весели са образите в техните шеметно дълбоки митове. ...Нека ми бъде позволено да приведа един израз на уважавания отец Якобус, който съм си отбелязал при някой от незабравимите часове на индивидуално обучение с него: „Възможно е да дойдат времена на ужас и най-големи беди. Но ако в бедата все пак остане някакво щастие, то може да бъде само духовното, обърнато назад към това да се спаси образованието от по-ранните епохи и напред към ведрото и неуморно представяне на духа от едно време, което иначе изцяло ще потъне във вещественото.” Източник: Херман Хесе, „Игра на стъклени перли”; Превод: Недялка Попова; Народна култура, София, 1980 година; Снимки: loredanacrupi.wordpress.com; johannaschall.blogspot.com;