Херман Хесе - Сидхарта и спасението като път на човека към самия себе си

 Херман Хесе - Сидхарта и пътят към спасението

На 2 юли 1877 година в Калв, Вюртемберг, е роден Херман Хесе, немски писател, носител на Нобелова награда за литература. Човекът според Хесе е поставен между два полюса, между доброто и злото. Ако човек иска да пристъпи към доброто, той трябва да се отдръпне в себе си, да слуша вътрешните си гласове, да бъде сам.

Израз на подобна нагласа са редовете от повестта „Сидхарта”, израз на тревогите, пред които е изправен модерният човек в търсене на своето вътрешно равновесие. В усилията на брамина Сидхарта от едноименната поетична повест (името на историческия Буда Сидхарта Гаутама) да намери смисъла от съществуването си, Херман Хесе вижда път към спасението: пътят на човека към самия себе си.

„Добре е - мислеше си той, - човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светски­те наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!”

Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слу­шаше веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умря­ла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на пок­лонничеството бе желал да умъртви?

Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толко­ва години, което все пак го побеждаваше, след всяко умъртвя­ване се явяваше отново, забраняваше му да се радва да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причина­та той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?

Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи.

Изпълвало го бе ви­сокомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.

Сега той осъзна и разбра, че ни­кога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова тряб­ваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, играч на зарове, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни години, да поне­се отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат.

Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхар­та бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.

Тези мисли обземаха ума му. Вслушваше се усмихнат в ръм­женето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега во­дата не бе го изпълвала с такава отрада, никога досега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви.

Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и ре­ши да остане край нея.”

Преводът е направен от Любомир Илиев;

Снимки: welt.de; eloriente-express.com;