Хелмут Шьон – един от най-добрите футболни треньори в света

Хелмут Шьон - мъж и треньор на деликатното държане

Хелмут Шьон (1915-1996) е знаменит  немски футболен треньор. Като активен футболист на Дрезднер Шпортклуб (Dresdner SC) два пъти е шампион на Германия - през 1943 и 1944 г. В периода 1937-1941 г. Хелмут Шьон играе в националния отбор под ръководството на тогавашния селекционер Сеп Хербергер в 16 международни мача, в които отбелязва 17 гола. Като треньор на националния отбор на Германия от 1964 до 1978 г. той е един от най-успешните треньори в света.

Като футболист страда от контузии в коляното. Хвърляйки поглед в миналото това му причинява болка, в своята автобиографична книга „Дългият”, както Шьон публично е наричан, той пише: „Всъщност Бог действително не е създал човека да играе футбол, защото той трябва да прави движения, които не са предвидени в плана на сътворението”. Хелмут Шьон, „Дългият” или „Мъжът с шапката”, беше национален треньор, който често беше критикуван.

Многократно заради своето лидерство, за което е както упрекван, така и хвален. Треньорът Шьон даваше на играчите си много свободa за разгръщане на креативността си и права в обсъжданията при вземане на решения, което беше тълкувано като слабост в начина му на ръководство. Успехите му обаче винаги задавяха неговите критици още в зародиш.

Хелмут Шьон направи име като треньор по футбол и защото разбираше занаята си по различен начин от повечето треньори по онова време, които се чувстваха като „диктатори в анцузи”. Противно на това Шьон беше модератор, който разбираше от това как да води играчите си с тънък усет. Шьон нямаше обичайни отношения със своя „ментор” Сеп Хербергер, който някога го нарече „твърде мек” като играч, а след това го изхвърли от националния отбор.


Шьон и Бекенбауер - 7 юли, 1974 г; Олимпиащадион, Мюнхен. Германия е световен шампион

Хелмут Шьон е най-успешният треньор, който някога е имал немският национален отбор. В статистиката на успехите той надмина своя предшественик и ментор Сеп Хербергер и все още се счита за най-успешния треньор в света: световен шампион през 1974 г., през 1966 г. финал срещу Англия със спорния гол на Уембли, бронзови отличия на световното първенство през 1970 г. в Мексико, европейски шампион през 1972 г. с може би най-добрия немски отбор за всички времена, второ място на Европейското първенство през 1976 година. Грамада от успехи. Зад такива изключителни играчи като Франц Бекенбауер, Герд Мюлер, Волфганг Оверат и Гюнтер Нетцер. Какво би могло да се обърка, за да не се успее с тях, за какво им е на тях и треньор?

Хелмут Шьон ръводеше играчите в едно време, което беше съвсем различно от 1954 година., когато Фриц Валтер (тогавашният капитан на немския национален отбор) и приятелите му, заедно със Сеп Хербергер, се хванаха за ръцете след победата на Световното първенство над Унгария и пееха националния химн. Той имаше работа с млади, непокорни и размирни милионери в спортни екипи, които можеха да общуват с топката, но и които все още търсеха себе си в една обществена среда, която ги издигна на подиума като големите филмови звезди. Между фестивала на Рихард Вагнер в Байройт (Бекенбауер) или провинциалното перчене в черния „Ягуар” (Нетцер).

Хелмут Шьон беше педагог, с чувство и усет за хората, стигащ до себеотричане. Неговата философия беше „да формира национален отбор от таланти, индивидуалисти и личности. Те трябва да създадат ансамбъл, а не колектив, за да стигнат до успеха.” Това звучи толкова просто, но никога не е било постигано така цялостно както с Хелмут Шьон.



Шьон даваше възможно най-голяма свобода на играчите си. Като задължаваше младите професионалисти само да свържат неделимо тази свобода с отговорността за отбора и едва тогава да я изживеят на терена. В обсъжданията преди международни мачове треньорът говореше за идеи, за настроение в играта и техника, едва след това за тактика – никога за ритане. Хелмут Шьон беше мъж на деликатното държане, който може би именно поради това притежаваше такава харизма, каквато днес едва ли има някой от наследниците му в клубните и национални отбори.

Франц Бекенбауер казва за него: „Един човек, който възприемаше всеки, който се нравеше на всеки. Като национален треньор той създаваше атмосфера, която доведе до това, всеки да ходи с удоволствие в националния отбор. Това също е причината за огромните му успехи ...”

И нещо от личния му живот,  без треньорски анцуг - Хелмут Шьон може да бъде смятан за това, за което много футболисти го подозират, че е: за интелектуалец. Той е син на търговец на произведения на изкуството от Дрезден (който не разбира нищо от футбол), завършил е гимназия, говори сносно английски, когато е необходимо също и френски, иска да пише учебник - за футбол наистина, но не от обичайните учебници. Неговите обноски и външният му вид не издават спортния човек, по-скоро джемтълмена, коректния „господин”. Автомобилът му е колата на интелектуалната средна класа: бяло BMW 1800 с инициалите на Хелмут Шьон в регистрационния номер.

Ако днес човек го попита кое е било и е останало най-важното за него във футбола, той отговаря: „битката в играта” – с което иска да каже: състезанието, борческото, войнственото, агоналното, драмата. Играчите за него са драматични персонажи, а самият той като играч винаги е бил малко режисьор.


Хелмут Шьон и Берти Фогтс, железният защитник и капитан на Борусия Мьонхенгладбах

Смяната в треньорското ръководство на немския футбол от „шефа” Сеп Хербергер към наследника Хелмут Шьон понякога е сравнявана със смяната на Аденауер от Лудвиг Ерхард. Шьон намира сравнението за погрешно, Хербергер - не. Има нещо, което във всеки случай е вярно: че Хербергер и Шьон се различават драстично. Но те не се различават в същността на нещата. Защото, както всъщност всеки в германския футбол, така и Хелмут Шьон, е ученик на Хербергер и остава такъв.

Въпрос към Хелмут Шьон: Подреждате ли играчите в определена система или тактиката се настройва според уменията на играчите?

Хелмут Шьон: Системата ни в никакъв случай не може да се категоризира като нещо твърдо и неподвижно. Искам да имам индивидуалисти, които поставят индивидуалните си умения в служба на отбора. Всяка тактика е толкова добра или толкова лоша, колкото са играчите. Един Нетцер не може да бъде натикан в някаква система, в същността си той е и човек на изкуството.

Футболният свят не възприема ли германците по-скоро като дисциплинирани тактици, отколкото като хора на изкуството?

Смисълът на всяка тактика е да наложиш стила си над противника. С това ние също успяхме да изненадаме англичаните на стадион Уембли при победата с 3:1 (29 април 1972 г. – този мач е смятан за един от най-силните мачове на немския национален отбор). Във вестниците тя бяха написали, че ние ще изградим отбранителна „Линия Зигфрид”. А ние играхме агресивно още в средата на терена.

Какво означават системи като 4-3-3 или 4-4-2, с които много експерти жонглират?

Изобщо не обичам подобни празни игрички с числа от кабинетни стратези. Във всеки отбор трябва да цари ред. Системата не е нищо друго освен реда, по който се води битката на терена. Всяка система може да се играе перфектно - но може да остане и анемична.


Голмайсторът Герд Мюлер, капитанът Франц Бекенбауер и треньорът на Германия Хелмут Шьон

Свръхпредлагането на класни играчи не разпалва ли нездравословно съперничество?

В отбора сега цари хармония. Играчите са достатъчно интелигентни, за да осъзнават, че отделният човек е нищо, ако отборът не остава непокътнат и годен за действие. Намерили сме състава, който в най-голяма степен отговаря на представата ни за модерен футбол. Това беше моментът, в който се казва, аха, костюмът стои добре.

Търпите ли в националния отбор правото на играчите да вземат участие в обсъждането как да се играе на терена?

Не искам неми играчи. Естествено, треньорът трябва да изработи тактическия маршрут. Но аз също така очаквам от играчите собствени идеи. Или след това ги убеждавам, че по-другия начин все пак е по-целесъобразно или казвам: идеята е добра. Работата в екип засяга не само отбора на терена. Част от това също е функционалният екип -  треньорът, лекарят и масажистът, които задвижват и поддържат работата на екипа.

Най-добрите играчи позволяват ли все още да бъдат командвани?

Днес трябва да се обръщаме към играчите по съвсем различен начин, отколкото в миналото. Чалъмът „Ние по-рано...” вече не работи. Днес 20-годишният дебютант е много по-уверен в себе си, отколкото аз през 1937 г. при първата си повиквателна в националния отбор. Не искам да има липса на предводителство. Но и не изтъквам, че съм авторитарното началство; демократичната разновидност ми е най-драга.

Как държите под контрол Вашия антиавторитарен отбор по време на мача?

Все пак не искам да ограничавам никого: при нас нещата не са такива, че играчите постоянно да си навиват в ума: какво каза той, какво трябва да правя? Нещо друго смятам за много по-лошо. Ние, треньорите, гледаме мача от скамейката на края на терена от много ниска приземна точка, от жабешка перспектива. Наистина, чува се как играчите се задъхват и викат. Но по-добрия поглед имат журналистите и зрителите от трибуните. Аз самият едва по-късно видях по телевизията колко добре сме комбинирали срещу Англия.

Съставителство по материали от вестник „Ди Велт”, списание „Кикер”  и списание „Шпигел”: Господин Тонев;