С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Мартин Хайдегер: Фридрих Хьолдерлин и същността на поезията (1 част)

Мартин Хайдегер: Фридрих Хьолдерлин и същността на поезията (1 част)

Хайдегер: В определен смисъл Хьолдерлин е поет на поета

Публикуваме в три части размисли, бележки и обяснения на философа Мартин Хайдегер върху поетичното творчество на немския поет Фридрих Хьолдерлин, издадени на български език под надслов „Хьолдерлин и същността на поезията” в превод на Димитър Денков. „Защо за намерението да се покаже същността на поезията е избрано творчеството на Хьолдерлин? Защо пък не Омир или Софокъл, Вергилий или Данте, защо не Шекспир или Гьоте? В творбите на тези поети също е осъществена същността на поезията – дори много повече, отколкото в рано и внезапно прекъснатото дело на Хьолдерлин. Може и да е така. И все пак е избран Хьолдерлин, само той. Но може ли изобщо в творчеството на един-единствен поет да се види всеобщата същност на поезията? Всеобщото – та това е валидното за всичко и можем да го открием само при сравнително разглеждане. В това отношение ние се нуждаем от образците на всевъзможните поетични видове и опити. А Хьолдерлиновата поезия е една сред много други. Тя в никакъв случай не е достатъчна мярка в определянето на същността. В такъв смисъл нашето намерение е застрашено още в началото. Наистина, докато под „същност на поезията” разбираме това, което бива вмествано в едно всеобщо понятие, валидно по един и същ начин за всяка поезия. Но такова всеобщо, което е валидно за всяко особено, е винаги безразличното, „същността”, която никога не може да стане съществена. Тъкмо затова ние търсим същественото на същността, онова, което ни принуждава да решим дали и как ще приемем поезията сериозно, дали и как ще привлечем предпоставките, за да останем в пределите й. Хьолдерлин съвсем не е избран за това, че делото му като едно сред другите е осъществило всеобщата същност на поезията, а единствено поради това, че неговата поезия е носена от предопределението на поета да опоетизира самата същност на поезията. За нас Хьолдерлин в определен смисъл е поет на поета. Ето защо избрахме него. Впрочем да се поетизира за поета не е ли вече характеристика на едно заблудено самоотразяване и същевременно признание за липса на съпричастност към пълнотата на света? Да се твори за самия поет – това не е ли безпомощно самонадценяване, дошло късно и оставащо окончателно? Нека тази работа даде отговор на въпросите. Пътят, по който стигнахме до отговора, е принудителен. Тук ние не можем, както би трябвало, да изложим отделните Хьолдерлинови творби в цялостната им завършеност. Вместо това ние ще промислим само пет тези на поета за поезията. Определеният ред на тезите и вътрешната им взаимосвързаност трябва да ни предоставят съществената същност на поезията 1 теза: „Поезията: това най-невинно от всички занятия.” В едно писмо до майка си от януари 1799 г. Хьолдерлин нарича поезията „това най-невинно от всички занятия”. Доколко е „най-невинно”? В определен смисъл поетичното творчество се изявява под формата на игра. То непринудено намира своя свят от образи и мечтателно остава в областта на въображението. С това тази игра се отскубва от сериозността на последните решения, които, така или иначе, ни правят виновни. Затова и поетичното творчество е напълно безобидно. Същевременно то е без последствия, тъй като остава чисто слово. То не се родее с действието, което непосредствено нахлува в действителността, променяйки я. Поезията е сън, а не действителност; тя е игра с думи, а не сериозно действие. Поезията е невинна и бездействена. Та кое е по-безопасно от езика, от чистия език? Като приемем поезията за „най-невинното от всички занятия”, ние съвсем не сме схванали същността й. Така е дадена само насоката, където трябва да търсим. Поезията създава творбите си в пределите и от „материята” на езика. Какво казва Хьолдерлин за него? Нека чуем втората теза на поета. 2 теза: „Затова най-опасното от всички блага – езикът, е дадено на човека... с него да покаже какво е...”. В един накъсан, нахвърлян проект, който произхожда от времето (1800 г.) на приведеното вече писмо, поетът казва: „Ала човекът живее в хижа-обител, и се обвива в покривало от свян, защото е вглъбен, пък и бдителен, пази духа, както жрицата – небесния огън; туй е разсъдъкът му. И затова нему е дадена свободна воля и висша власт да заповядва и да се осъществява богоподобно, затова най-опасното от всички блага – езикът, е дадено на човека, с което той твори, руши, загива и се връща към вечно живеещото, към природата-майка; с него да покаже какво е, да я наследи и да се учи от нейната божествена, всепонасяща любов.” [caption id="attachment_8041" align="alignnone" width="580"]Holderlindenkmal_Lauffen Паметна плоча в родното място на Хьолдерлин, Лауфен ам Некар, с надпис от елегията му „Скитникът”[/caption] Езикът, полето на „най-невинното от всички занятия”, е „най-опасното от благата”. Как се съчетават тези неща? Засега нека оставим този въпрос и да осмислим следното: Чие благо е езикът? Доколко е най-опасното благо? В какъв смисъл изобщо е благо? Най-напред нека имаме предвид къде стоят тезите за езика – а именно, в проект за творба, която трябва да покаже кой е човекът за разлика от всички останали същества в природата: в проекта също така се споменават розата, лебедите, елените в гората. А приведеният текст е от мястото, където растението е различено вече от животното и идва човекът с „Ала човекът живее в хижа-обител...” Кой е човекът? Този, който трябва да покаже какво е самият той. Показването веднъж значи изказване и същевременно – присъствие на изказването в изказващото се. Човекът е този, който Е тъкмо в показването на собственото си битие. Това показване няма предвид едно допълнително и случайно изразяване на човешкото битие; по-скоро то осъществява това битие чрез себе си. Но какво трябва да докаже и потвърди човек в показването си? Своята принадлежност към твърдта, земята. Тази принадлежност се състои в това, че човекът е наследник и същевременно учещ се във всичко. Но да си наследник и ведно с това учещ се е противоречие. Онова, което в противоречието разделя и съединява нещата, Хьолдерлин нарича „вглъбеност”. Потвърждаването на принадлежността към тази вглъбеност се състои както в създаването на един свят и неговия възход, така и в неговото рушене и упадък. Потвърждаването на човешкото битие и така същностното му осъществяване е в свободата на решението. Решението обгръща необходимостта и се установява в обвързаността с едно висше признание. Показаното битие на при-над-лежността към съществуващото изобщо е историята. За да е възможна тя, на човека е дадено казващото показване, езикът. Той е благо за човека. Но доколко езикът е „най-опасното благо”? Той е опасността на всички опасности, защото най-първо създава възможността за опасност изобщо. Опасност значи заплаха на битието чрез съществуващото. Тъкмо благодарение на езика човек е изложен пред нещо открито, което като съществуващо го потиска или окриля, а като несъществуващо го блазни или разочарова. Езикът създава изначално откритото място за битийна заплаха и заблуда, а така – възможността за загуба на битието, т.е. опасност. Езикът обаче не е само опасност на опасностите; в себе си за самия себе си той по необходимост крие траеща заплаха. Той е даден, за да открие именно съществуващото като такова в творба и да го запази. В него може да се изкаже както най-чистото и съкровеното, така и най-обърканото и абстрактното. Нали и най-същественото слово, за да се разбере, трябва да слезе до обикновеното, с което да стане всеобщо притежание. В такъв смисъл у Хьолдерлин намираме на едно друго място следното: „Ти се обръщаш към божественото, но всички вие забравяхте това, че не го предхождате, а принадлежите нему. Божият дар трябва да стане по-обикновен, по-всекидневен, за да се опознае от смъртните.” Сакрално чистото и всекидневно простото се казват по един и същ начин. Словото като дума не предлага сигурност за това, че е съществено, а не измамно. Нещо повече – едно съществено слово често пъти се приема в своята простота като несъществено. Така езикът постоянно се връща в самосъздадената илюзия и скрива най-същностното си – истинското показващо казване, сказанието. Но в какъв смисъл това най-опасно е „благо” за човека? Езикът е неговата способност. Човек разполага с него, за да споделя преживявания, решения, настроения. Езикът служи за разбиране. Като средство, инструмент за всичко това, той е благо. Ала с това – да е средство за разбиране – не се изчерпва същността му. С подобно определение не е постигната и истинската му същност, а само е изведено едно следствие от нея. Езикът не е инструмент, притежаван от човека ведно с другите; той осигурява възможността изобщо да се стои в откритостта на съществуващото. Само където има език, има и свят, което значи постоянно променящ се кръг от решение и дело, действие и отговорност, а също – произвол, упадък и обърканост. Само където има свят, има и история. Езикът е благо в един първичен смисъл. Той облагодетелства, сиреч осигурява възможността човек да бъде историчен. Езикът не е инструмент, с който разполагаме, а е онова изявено съ-битие, което разполага с най-низшите възможности на човешкото битие. Трябва да сме се уверили в тази същност на езика, за да разберем вярно областта на поетичното творчество и с това – самата поезия.” Източник „Мартин Хайдегер – Същности”; превод: Димитър Денков; Издателство ГАЛ-ИКО: София, 1993 г.; Снимки: de.academic.ru;