Мартин Хайдегер: Хьолдерлин като поет на пост в нищото на тази нощ (3 част)

Фридрих Хьолдерлин: „Свободни птици са поетите”!
Но дали поезията е най-опасното от всички дела? В писмо до един приятел, непосредствено преди тръгването за последното си странстване из Франция, Хьолдерлин пише: „Приятелю! Светът лежи пред мен по-светъл, за разлика от друг път, и най-сериозно, харесва ми; как стана това, не знам, но ми харесва както през лятото, когато „старият свети Отец хвърля с мощната ръка благославящи светкавици”. От всичко, което мога да си представя за Бога, този образ ми е най-скъп. Без него можех да се възторгвам от всяка нова истина, на всеки по-ярък лик Нему, Който е над нас и около нас, а сега се ужасявам, че в края на краищата и с мен ще се случи това, което сполетя стария Тантал – боговете му дали повече, отколкото можел да понесе.” Поетът е изложен под мълниите на Бога. Затова ни говори и стихотворението, което знаем като най-чисто опоетизиране на същността на поезията. Започва така: „Тъй както в празничния дом да види нивите отива селянинът сутрин, когато ...” А в последната строфа се каза: „Но нам се полага под божии бури с шапка в ръка да стоиме, поетите, и божия лъч – пак в нашата ръка да хванем и в песен народу запазен небесния дар да дарим...” Година по-късно, когато Хьолдерлин, обладан вече от безумието, отново е в дома на майка си, той пише на съшия приятел, спомняйки си за престоя във Франция: „Мощният елемент, небесният огън и кротостта на хората, животът им в природата, тяхната ограниченост и доволство са ме обхващали винаги; затова, както преповтаряме героите, мога да кажа: Аполон ме наказа...” Прекомерната светлина е захвърлила поета в мрак. Нуждаем ли се от повече доказателства за висшата опасност на неговия „занаят”? Съдбата на поета ни казва всичко. Така вече думите на Хьолдерлиновия Емпедокъл звучат като предчувствие: „Навреме трябва да си тръгне онзи, чрез който проговорил е духът...” И въпреки това: поезията е „най-невинното от всички занятия”. Хьолдерлин пише това не само за да щади майка си, а защото знае, че тази невинна външна страна принадлежи към същността на поезията, както долината към планината; защото как иначе би действало и би се пазило това най-опасно дело, ако поетът не беше изхвърлен от всекидневието и не би бил предпазен от него тъкмо чрез привидната невинност на своя „занаят”? Поезията изглежда игра и все пак не е. Играта собствено съвместява хората, но така, че в нея всеки забравя себе си. В поезията човек е съпричастен към основата на битието си. Там той намира покой; не мнимия покой на бездействието и мисловната пустош, а оня безкраен покой, в който се движат сили и страсти. Поезията събужда илюзиите на недействителното и на бляновете, противопоставяйки ги на обозримата и гола действителност, в която иначе сме си у дома. Ала все пак това, което поетът изказва и приема, е истински действителното. С ясно съзнание то се утвърждава от Пантеа в „Емпедокъл” с думите към приятелката: „Да бъдe той самият е животът, (er selbst zu sein, das ist das Leben,) а другите сме само негов сън...” (und wir andern sind der Traum davon) Така същността на поезията ни се представя като че да витае в собствената си самоосветеност и все пак стои достатъчно здраво. Та нали в същността си тя е създаване, което е и обосноваване? Впрочем всяко сътворяване е свободно даряване и ние разбираме Хьолдерлин като казва: „Свободни птици са поетите...” Тази свобода не е безспирен произвол или капризно желание; тя е висша необходимост. Поезията като даряващо сътворяване е двойнствена. Взирайки се във вътрешните й закономерности, изцяло ще обхванем същността й. Поетичното творчество е изначално назоваване на божествата. Но поетичното творчество едва тогава става съпричастно на силата си, когато ни огласят самите божества. Как проговарят те? „... и знаци са на божествата думите – от време древно...” Казващото показване на поета е улавяне, дочуване на тези знаци, за да се доловят от народа и да се насочат към него. Долавянето на знака е приемане и наред с това нов дар, защото поетът съзира в „първозначението” вече осъществяването му и смело полага съзряното в словото си, за да предскаже и все още неосъщественото. Така „... лети подобно буревестник смел духът, показващ в бури и предсказващ на свойте божества денят...” Сътворяването на битието е обвързано с божиите знамения. И същевременно поетичното слово е само изказ на „гласа народен”. Така Хьолдерлин нарича езика, в който се пази обетът на един народ за съпричастност към съществуващото. Но често този глас заглъхва и бледнее в самия себе си. Сам по себе си той не може да се изкаже автентично, а се нуждае от тези, които ще го изразят. [caption id="attachment_8074" align="alignnone" width="580"]