С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Мартин Хайдегер: Хьолдерлин като поет на пост в нищото на тази нощ (3 част)

Мартин Хайдегер: Хьолдерлин като поет на пост в нищото на тази нощ (3 част)

Фридрих Хьолдерлин: „Свободни птици са поетите”!

Но дали поезията е най-опасното от всички дела? В писмо до един приятел, непосредствено преди тръгването за последното си странстване из Франция, Хьолдерлин пише: „Приятелю! Светът лежи пред мен по-светъл, за разлика от друг път, и най-сериозно, харесва ми; как стана това, не знам, но ми харесва както през лятото, когато „старият свети Отец хвърля с мощната ръка благославящи светкавици”. От всичко, което мога да си представя за Бога, този образ ми е най-скъп. Без него можех да се възторгвам от всяка нова истина, на всеки по-ярък лик Нему, Който е над нас и около нас, а сега се ужасявам, че в края на краищата и с мен ще се случи това, което сполетя стария Тантал – боговете му дали повече, отколкото можел да понесе.” Поетът е изложен под мълниите на Бога. Затова ни говори и стихотворението, което знаем като най-чисто опоетизиране на същността на поезията. Започва така: „Тъй както в празничния дом да види нивите отива селянинът сутрин, когато ...” А в последната строфа се каза: „Но нам се полага под божии бури с шапка в ръка да стоиме, поетите, и божия лъч – пак в нашата ръка да хванем и в песен народу запазен небесния дар да дарим...” Година по-късно, когато Хьолдерлин, обладан вече от безумието, отново е в дома на майка си, той пише на съшия приятел, спомняйки си за престоя във Франция: „Мощният елемент, небесният огън и кротостта на хората, животът им в природата, тяхната ограниченост и доволство са ме обхващали винаги; затова, както преповтаряме героите, мога да кажа: Аполон ме наказа...” Прекомерната светлина е захвърлила поета в мрак. Нуждаем ли се от повече доказателства за висшата опасност на неговия „занаят”? Съдбата на поета ни казва всичко. Така вече думите на Хьолдерлиновия Емпедокъл звучат като предчувствие: „Навреме трябва да си тръгне онзи, чрез който проговорил е духът...” И въпреки това: поезията е „най-невинното от всички занятия”. Хьолдерлин пише това не само за да щади майка си, а защото знае, че тази невинна външна страна принадлежи към същността на поезията, както долината към планината; защото как иначе би действало и би се пазило това най-опасно дело, ако поетът не беше изхвърлен от всекидневието и не би бил предпазен от него тъкмо чрез привидната невинност на своя „занаят”? Поезията изглежда игра и все пак не е. Играта собствено съвместява хората, но така, че в нея всеки забравя себе си. В поезията човек е съпричастен към основата на битието си. Там той намира покой; не мнимия покой на бездействието и мисловната пустош, а оня безкраен покой, в който се движат сили и страсти. Поезията събужда илюзиите на недействителното и на бляновете, противопоставяйки ги на обозримата и гола действителност, в която иначе сме си у дома. Ала все пак това, което поетът изказва и приема, е истински действителното. С ясно съзнание то се утвърждава от Пантеа в „Емпедокъл” с думите към приятелката: „Да бъдe той самият е животът, (er selbst zu sein, das ist das Leben,) а другите сме само негов сън...” (und wir andern sind der Traum davon) Така същността на поезията ни се представя  като че да витае в собствената си самоосветеност и все пак стои достатъчно здраво. Та нали в същността си тя е създаване, което е и обосноваване? Впрочем всяко сътворяване е свободно даряване и ние разбираме Хьолдерлин като казва: „Свободни птици са поетите...” Тази свобода не е безспирен произвол или капризно желание; тя е висша необходимост. Поезията като даряващо сътворяване е двойнствена. Взирайки се във вътрешните й закономерности, изцяло ще обхванем същността й. Поетичното творчество е изначално назоваване на божествата. Но поетичното творчество едва тогава става съпричастно на силата си, когато ни огласят самите божества. Как проговарят те? „... и знаци са на божествата думите – от време древно...” Казващото показване на поета е улавяне, дочуване на тези знаци, за да се доловят от народа и да се насочат към него. Долавянето на знака е приемане и наред с това нов дар, защото поетът съзира в „първозначението” вече осъществяването му и смело полага съзряното в словото си, за да предскаже и все още неосъщественото. Така „... лети подобно буревестник смел духът, показващ в бури и предсказващ на свойте божества денят...” Сътворяването на битието е обвързано с божиите знамения. И същевременно поетичното слово е само изказ на „гласа народен”. Така Хьолдерлин нарича езика, в който се пази обетът на един народ за съпричастност към съществуващото. Но често този глас заглъхва и бледнее в самия себе си. Сам по себе си той не може да се изкаже автентично, а се нуждае от тези, които ще го изразят. [caption id="attachment_8074" align="alignnone" width="580"]FR Hoelderl Гробното място на поета Фридрих Хьолдерлин в град Тюбинген, провинция Баден-Вюртемберг[/caption] Стихотворението, озаглавено „Глас народен”, е останало в два варианта. Собствено различни са в последните две строфи, обаче така, че се допълват. В първия вариант краят звучи така: „В угода на Небесните е тачен бил гласът народен от далечни времена, но зарад хората и боговете той никога не бива да почива!” (Превод на Ат. Далчев и Ч. Шишманов) А ето и вторият: „... съвсем добри са думите, че те са спомен за висшето; ала все нужен е Един светините да ни разкрие.” Същността на поезията се разкрива в противоположните и въпреки това стремящи се един към друг нейни закони – да е божи знак и да е глас народен. И сам поетът стои между тях, божествата и него – народа. Поетът е „запокитен” в онова между, „междуто” на боговете и хората. Точно там, в това „между”, се разкрива кой е човекът и къде намира обител. „Поетично живее човекът на тази земя...”. Неотклонно и все по-сигурно в богатството от напиращи образи и винаги все по-просто Хьолдерлин обрича поетичното си творчество на тази междинна област. Това ни принуждава да кажем, че той е поет на поезията. Сега все още ли ще смятаме, че Хьолдерлин се е потопил в празното и самомнително самоотразяване поради липса на съпричастност към пълнотата на света? Или вече ще разберем, че този поет промисля битието из основи, в сърцевината му, благодарение на прекомерността на поетичния си напор? За самия Хьолдерлин важи това, което той казва в късното си стихотворение „Във мека синева цъфти...” за Едип: „ Имал Едип цар навярно в повече едно око...” Хьолдерлин опоетизира същността на поезията, но не в смисъл на едно валидно извън времето понятие. Същността на поезията принадлежи към едно определено време, но не така, като че ли това време в съществуването си е мяра за нещата, а така, че сътворявайки една нова същност на поезията, Хьолдерлин определя новото време. То е времето на забягналите божества и на идващия бог. Това е убогото, оскъдното време на двойната липса – няма ги вече забегналите, не е дошъл още идващият... Същността на поезията, обоснована от Хьолдерлин, е исторична във висшия смисъл на думата, тъй като предполага и изпреварва едно реално историческо време. Като исторична същност тя е единствено съществена. Убого и оскъдно е времето, но затова пребогат е поетът – толкова богат, че често пъти се сковава в припомняне на миналото и в търпеливо очакване на бъдещето, желаейки да спи и да сънува, захвърлен в мнимата пустош. Но той е на пост в нищото на тази нощ. Останал буден в призванието си, във висшата си самота, поетът е единственият, който осъществява истината и е верен на своя народ. Ето как ни се известява това от онази седма строфа на елегията „Хляб и вино”. В нея поетично е изказано и всичко, което тук можах да опиша мисловно: „Приятелю, идваме късно! Боговете живеят все още, но някъде там, високо над нас, в един друг свят. Безспирно създават и сякаш нехаят живеем ли ние, с което щадят ни небесните. Много. Защото не вмества ги тесният съсъд на нашата мисъл и само понявга понася човекът божествени дарове. Животът ни тук сън е за тях. Но низ от заблуди помага в съня и силни ни прави тъгата в нощта, докато герои в златните люлки израснат, със мощ във сърцата, богоподобни, както преди. Гръмко ще дойдат от горния свят. А мен ми се струва, добре е да спя. Че иначе – как? – без другари да бъда и как да очаквам, какво да създавам, какво да говоря. Не знам и защо са поети в убогото време? Но те са, ти казваш, на Дионисий светите жреци, които навсякъде странстват във святата нощ.” Източник „Мартин Хайдегер – Същности”; превод: Димитър Денков; Издателство ГАЛ-ИКО: София, 1993 г.; Снимки: newyorker.com; kunstpalais-badenweiler.de; literaturfreundin.wordpress.com;