Хана Шигула: Почти винаги се чувствам като съвсем обикновена жена

Актрисата Хана Шигула – звездата въпреки себе си

За нея, Хана Шигула, родена през 1943 година  в град Хожов (или Хожув), Полша, страшното дете на антитеатъра, на театъра „ъндърграунд”, актриса от телевизията и киното, звезда въпреки себе си, се знае малко или нищо. Още като невръстно дете се премества да живее с майка си в Мюнхен, където учи в гимназия.

Хана Шигула е прокудена от полската си родина и докато живее и учи в Бавария, често е усещала присмех заради името си. Но като много други неприятни и тъжни неща в живота си изглежда тя още тогава е решила ведро да игнорира това отношение и да го превръща в нещо позитивно. По-късно следва германистика и романска филология и същевременно посещава часове по актьорско майсторство.

Райнер Вернер Фасбиндер, немски филмов режисьор, артист и филмов продуцент, я среща в една школа за драматично изкуство и Хана Шигула започва да играе с него и под негово ръководство. Работи с Фасбиндер, защото, както сама казва, я привлича неговата сценична наелектризираност и предложените сценарии. Заедно с Фасбиндер живеят в група, определяна като „клан”, а Хана Шигула е мотор и вдъхновение за филмовото творчество на Фасбиндер.

Още от времето на тяхната първа среща той я разглежда като звезда на бъдещите си филми. Изключителното присъствие на екрана и първоначалното й съзнание „анти-звезда” им носят първите съвместни филмови успехи. За Райнер Вернер Фасбиндер тя казва: „Райнер беше съдбоносен за мен, тъй като актрисата Хана Шигула нямаше да съществува без него и скритата любов между нас. И двамата усещахме, че сме определени един за друг без да имаме твърде общи неща помежду си.

Вече живея два пъти по-дълго от него (Фасбиндер почива през 1982 г. на 37-годишна възраст) и нося по-нататък една малка част от завещанието му. Наистина е нещо хубаво, че той продължава да живее чрез мен. Трагичното при него беше, че от една страна казваше, че свободата започва там, където свършва потискането, а от друга страна трябваше постоянно да потиска. Обвързаността и подчиняването за него бяха доказателство за любов. Как може с филмите си да се бориш човек да не бъде повече потискан, а при това самият ти да потискаш? Но вероятно всички гении са повече или по-малко непоносими”.


Хана Шигула заедно с Райнер Вернер Фасбиндер в сцена от филма „Katzelmacher" - 1969 година

След конфликт с Фасбиндер тясното им партньорство приключва и Хана Шигула работи като актриса във филми на други режисьори. През 1978 г. отново се стига до съвместна работа с Фасбиндер във филма „Бракът на Мария Браун”, за който тя получава наградата „Сребърна мечка” на Берлинале 1979 година. Вече е станала актриса от световна класа и получава международни предложения за участия.

След 20 филма с откривателя си Райнер Вернер Фасбиндер – между тях „Лили Марлен” и „Бракът на Мария Браун” – Хана Шигула работи с европейски величини сред режисьорите като Жан-Люк Годар, Карлос Саура, Еторе Скола и Анджей Вайда. След 90-те години тя се изявява и като певица, изпълнителка на шансони. 

„Най-важният съвет на майка ми за моя живот беше: „Не ставай никога зависима от мъж в живота си”. Придържах се винаги към него. „Обичам да съм сама” – заявява Шигула. Само един единствен път, като съвсем млада жена, тя живее под един покрив с обичан мъж, след това се заклева: никога вече.

Тя не иска да принадлежи изцяло на никого.  Според това, което се пише за нея, тя е променлива, интелигентна, волева, обкръжена от необходимата доза мистерия. Жестовете й са тихи и предпазливи, прилича на грациозна катерица с остри зъби. Свежда бавно клепачи и изглежда ги вдига с усилие. Може ли един поглед да изглежда леден и сънен? Нейният – да. Омекотява го златистият оттенък на кожата й. Носът й е арогантен, челюстите силни, цветовете пруски, изглежда идва направо от сънищата или от кошмарите на северните раси.

Хана Шигула е човек на „както-така и”. Понякога се чувства стара, понякога – млада, понякога дете, актриса и певица, прагматична и духовита, момиче и гранд дама. Списание „Щерн” я описва като „интелектуален човек на инстинкта”. Публикуваме откъси от нейни интервюта:

Въпрос: Като жена на двадесет години в продължение на 3 години сте живели под един покрив с италиански художник на име Луис дел Пицо. Когато сте искали да си поръчате второ ястие в ресторанта, мъжът Ви отправял упрек в чревоугодничество, един според него смъртен грях.

Хана Шигула: Антиавторитарни хора като мен изпитват същевременно възторг спрямо авторитета. Луис беше 12 години по-голям от мен и изглеждаше още по-стар. Тъй като излъчваше авторитет и сила, много хора му се връзваха, аз също. Той искаше да бъде фар, а в действителност беше кораб в беда. Бореше се срещу това, че се занимавам с кино и искаше да направи от мен интелектуалка. Опитът с него засилиха увереността ми да не влизам в брачни или подобни на брака отношения.



През 1981 г. се срещнахме с Жан-Клод Кариер, който пишеше сценарии за Луис Бунюел, Милош Форман и Жан-Люк Годар и се числи към грандовете на френското кино. Беше любов от пръв поглед и следваха 13 години ерос. Той беше мъжът на живота ми и причината да се преместя в Париж.

Наричат Ви новата Марлене Дитрих...                                    

Да не прекаляваме. Ако успявам да създам атмосфера на сцената, толкова по-добре, защото това носи удовлетворение и на мен. Но не искам да остана в плен на един образ, нито да се превърна в абстракция. Впрочем, на сцената винаги изпитвам желанието да бъда гледана, обичана, да прониквам в мислите на хората, но това се получава само при много силен взаимен импулс. То е нещо като любов, от онази, която свързва актьор и режисьор или двама актьори. Не означава истинско влюбване, но е твърде стимулиращо. Впрочем, това е една от темите на филма „Лили Марлен”: посредствена певица, която постига успех, защото натоварва песента със собствените си отчаяния от живота.

Не е ли странно, че Вие, Хана Шигула, въпреки полския си произход, бяхте избрана да олицетворявате германката?

Може би, да. В училище ми казваха „полякинята”. Считах това за карта в моя полза, макар че културата и образованието ми са немски.

Да поговорим за успеха. Цените ли го или Ви пречи?

Търся го, но в спектакъла. Не обичам да ме познават по улицата, защото губя много скъпоценни мигове, изплъзват ми се толкова хубави случаи. Не съм постигнала още върховното спокойствие, безразличието, което показва например Марчело Мастрояни. За щастие днес се чувствам много по-твърда и решителна и това ми помага да пазя равновесие.

Част от тази мъдрост ли е фактът, че не се чувствате привлекателна, както твърдите?

Почти винаги се чувствам като съвсем обикновена жена, която никой не би се извърнал да погледне втори път, ако в известни моменти не се променях и преобразявах напълно. Разбира се, бих се радвала да бъда привлекателна, но тъй като не е възможно и тъй като този шанс е променлив, е по-добре да не си налагам задължителна красота. Това би било още едно ограничение, бих станала пленница на друго неизпълнимо желание. Винаги знаех, че блясъкът отчасти е лъжа, и че това прави човека вътрешно несигурен.

Когато Мерилин Монро почина, бях на 17 години. Винаги гледах какво става с тази жена. Тя ме пленяваше. Стана ясно, че Мерилин Монро е зависима от лекарства и алкохол и в последния стадий ходи от една нервна клиника в друга. Тя беше една опакована в блясък катастрофа.



Красотата може да бъде и проклятие. Мисълта, че колкото по-хубава е една жена, толкова тя е по-нещастна, е вярна в повечето случаи. Твърде красивите по-скоро се поставят на пиедестал и повече им се кланят и ги обожават, отколкото да ги обичат. В продължителната красота има също нещо скучно, ако то не се сменя с нещо гротескно.

В стара Япония майсторите занаятчии вмъквали едно оризово зърно във вазите си. В това, че вазата не била съвсем перфектна, се изразявала нейната неповторимост. Откакто не трябва повече да се конкурирам, мога да разглеждам себе си и по този начин. Това освобождава и се отразява добре.

За звезда ли се считате или за актриса?

Не знам къде започва едното и къде свършва другото. По-рано звездата беше супер-жена, супер-красавица, а аз не съм такава. Мога да изразявам женските качества, това – да.

А кое Ви е най-досадно в професията?

Рекламните кампании, това, че трябва да се показвам и да разкривам вкусовете си. Бих предпочела да не говоря за себе си и да показвам само това, което съм направила. Но в последна сметка това е въпрос на гордост и интелигентност.

Как гледате на възрастта си?

Ааа, възрастта. Винаги съм отказвала да стана възрастна, защото ми се струва, че това е опасна крачка, от която трябва да се предпазваме. За всеки период от живота пазя спомен. Затова обичам децата. И старите, но само онези, у които виждам живот. Майка ми изпадна след няколко мозъчни удара в безпомощността на старостта и в следващите осем години в известна степен се превърна в мое дете. Накрая се стигна до инвалидна количка, безмълвие и бавно изгасване.

Баща ми вече също не можеше да се оправя сам. Той почина на 96 години. Изживях двамата като начало и край на живота. Когато дигах дрехите й, внезапно от устата й излязоха думите: „Сърдиш ли ми се, че сега съм твое детенце?” Изпитвах насладата да служа, вместо да ми се възхищават.

Подейства ми благотворно да избягам от егоцентричното. Но трябва да кажа честно, не знаех, че това ще продължи почти двадесет години. Хана Шигула живее дълги години в Париж, сега често отсяда в дома си в столицата на Германия  Берлин, в Шарлотенбург. Тя намира дърветата по всяко време на годината за красиви, също и през зимата, „когато показват скелета си”. Харесва й, че живеят толкова дълго, хващат корени. Хрумва й една фраза, която е казала в театрална постановка, усмихва се: „Дърветата имат корени, аз имам крака.”

Съставителство и превод по материали от вестниците „Тагесшпигел”, „Зюддойче цайтунг” и списание „Епока”: Господин Тонев;

Снимки: kino.de; artforum.com; schattenblick.de; fictionfactoryfilm.de;