Сатияграха (сатяграха), индианците и несътрудничеството с насилието

  Григор Гачев за смелостта да се противопоставиш ненасилствено

„Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът: който няма много белези, или е още твърде млад, и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който бяга от сраженията, и чест няма и не бива да има” (Из откъсната страница, с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини, и цитирана по памет).

„Сатияграха” (сатяграха - обичайно срещащия се превод на думата satyāgraha от санскрит, която означава „придържам се към истината, държа на истината”) се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие. Често бива критикувана заради привидната си безполезност - на думи, тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Например през 1946 г. Ганди казва за евреите в нацистка Германия: „Трябвало е да се хвърлят отнякъде или да се удавят в морето, за да не помагат на нацистите”. Резултатът е смях и възмущение, наглед напълно основателни.

И все пак, именно тази философия постигна нечуваното - изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. Писал съм неведнъж - единственият в човешката история, който може да бъде сравнен с Ганди, е вероятно Христос. Ако е съществувал реално… (Ако не вярвате на мен, повярвайте на името-синоним на гениалност: Айнщайн. Когато Ганди загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Айнщайн казва: „Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята, в плът и кръв.”)

(И още нещо. Обратният път - насилието срещу злото - беше избран от евреите, които създадоха Израел. Резултатът е, че те вече 60 години водят война, която все по-очевидно не могат да спечелят, въпреки че противниците им са много по-слаби и по-зле въоръжени. И, което е по-страшното, че войната малко по малко скланя ума на средния израелец към идеята, че палестинците е най-добре да бъдат избити до крак - а това превръща жертвите на Холокоста в готови изпълнители на Холокост. Как мислите, какво ще стане, ако в Израел стане популярен политик, който открито пропагандира „окончателно решаване на арабския въпрос”? Дали няма да получи тиха, но масова подкрепа?…)

Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?

Част от истината е, че Ганди всъщност НЕ пропагандира безропотно подчинение - никак даже. Той казва, че ненасилието има цел - и тя е да не сътрудничиш на насилника. Ако е нужно, остави го да вземе от теб каквото иска - но не му помагай. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в „Архипелагът Гулаг”.)

Нещо повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, не пропускай възможността да го направиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска, и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.

И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена - той наказва за нея. Понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатияграха (сатяграха) - ти трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това, ако наказанието не е било смърт, да продължиш да правиш каквото трябва, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то вече ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него и се боят от смъртта, но няма да му сътрудничат пряко или косвено, дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването има случай, когато индийци преграждат с няколко редици пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите стоят - без никакво враждебно действие, но непоколебимо, и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите за военен съд и разстрел…

В петък си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк „Витоша”, който дълго сдържаше напъните за застрояване в резервата. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече, че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия и ни помогнаха да постигнем целта си - максимум известност за протеста - с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.

Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсан при инструктирането и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Щукна ми идеята, отидох и му се усмихнах:

- Добър ден. Ето ви и моята лична карта.

- А Вие какъв сте? - Той ме изгледа учудено.

- Ами и аз подкрепям протеста.

Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:

- Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място или да ви караме в управлението.

- Не е нужно да ни карате - намеси се един момък, чиято карта също беше взета. - Просто ни кажете, ние сами ще дойдем.

Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобар, но просто беше очаквал друго - вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни и насилствена съпротива и заплаха просто няма.

- Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.

- Че защо да не дойдем? - учуди се абсолютно искрено момъкът.

- Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? - намесих се и аз.

Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и нахъсан да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата - и си тръгна с това разбиране. Експериментът беше успял.

Апропо, тук е мястото и да се извиня на всички, на чието движение попречихме. Следяхме никъде да не запушваме за повече от пет-десет минути, но все пак е пречка. Мисля обаче, че да запазим Витоша от превръщане в куп бетон и „резиденции”, си струва веднъж-два пъти човек да изчака 5 минути. Все пак планината е последният останал бял дроб на София, а най-голямото предимство на скъпата ни столица е, че тук виждаш какво дишаш. Който не вярва, може да се качи на Витоша, докато още не е станала частен двор на поредния корупционер и да погледне към града. И да се замисли как изглеждат дробовете му и дробовете на децата ни.

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите - сатияграха (сатяграха) е за силните, наистина силните хора. И само за тях: тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а за ненасилието ще са още по-слаби и не бива да бъдат приемани. И че ако изборът ти е между страха и насилието, значи не си достатъчно силен за сатияграха (сатяграха) и е по-добре да избереш насилието, защото то все пак значи повече сила от страха. „Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията”, са думите му.

Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро и да го изтърпиш, но трябва. И трябва след това да имаш още достатъчно сили, за да продължиш и да си готов и за още по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от палки, автомати и всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират колко малко всъщност струват и че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание за слабост.

Истинската сила я дава приемането на наказанието, готовността да го изтърпиш и след това да продължиш да се бориш, с ясното съзнание, че ще има ново и по-жестоко наказание, и че ще го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш или каквото и да е друго.

И да, има противници, които третират ненасилието като слабост, която трябва да се използва - за да го оценят, те може да имат нужда и от друг вид респектиране. Но същността на нещата е, че силата на човек се определя не по колко болка може да причини - тези, които най обичат да причиняват болка, често се превръщат в настъпено лайно, когато видят дебелия край. Определя се по това, колко болка може да изтърпи.

Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета - две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги твоя и е с теб… Както би казал Йода - нека Силата бъде с вас.

„Защото славата за победи може да е и нарочно посяти слухове, а пък водачеството - плод на интриги. Ала белезите са, които казват истината за индианеца. Те са доказателството за болката, що е имал смелост да посрещне и изтърпи смело. Те са, които показват, че му се полагат чест и уважение.”

Този текст се публикува от gatchev.info/blog със съгласието на неговия автор;

Снимки: atcen.com; svejo.net;