CAO.bg :: Ценности и общност

Годините в затвора - време на „пречистване чрез страдание” (2 част)

Янко Янков за Достоевски и психологията на затворника (2 част)

Публикуваме 2-ра част от поредицата откъси от книгата „Политически и правни учения” на професор Янко Янков, отнасящи се до дълбочината и смисъла на възгледите на руския писател Фьодор Михайлович Достоевски.

Впечатленията и опитът, придобити от Достоевски по време на пребиваването му в Омския крепостен затвор, са намерили своя литературен описателен вид в публикувания през 1861-1862 г. в списание „Време” роман „Записки от мъртвия дом”. По мнението на самия автор годините, прекарани там, са били не само години на ужас и мястото не е било само „гроб”, където той е бил „погребан жив”, но това е било и време на „пречистване чрез страдание”, а мястото е било „университет по човешка психология”.

Според почти всички изследователи този негов роман е не само пример на такова дълбоко проникване в сложността на човешката психика, каквото никой друг писател от същата епоха не е можел да постигне, но и представлява изключително сериозно изследване на психологията на престъпника и на причините за престъплението.

Наред с несъмненото достойнство на творбата като първо литературно произведение в руската литература, посветено на темата за затворите, концлагерите, каторгата и заточението, този роман е дал възможност на изследователите да констатират, че именно след своето пребиваване в системата на руските пенитенциарни институции (бел. на ред. изправителен затвор; от латински poenitentiatius – католическо учреждение, което освобождава от известни задължения вярващите и опрощава греховете;) Достоевски е станал принципен противник на всякакъв вид утопии.

При своето литературно разработване на темата за справедливото общество, специално в контекста на „Записки от мъртвия дом”, Достоевски е предпоставил тезата, че човечеството като цяло е тотално нравствено и се основава върху заложените в народната душа вечни нравствени начала. Действителността е безкрайно разнообразна и проявява силна склонност или стремеж към постоянно раздробяване. Един от примерите на това раздробяване на действителността, колкото и печално да е това, е наличието на затворите, каторгата и множеството други подобни институции за налагане и изпълнение на наказанията.

Достоевски подчертава, че всяко общество има такива институции, тъй като досега нито едно общество не е успяло да се избави от престъпността и от необходимостта за налагане наказания на престъпниците. Във връзка с това той достатъчно трезво и ясно изтъква, че съществуващата система за изолиране и наказание на престъпниците няма за цел да изправя и не изправя престъпниците.

Тази система само наказва престъпниците и ги отстранява от обществото, за да предпази последното от други подобни покушения от същите личности. Тази теза за „охранителната”, „предпазната”, а не „превъзпитателната” функция на наказанията, впрочем е била в пълно съзвучие с господстващите по неговото време теории и тези.

Другата достатъчно ясно обоснована от него теза в това литературно произведение е, че пенитенциарните учреждения не само имат официална „изолационна” или „предпазна” функция, но в същото време имат и неофициалната или фактическата функция на „университети на престъпността”, тъй като всеки новопристигнал бива подлаган на интензивна криминална обработка от затворническата общност, целяща да разшири престъпния „кръгозор” на новодошлия и да му предаде своите криминални навици.

От произведението на Достоевски е видно, че животът в затворническите институции е устроен според принципа на йерархическата стълбица, на върха на която е официалното ръководство на всеки отделен затвор. При това границата между държавните служители и затворниците е толкова силно подчертана, че всяка от двете страни е изградила и поддържа постоянен режим на ярко изразена разграничителност.

Авторът обръща специално внимание върху обстоятелството, че затворниците не само не реагират противопоставително или протестно на жестоките наказания, но дори колкото по-силни са наказанията, толкова по-подчертано изразяват своето уважение или дори обич към затворническата власт.

Достоевски пише, че когато затворническите власти се държат меко или дори фамилиарно със затворниците, самите затворници не одобряват това тяхно държане и искат да виждат в тяхното лице образа на строг, важен, достоен и справедлив надзирател, а не на човек, който принизява себе си до тяхното ниво.

Впрочем, самият автор поставя тези изисквания на затворниците към затворническите власти и в съвсем друг контекст – той обръща внимание, че както за цялото руско общество, така и за затворниците, е особено характерен силният стремеж към страданието и в затворническите власти те искат да видят институцията, която изцяло удовлетворява този техен стремеж.

В това знаменито произведение Достоевски е направил и доста прецизно описание на личностната характеристика на затворниците и на техните междуличностни взаимоотношения. Преди всичко той е издигнал и поставил на първо място самоизолираността на всеки затворник и почти пълната липса на дружески отношения между затворниците.

С което всъщност писателят е подчертал, че „разединението” е пронизало не само вертикалните (йерархическите), но и хоризонталните структури и взаимоотношения, че дружеските човешки взаимоотношения са тотално липсващи по всички измерения на пенитенциарната микрообществена структура.

Този факт той обяснява не само с онази предварително проявена криминогенна нагласа на всеки, която именно го е довела до това място, но и чрез допълнителното развитие у всекиго на неговите злобни и ненавистни черти на характера, което е било стимулирано и проявено именно от затворническите условия. В същото време обаче, писателят обръща внимание и на факта, че понякога между затворниците се проявяват и развиват отношения на доверие.

Достоевски нарича тези отношения „рудимент на свободния живот” или „призрак на свободата”. В тази връзка той подчертава, че свободата безусловно винаги се явява невероятно притегателен феномен - не само пасивно очакван от затворниците, но и активно търсен и частично реализирван чрез реализирането на отделни нейни характерни черти - каквито са например отношенията на доверие.

Освен това като друг, макар и изключително рядко явяващ се „призрак на свободата”, Достоевски определя дните, когато затворниците не са били извеждани на задължителен каторжен труд - но такива дни, казва авторът, са били само три в годината – Рождество Христово и два дни от Пасхалните празници.

Едни от несъмнено важните персонажи от романа „Записки от мъртвия дом” са лекарите и свободните селяни, с които осъдените са се срещали по време на каторжния труд. За тях Достоевски пише с изключителна топлота и признателност за доброто им отношение към затворниците. Отношение, което според него се е дължало на най-висшата характерна черта на руския народ, а именно - на чувството му за справедливост.