Герд Руге: Когато хората не живеят добре, политиците им обещават сигурност

 Размисли на германския журналист Герд Руге за свободата

Герд Руге, роден през 1928 г., популярен германски журналист и модератор, в интервю пред вестник „Тагесшпигел”. Герд Руге е бил кореспондент в Москва, в Съединените щати и Китай. През 1961 г. е съучредител на германската секция на „Амнести Интернешенъл”.

Г-н Руге, за какво мислите, когато чуете думата „свобода”?

За пощенски картички.

Моля?

Писателят Борис Пастернак, с когото се запознах през 1956 г. като кореспондент в Москва, ми пишеше пощенски картички, когато искаше да се свърже с мен. Той казваше: „КГБ контролира писмата, телефоните се подслушват, пощенските картички не интересуват никого”. Приятелите на Пастернак смятаха това за наивно, но в една несвободна система хората имат нужда от точно този вид наивност, за да не полудеят. Човек не бива да стеснява твърде много жизненото си пространство.

Какво става с хората, когато живеят несвободно?

Който живее дълго под натиска на едно затворено и контролирано общество, изпитва трудности да каже нещо открито, да обяви позициите си. Трудно можеш да завържеш разговор с такива хора, защото те са станали твърде предпазливи.

Преди 50 години бяхте сред учредителите на „Амнести Интернешънъл” в Германия. Това имаше ли нещо общо с опита Ви от Москва?

Да, но и с преживяванията си преди това като млад журналист в Америка. Бях изненадан от множеството преследвания на чернокожи, на другомислещи. През 1961 г. присъствах на летния фестивал в Кьолн, на който един англичанин със слабовато лице на име Ерик Бейкър говореше за създаването на нова организация: „Appeal for Amnesty” („Апел за амнистия”), както още се наричаше организацията по това време.

И веднага се запалихте?

Идеята беше много убедителна. Всяка група на „Амнести” вземаше под свое крило трима затворници: един от комунистическия Изток, един от демократичния Запад и един от Третия свят. Преди това никой не се застъпваше безусловно за свободата и от двете страни на Желязната завеса.

Свободата универсална ценност ли е? В Китай и Русия често се чува: най-напред имаме нужда от сигурност и благосъстояние, преди да мислим за свобода. Донякъде разбирам това. И в следвоенните години в Германия не беше много по-различно. В страна, в която много хора все още не живеят добре, политикът има по-голям успех, ако обещава сигурност. Идеалът за една либерална правова държава в Русия е важен само за едно малцинство, мнозинството има желание за ред и сигурност.

Други имат нужда само от личната свобода на действие – имам предвид новия руски висш слой, който не иска да разгърне безусловно принципа на свобода върху цялото общество, тези хора искат само свободата да бъдат богати. Но не ние трябва да решаваме въпроса за свободата на руснаците. Руснаците сами могат да направят това.

Легитимно ли е да се бориш за свободата си с насилие?

Труден въпрос. Когато хората се опитват по разумен начин да преговарят за човешки свободи, а тяхното правителство предотвратява това с насилие, идва моментът, когато вече не може съгласно принципа на почтеността да се каже: не трябва да правите това.

Един пример?

Без съмнение беше легитимно да се извършат атентати срещу Хитлер и Сталин. По-трудно е при настоящите конфликти в Северна Африка. В Либия има хора, които изпитват чувството, че могат да подобрят положението си само с въстание, наподобяващо гражданска война. Но там ще намерите и хора, които съвсем не чувстват нещата по този начин. Не виждам как бихме могли да се намесим отвън като арбитър.

Можете ли да разберете бежанците от Северна Африка, които търсят свободата си в Европа?

Разбира се, при такива условия импулсът да избягаш е огромен. Но има ли всеки правото да отиде в обществото с възможно най-висок стандарт на живот? Освен това в Европа не се промъкват най-бедните хора от африканските държави, а често най-силните. По принцип често бягат онези, които имат най-малко нужда от това. Сложно е да разчопляме този проблем в морален план.

Съществува ли по време на пътуванията Ви среща, която промени живота Ви?

Моето приятелство с Борис Пастернак. От него научих, че човек не бива да губи кураж и трябва да поема риск. След смъртта му един бивш служител на КГБ ми подари обща снимка на мен и Пастернак. Виждаме се като от птичи поглед, фотографът сигурно се е бил скрил в някое дърво. Ние просто стои там и си говорим, привидно съвсем безгрижно.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Тагесшпигел”;

Снимки: urania.de; presse.phoenix.de;