Георги Соколов – палавото дете-магьосник на „синия” футбол

Откъс от „Сини сърца” на писателя Димо Райков
Не може да има книга за „Левски”, в която да няма редове за палавото „синьо” дете – Жоро Соколов… И ето ти го поредният парадокс на живота – Йогата, както наричаха привържениците на „Левски” своя играч, всъщност бе станал жертва тъкмо на този мач, за кoйто е моята книга. Да, той не игра в него поради контузия, но изпита най-силно и може би с цената на живота си този уникален мач. Соколов бе низвергнат след обединението между „ Левски” и „Спартак”, който бе отбор на милицията. И футболистите ни станаха кой капитан, кой лейтенант, кой старшина, все с чинове от социалистическата милиция тогава. Поредното насилствено обединение, поредната гавра с отбора на народа. Та как можеше тогава в ония „студени” времена да се остави на спокойствие някой, в случая макар и футболен отбор, да бъде свободен, след като западните станции месеци наред разнасяха в световния ефир – отборът на народа победи отбора на комунистическата армия на България… Кой можеше да си го позволи това? И ето – обединението „дойде”, за да ликвидира отбора на народа, да смачка кълновете на свободата, както бе и преди години при смяната на името на „Динамо”… А Йогата бе внук на царски служител, дядо му, Златан Соколов, бил телеграфист на царя. Как така враг на народа ще става служител на „народната” милиция… И започват интригите, и Соколето си отива от футбола… Само на 28 години… И го повлича тинята на живота – колцина биха издържали на подобни удари… И какво се получава в абсурдната българска действителност? Роденият за футболист, синът на големия „син” вратар Апостол Соколов, младежът, известен с импровизациите си във великата игра, с неподражаемото чувство за радост от играта, футболистът, който е рекордьор в „синия” отбор с това, че е участвал само на 15 години в официален мач на „Левски”, който е и звездата на юношеския отбор на България, европейски шампион през 1959 г., вкаралият за „Левски” цели 104 гола, е оставен на произвола на съдбата, за да си отиде от тоя свят обиден и никому ненужен… Да, българска орис… За него бях чувал какви ли не неща – колко бил своенравен, как бил непредсказуем… И в играта, но и в живота, да, той бил от ония хора, които ни се водят, ни се карат… Че баща му бил причина за неговата трудна съдба, че… Но никой, дори и най-отявлените му критици, не можеха да отрекат самородния му талант, дарбата му да бъде голям футболист. Футболът е игра на колектива, но тя не търпи фалша – излезеш ли на терена, ти си вече пред погледите на Истината, тоест пред очите на хилядите зрители. И тук вече няма фалш, тук вече няма как да „финтираш” наужким противника, няма как да вкараш фалшив гол… Тук лъсва Истината. Затова и на терена Соколето бе неподражаем. Всеки, който го е гледал поне в един мач, не може да не си припомни една обичайна картина – около него има по неколцина противникови играчи и изведнъж леко приведеният играч с орлов нос се шмугва и със сякаш залепена на върха на обувката си топка се промушва през купа, напредва и стреля във вратата… Да, за него легендите не бяха една и две… Най-много си обичам оня разказ на „сини” привърженици как той нарочно понякога слагал своя Москвич, това в ония години бе една от най-престижните марки леки коли, разбира се, съветско производство. Поставял колата си Соколето на мястото на вратата, отварял багажника, после отивал в центъра на игрището и без да се прицелва, просто по инстинкт пращал топката право в … багажника на Москвича… Аз имах възможността да общувам на живо с него. За съжаление, това се случи през последните години на живота му, когато големият майстор бе много болен, но все пак важното бе, че се докоснах до човека Георги Соколов. Той бе наистина един от неподражаемите таланти на родния футбол. Соколето – всъщност това бе радостта от играта… Той бе един от малцината футболисти на този свят, за когото футболът бе преди всичко и просто една … игра… Не средство за печелене на пари и слава, не начин за лек и разгулен живот, не просто емоция и пилеене на време, а … радост от самата игра, от самото докосване на тялото ти до нейно величество Топката… Гледах го тогава – там, в апартамента му… Бе истинска мъка да виждаш любимия си футболист, този, за когото цял живот си мислел, че е неподвластен на възрастта, как сега е почти обездвижен. Страданието бе утаено във всяко движение на този толкова обичан от левскарите човек. А сега лежеше свит от тежката болест одве, стенещ, това ми направи впечатление – личеше си, че се напряга, но болката бе извън него, това „ох” си идваше от само себе си… Да, забравен и никому ненужен… Една от милионите жертви на този наш уникален и геноциден преход, който обезсили моя народ и нанесе, а и продължава да нанася, жестоки рани на народа. А и на такива негови любими деца като Соколето… Бяхме отишли група приятели от фен-клуба на „ Левски” в Народното събрание, водени от депутата Петър Георгиев, един влюбен до полуда в „Левски” човек, да му помогнем. Разбира се, знаехме, че е на легло, но никой от нас не очакваше да види тъкмо такава картина… Затова и се смълчахме при вида на Соколето – защо, нима този наш свят е толкова несправедлив, та носи и на тези, които цял живот са го дарявали с красота, толкова болки, и то в края на живота им? Пъргавият виртуоз с топката сега бе прикован жестоко и толкова, толкова обезсилен… [caption id="attachment_12262" align="alignnone" width="580"]
