Георги Марков: Добрите романи са написани от хора, които не се страхуват

Георги Марков: Ехо от есетата на Джордж Оруел

Има нещо общо между голямата книга и голямата любов. Човек непрестанно се стреми към тях и колкото пъти да се повтарят едни и същи мигове, те винаги изглеждат различни. Може би тъкмо това е голямото в тях - желанието човек да премине през тях отново и отново. Защото всяко ново преминаване носи нови открития, може би не толкова по отношение на книгата или любовта, колкото по отношение на себе си. Някой беше казал, че голямото произведение на изкуството е живо същество, със свое постоянно вътрешно развитие. Мисля, че това трябва да е доста вярно, защото при всяко доближаване нам се струва, че нещо се е променило, за да ни разкрие нова непозната страна, за да ни дари с ново чувство за проникновение и усет за нова мъдрост.

Есетата на Джордж Оруел прочетох веднага след като за първи път книгите му попаднаха в ръцете ми. Прочетох ги след „Животинската ферма” и „1984” - две книги, които аз смятам за настолни четива. Три са според мен моралните достойнства на творчеството на Оруел, които му придават такава огромна сила - смелост, истинност и проницателност. Достойнства, които липсват в цели днешни национални литератури и в творчествата на мнозина отделни автори. Дори в свободния свят днес литературата някак се огъна пред истината, загуби смелостта си, започна да прилича малко на дипломация, малко на флирт, доста на търговия.

Конформизмът на Запад и опортюнизмът на Изток придадоха на литературата външността на стара и грозна проститутка, която се стреми да задоволи желанията - на Запад на търговците, на Изток - на диктаторите. И сред такава действителност човек извръща очи и търси упование назад, било в класиците, било в апостоли на истината, какъвто безспорно беше Джордж Оруел. Защото, както би могло да се каже на изразителен български: „Оруел не цепеше басма никому!” Нито на комунисти, нито на фашисти, нито на тъпи марксистки фанатици, нито на разплути капиталистически циници. Той не гледаше на живота от позициите на някакви догми, а от позициите на самия живот.

Критерий за живота е неговата жизненост, както критерий за смъртта е нейната безвъзвратност. Оруел живя кратко, но бурно и пълноценно. Той нямаше привилегията да се оригва от преяждане или препиване в някой клуб на тоталитарен съюз на писателите, а беше стражар в Бирма, келнер и физически работник в Париж, би се в Испания на страната на републиката и кръстоса собствената си страна, за да измъкне на бял свят от дъната на мините истината за трагедията на миньорите. Той - възпитаникът на Итън, имперското училище за министър-председатели.

Затова другото важно качество на неговите творби е тяхната плътна житейска достоверност. Никой друг в наше време не е създал по-вярна, макар и алегорична картина на СССР от тази, която той нарисува в „Животинската ферма”. Никой друг не е прозрял така дълбоко в същността на тоталитаризма, както Оруел в „1984”. Когато прочетох тази книга за първи път, почувствувах, че Оруел е живял сред нас - в България, в Съветския съюз, че познава добре сградата край Лъвовия мост или тази на булевард „Столетов” 21, че е участвувал в гласуване на резолюция за заклеймяване на Солженицин (петминутката на омразата) или сервилно е ръкопляскал на някой вожд (Големия брат). В действителност Оруел никога не е бил в Източна Европа, защото умря, преди тя да се оформи като онова, което представлява днес.

В наше време „Животинската ферма” и „1984” са класически книги, които са познати на почти всеки грамотен човек по света извън комунистическите страни. Оруел вероятно е писателят, който никой потиснически режим по света не би допуснал никога. Това е гордият, непримиримият бунтовник срещу нечовешката лъжа, върху която са изградени тези режими.

Колкото и възторжено да е мнението ми за художествената проза на Джордж Оруел, осмелявам се да поставя есетата му наравно и дори по-високо от нея. Струва ми се, че това е форма, измислена и създадена за него. Вън от рамките на фабулата ние откриваме внушителната непосредственост на остро критично съзнание и, бих казал, някаква настъпателна човечност. Всичко, за което Джордж Оруел е писал между 1938 и 1949 година, е невероятно валидно за нашето време, за нашите проблеми, за нашите алтернативи. Писателите от тридесетте или четиридесетте години по правило някак се отдалечиха от света на ядрената мощ и на идеологическото безумие. Оруел е от малцината, които не само се приближиха, но явно ще ни съпътствуват докрай.

Есето „Вътре в кита”, което той писа през 1940 година по повод романа на Хенри Милър „Тропик на рака”, представлява един от най-проникновените анализи на същността в духа на съвременната литература. Да попаднеш вътре в кита, когато си в морето, значи да намериш чувство за сигурност, значи да не те е страх от никакви бури и никакви вълнения, да си плуваш кротко и сладко, защитен от сигурността на огромното животно, без да знаеш накъде те води то, къде отиваш.

Посоката не е важна, светът отвън не е важен, важна е твоята топла сигурност. И човек разбира, че вече толкова години след смъртта на Оруел за много хора по света, а в това число и доста писатели, смисълът на всичко е да си намерят някой огромен и мощен кит, да се настанят в него с всичко, което им трябва (казват, че вътре можеш да караш кола и да гледаш цветна телевизия), и да си плуват така, скъсали всякакви връзки с онова, което остава отвън.

В това есе Оруел подробно разглежда състоянието на предвоенна Европа и вълненията сред интелектуалците. Той остро подиграва двете вълни млади интелектуалци - едните втурнали се към комунизма, а другите към католицизма. Неговото обяснение е, че прегръщането на кое да е от двете модни учения привлекателно опростява света. И той прави прекия паралел: „Бог - Сталин. Дяволът - Хитлер. Раят - Москва. Адът - Берлин. Всички празнини са запълнени.”

Той посочва безотговорния флирт на левите интелектуалци с Москва и тяхното престъпно одобрение на Сталиновите чистки. В това биене по гърдите и скандиране на комунистически лозунги той открива антиинтелигентност, огромна суета, мудност и душевна празнота. Когато разни западни поети пишат поеми за пролята кръв, Оруел открива, че в действителност революционните поклонници на кръвопроливането изобщо не са видели през живота си убит човек. Пред нас изпъква картината на полупедерастични обожатели на мустаците на Сталин.


Върху фона на това идейно-политическо онаниране Оруел разглежда състоянието на европейската литература на трийсетте години. Много искам да цитирам този пасаж на моите някогашни колеги, български писатели. Превеждам го буквално: „Общо погледнато, литературната история на трийсетте години изглежда да защитава мнението, че по-добре е писателят да не се бърка в политиката. Понеже всеки писател, който приеме изцяло или отчасти дисциплината на една политическа партия, по-рано или по-късно е изправен пред алтернативата: „Или върви в крак, или си затваряй устата.”

Разбира се, възможно е да вървиш в крак и пак да пишеш - по модата. Всеки марксист много лесно може да ви докаже, че „буржоазната” свобода на словото е една илюзия. Но след като той ви докаже това, остава психологическият факт, че без тази „буржоазна” свобода творческата енергия се изпарява. В бъдеще може да бъде създадена тоталитарна литература, но тя ще бъде нещо съвсем различно от това, което ние си представяме.

Литературата, която ние знаем, е нещо индивидуално, изискващо умствена честност и минимална цензура. И това даже е по-вярно за прозата, отколкото за поезията… Ортодоксалната атмосфера винаги уврежда на прозата и преди всичко е напълно съсипваща за роман - тази най-анархистична форма на литература. Колко добри католици са били добри романисти? Дори шепата от тях, които човек би могъл да намери, са били лоши католици.

Защото РОМАНЪТ Е ПРОТЕСТАНТСКА ФОРМА НА ИЗКУСТВО, той е продукт само на свободния ум, на автономния индивид. През никое десетилетие от последните 150 години ние не сме имали такава бедна проза, както през трийсетте години на нашия век. Комунистите и прокомунистите имаха монопол върху литературните списания и критика. Беше време на етикети, лозунги и увъртане… Беше невъзможно да се пишат добри романи в такава атмосфера. Добрите романи не са писани от нагаждачи, нито пък от хора, които съзнават своята собствена неортодоксалност. Добрите романи са написани от ХОРА, КОИТО НЕ СЕ СТРАХУВАТ.”

Това е точен цитат от Джордж Оруел. И, струва ми се, той обяснява в голяма степен не само лошите романи на неговото време, но и лошите романи, писани днес в цяла Източна Европа. Всичко най-хубаво, което днес има в съвременната българска литература, по дефиниция е СМЕЛО и ПРОТЕСТИРАЩО. На света още няма създаден голям подмазвачески, раболепен, блюдолизнически роман!

Друго голямо есе, чието съдържание има пряка връзка с нашето време, е озаглавено „Спъването на литературата”. „Враговете на интелектуалната свобода - казва Джордж Оруел - винаги се опитват да защитават своята кауза като апел за дисциплина против индивидуализма. Въпросът „истина против лъжа” се държи колкото се може по-далече. Комунисти и католици са напълно подобни, когато смятат, че техният противник не може да бъде нито честен, нито интелигентен…

В комунистическата литература атаката срещу интелектуалната свобода обикновено се маскира чрез цяло словоизлияние за „дребнобуржоазен индивидуализъм”… Преди 15 години човек трябваше да защитава свободата на интелекта против консерватори, против католици, против фашисти. Днес човек трябва да я защитава против комунистите…”

По-нататък Оруел разглежда организирането на лъжата и лъженето като основен елемент на тоталитарната или комунистическата държава, като недекларирана конституционна повеля. Той се спира на обяснението, което мнозина като мен добре познават, че „истината би могла да бъде използувана от врага”. „Организираната лъжа, практикувана от тоталитарните режими, не е нещо временно, а е неделима част от самия тоталитаризъм. Лъжа, която ще продължи дори когато концентрационните лагери бъдат закрити и Държавна сигурност разтурена.”

И Джордж Оруел анализира пълната противопоставеност на изкуство и тоталитаризъм, на литература и диктаторски режим. Обратно, той смята, че науката би могла доста добре да се спогоди с тоталитаризма. В края на краищата връзката между науката и живота не е така решаваща, както връзката между изкуството и живота.

Не е нужно човек да губи много време, за да търси примери. Те са навсякъде и за съжаление България днес ни предлага изобилие от тях. Режим като днешния в България може да асфалтира пътищата, може да увеличи броя на тракторите, може да раздаде на хората хладилници и прахосмукачки (макар че и това е проблем), вероятно може (с огромни усилия) да уреди снабдяването, но НЕ МОЖЕ по никакъв начин да създаде истинска литература. Всеки, който си прави някакви илюзии, е или глупак, или лъжец. Малкото, с което някои днешни български писатели биха могли да се гордеят, е само онова, което те са успели да прокарат извън рамките на режима.

„Едно общество - заявява Оруел в това есе от 1945 година - става тоталитарно, когато неговата структура стане изкуствена, когато управляващата класа загуби правото си да управлява, но продължава да се крепи на власт чрез сила и измама. Такова общество, без значение колко дълго може да просъществува, никога не може да си позволи да бъде толерантно или интелектуално стабилно. То никога не ще позволи истинско възпроизвеждане на фактите, нито пък емоционалната откровеност, която литературното творчество изисква.”

И есето завършва със знаменателно предупреждение: „Въображението, като някои диви животни, не може да живее в клетка. И всеки писател или журналист, който отрича този факт, по същество се стреми към своето собствено унищожение.”

Източник: Георги Марков, „Нови задочни репортажи за България”; София, 1991;

Издателска къща „Пейо. К. Яворов”;

Снимки: frognews.bg; likesuccess.com;