Георги Гугов за Екзарх Стефан I и неговите религиозно-етически ценности

Свещеник Георги Гугов за Екзарх Стефан I

Екзарх Стефан I е сред най-заслужилите и достойни духовни водачи на Българската православна църква и една от най-влиятелните личности на България през XX-и век. Той е роден на 7 септември 1878 г. в родопското село Широка лъка със светското име Стоян Попгеоргиев Шоков.

През 1896 г. завършва средното Самоковско Богословско училище, а през 1900 г. постъпва в Киевската духовна академия. На 14 октомври 1910 г. бъдещият църковен йерарх е подстриган от Екзарх Йосиф I за монах. На следващия ден е ръкоположен за йеродякон, а на 1 ноември - за йеромонах, като същевременно заема длъжността протосингел на Екзархията в Цариград. На 25 септември 1911 г. е удостоен с архимандритско звание, а през 1915 г. е изпратен на специализация в Швейцария. В Женева архимандрит Стефан слуша лекции в Богословския факултет и защитава докторат на тема „За богомилите и презвитер Козма”.

На 22 март 1922 г. е избран за Софийски митрополит. През 1943 г. обявява своята категорична позиция в защита на българските евреи и спасяването им от депортация в лагерите на смъртта. Заради този принос и като израз на дълбока признателност от страна на еврейския народ към Българската православна църква на 12 март 2002 г. в Йерусалим израелският мемориален институт „Яд Вашем“ удостоява Екзарх Стефан I и Патриарх Кирил за „Праведници на народите“.

На 21 януари 1945 г. митрополит Стефан е избран за Български Екзарх. Само един месец по-късно, на 22 февруари 1945 г., Вселенският Патриарх Вениамин обявява със специален „Томос“ снемането на наложената през 1872 г. схизма и възстановяване автокефалното устройство на БПЦ.

След 9 септември 1944 г. екзарх Стефан отстоява независимостта на Българската православна църква и най-вече на нейното право на вътрешно самоуправление и религиозно-просветна дейност. Под политически натиск подава оставка и на 8 септември 1948 г. е освободен от престола и обявен за „бивш екзарх Български и митрополит Софийски”.

На 24 ноември 1948 г. е принуден насилствено да напусне София и изпратен в с. Баня, Карловска околия, без право да извършва каквато и да било църковна дейност, както и да напуска определения му за местопребиваване район. Жизненият си път Негово Блаженство Екзарх Стефан I завършва на 14 май 1957 г. Изключително продуктивната творческа дейност на екзарх Стефан разкрива не само неговата съпричастност към острите социални проблеми, но и проницателния му анализ на дълбоките духовни и морални измерения на обществените процеси.

„Християнството не е някаква доктрина или идейна система, уточнява екзарх Стефан, а преди всичко нов живот в Христа, който освобождава човека от греха и му открива пътя към небесните висини, както сам Спасителят е казал: „Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан 14:6). От тази гледна точка екзарх Стефан разглежда идеята за „прогреса” като понятие, лишено от религиозен смисъл и несъвместимо със социалната доктрина на Православната църква, защото „есхатологията на Евангелието и на отците е твърде далеч от каквито и да било розови предсказания.

Прогресът предполага един неосъществен идеал, а в православното християнство този идеал е вече осъществен”. За вярващите християни изворът на доброто и на истинското щастие вече е открит. Спасителят Господ Иисус Христос е изпълнил Своята мисия, поради което за православното съзнание „прогресът” на земята преди Второто пришествие вече е достигнал своя предел и всеки човек може да осмисли пълноценно своя живот, без да изпитва влиянието на материализма, хуманизма и други антихристиянски социални и философски учения.

Това е така, защото проповядваното от Спасителя учение надвишава всичко казано преди Него от Божиите избраници през старозаветния период от човешката история.

Неговите послания за отношението на Бога към света и за предназначението на човека са толкова възвишени, жизнени и непреходни, че като такива те биха могли да бъдат възвестени само от Оногова, Който е едно с Бога Отца (Иоан 10:30), Който Сам е истински Бог (1 Иоан 5:20) и чрез Когото всичко е създадено (Иоан 1:3; Евр. 1:2), поради което знаменитият философ Имануел Кант казва, че „ако Евангелието (Иисус Христос) не бе ни разкрило всеобщите нравствени закони в тяхната най-пълна чистота, то разумът и до сега не би ги разбрал в такова съвършенство». Духовното наследство на екзарх Стефан съдържа идеи, които представляват съществен принос в развитието на християнската антропология.

Изхождайки от православното разбиране за човека, той подчертава, че именно християнството възвестява на света идеята за „абсолютната и с нищо несравнима ценност на човешката личност, богоподобна по своята природа, скъпоценна поради пролятата за нея кръв на Спасителя и велика по своето назначение”. Човешката личност е висша ценност, защото е носител на Божия образ.

Изкупителното дело на Спасителя направи възможно осъществяването в пълнота общението на човека с Бога и затова вярата в Иисуса Христа е първото, най-важното и неотменимо условие за цялостно освещаване и спасение на човешката природа.


Екзарх Стефан I отслужва празничния Богоявленски водосвет вероятно през 1943 година

С духовно прозрение екзарх Стефан разкрива тайната на благодатното възпитание на човешката личност, която сама по себе си е единна и неповторима, но същевременно съдържа и „наченки на общественост”. Личността не се ражда, а се създава чрез творческия подвиг на любовта и саможертвата.

В Христа и в Църквата като съборна и благодатна общност, личността и обществото не се противопоставят, а взаимно се предполагат. Утвърждаването на личността не трябва да се насочва към егоцентрично обособяване, а към солидарно съжителство, което е възможно само в Църквата, като богочовешки организъм. „Църквата е съборният лик на неизгубилото индивидуалната си личност множество”, изяснява екзарх Стефан, „и като такава тя дава възможност на всеки да изгради своята личност и чрез нея да служи на обществото, а не на себичното в себе си”.  

Така, само чрез принципите на благодатната съборност, могат да бъдат преодолени конфликтите и трагичната борба между отделните личности и общността. Безкористното служение на „общественика” представлява безусловна нравствена потребност за него и затова издигането в социалната йерархия не трябва да се използва като средство за удовлетворяване на лични интереси.

Призванието на всеки един общественик като част от елита е чрез самодисциплина и благородни волеви усилия да се стреми към задоволяване не само на материалните нужди, но и преди всичко на духовните потребности на обществото, в което живее. Неговият духовен мир трябва да бъде свързан и съподчинен с идеалите на народа, защото „общественото благополучие и личното усъвършенствуване са две страни на едно и също явление, съвпадащи и стремящи се към постоянна хармония”.

С верен усет за предизвикателствата на своето време екзарх Стефан отбелязва, че „светът се огъва под бича на множество кризи, защото свободата е поругана”, а обществото е уморено от безскрупулните спекулации с доверието на хората от най-различни демагози и псевдодемократи. Това „множество” обаче е само видимата страна на тези явления, защото има само една криза - и това е духовната, религиозната криза, която може да бъде преодоляна само чрез благодатното въздействие на Православната църква.

Разклатени са самите основи, върху които се крепят и съхраняват непреходните човешки ценности и добродетели, поради което „Църквата трябва да заяви пред света, че компрометираната от материализма идея за демократическите количества, неспособни да дадат качество, нямат нищо общо с духовната идея за църковната съборност”. В този смисъл екзарх Стефан е убеден, че силата на демокрацията се определя от степента на нейната действителна връзка с християнството.

Там, където тази връзка е прекъсната, има реална опасност от появата на тоталитарни форми на управление, както и социални движения, породени от крайностите на абсолютния колективизъм и индивидуализъм. Затова „истинска демокрация е само християнската демокрация, изградена върху закона на любовта и правата на човека като богоподобно творение”. Европейската култура все още е разделена между християнските си корени и езическите традиции на древността.

Днес светът изпитва потребност от истинска духовна храна и за да се преодолеят последиците от това раздвоение и неизживени предразсъдъци, семената на Христовото благовестие трябва да обхванат всички сфери на човешкия живот. „Ние смятаме, заявява екзарх Стефан, че Православието тепърва има да играе решаваща роля във възраждането на света, обеднял духовно и тънещ в ситост и материализъм. Нашето Православие до скоро време беше чуждо на Запада и към него се отнасяха равнодушно, а понякога и враждебно.

Без всякаква недостойна гордост обаче, ние сме убедени, че православният квас може да повдигне тестото на бъдещето, за да се създаде хляб за спасение на всички хора”. Истинското достойнство и творческа сила на личността се определят от обстоятелството, че сътворения от Бога човек е удостоен със свободна воля, което е задължително условие за неговия нравствен живот.

В християнството свободата придобива най-възвишен смисъл, изразяващ се в правото на всеки човек да живее и твори съобразно своите „таланти” и способности, да се ползва от плодовете на своя труд съгласно изискванията на нравствения закон, без да нарушава правата на другите хора, като винаги търси не само лична полза, но и общото благо за своите ближни.

Само човекът като богоподобно творение има възможността да се усъвършенства и да увеличава своите блага, поради което никой не е освободен от задължението да открие и утвърждава своето творческо-промислително призвание. В установеното многообразие между хората, определящо се от техните различни възможности за реализация, се проявява и предначертаното от Твореца разпределение на труда, благата и красотата на живота. И

зточник: Религиозно-етически ценности в творчеството на Екзарх Стефан I;

Автор: свещеник Георги Гугов; със съкращения;

Снимки: epicenter.bg; dnevnik.bg (stara-sofia.com);