Георги Гугов: Консервативното разбиране за семейството, държавата и властта

Основни ценности на православния консерватизъм (3 част)

Християнското семейство е свят, ненакър­ним и неразкъсваем. Бракът в Православната църква е въздигнат в тайнство. Той е институция, установена от Бога и осветена от Църквата чрез Спасителя Иисус Христос, Който повелява: „Ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си и ще бъдат двамата една плът. Прочие, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:5–6, Марк. 10:7–9).

В християнското семейство мъжът и жената поставят началото на една жизнена общност на любовта, в която те притежават едно и също човешко достойнство и еднакво са призвани към съзидателен труд, нравствено развитие и об­ществено служение (проф. Иван Панчовски).

Религиозният смисъл на християнското семейство изис­ква определени нравствени задължения и това внася една особена възвишеност и дълбок духовен смисъл в съдържанието на понятията „съпруг”, „съпруга”, „баща”, „майка” и „синовност”. Всеки опит да се премахне тази религиозно-нравствена същност на брака обрича обществото на морална разру­ха (проф. Ганчо Пашев).

Държавата трябва да се основава на определени етични принципи, за да се създаде такава об­ществена среда, в която всеки човек да има възможност да реализира творческите си способности и да се осъществи като духовно-нравствена личност. Християнското разбира­не за държавата се извежда не от обществените отношения, а от единството на народа и установения от Бога йерархи­чен порядък. Това не отрича нейния правен и граждански характер, доколкото външните форми на живот са също та­ка естествени по своя произход.

Същевременно, отбелязва проф. протопрезвитер Радован Бигович, „държавата може да има за Църквата само условна и относителна ценност. Не съществува модел на държава или политическа система, с който Православната църква би могла да се отъждестви или легитимира, тъй ка­то тези две институции са два различни „града” с два раз­лични порядъка. Това не означава, че за християните е без значение в каква държава живеят, а само това, че този факт не определя същността на техния живот, нито смисъла на съществуването им.”

Учението на Иисус Христос не дава конкретна програма или модел за обществено-икономическо развитие, а разкрива съдържанието на високи нравствени идеали, изяснява от­ношения и предлага средства, чрез които хората в зависи­мост от техния личен избор и творчески възможности мо­гат да изградят обществото съобразно Неговите морални принципи.

„Етичната държава, посочва проф. Ганчо Пашев, не поз­нава в себе си такава групировка, било политическа, иконо­мическа или чисто културно-просветна, която, като отстоя­ва своите права, ще отрича правата на другите, отнемайки им възможността да живеят и да се развиват. Етичната дър­жава се формира и като национална, но тя не отрича други­те националности. Достигнала и осъществила съгласувано единство и нравствена свобода в себе си, тя се стреми да ги запази като ръководно начало и в своите отношения към другите държави.”

Властта - Християнството внася ново съдържание в разбиране­то за властта, основаващо се върху принципа на служе­нето като „най-общ израз на същността на чо­века и висше нормативно начало, което определя цялата система от права и задължения в обществото” (Семьон Франк).

Положителната функция на властта в греховния свят се състои в това, да не се допусне пълната анархия в него и за­това Православието не приема едностранната антитеза за безвластието.

Според Търновски митрополит Климент думите на св. ап. Павел „няма власт, която да не е от Бога и каквито влас­ти има, те са от Бога наредени” (Рим. 13:1) разкриват не само положителната роля на държавата в Божествения про­мислителен план, но и чисто нравствения характер на поня­тието за властта в съответствие с християнското учение за Бога. Така поставянето на властта в една или друга връзка с Бога определя дълга, а не правото като най-висша категория на обществения живот.

Проф. Ганчо Пашев разглежда властта като необходимо средство за задоволяване на човешката потребност от мини­мум блага и права. За да се постигне тази цел, „законите и редът в държавата трябва широко и здраво да се основават върху високото схващане за достойнството на човешката личност, за обществеността като необходима негова среда и върху доброто, което те осъществяват.”

В същия дух Екзарх Стефан смята, че човешкото общес­тво не може да съществува без феномена на властта. Христос и апостолите са посочили какви качества трябва да притежават и с какво да се съобразяват тези, които са се отдали на обществено служение. „Властимащите следва да употребяват властта не за своя изгода, удоволствие и началстване, а преди всичко за саможертвено служение” (Мат. 20:25–28), „като помнят, че и те имат Господар на небеса­та” (Кол. 4:1), „Комуто ще дават отчет за делата си” (2 Кор. 5:10).

Формираният от традициите на Православието културен модел е част от духовния и социален опит на българския на­род. Патриарх Кирил посочва, че Църквата наисти­на е изпълнила една своя историческа мисия, но това не из­черпва нейната роля в обществения живот. „Като организи­рана социална категория на верското, Тя е жива даденост, което предопределя и нейните задачи. При това Църквата не търси да й посочат тези задачи, а сама ги определя, защото ги носи в себе си и в постигането на тази цел вижда едно от историческите си призвания.”

Според акад. проф. протопрезвитер Стефан Цанков със своя морален авторитет Православната църква трябва да поддържа ясно съзнанието за разликата между вечния християнски идеал и преходната действителност, между доброто и злото, тъй като в съвременните социални движения „хората често губят представа за етическата ек­зистенция на личността и истинската отговорност на чове­ка”.

Христовото учение вдъхновя­ва и оказва влияние върху всички сфери на обществения жи­вот, включително и политиката. Според проф. протопрезви­тер Радован Бигович „мисията на Църквата не може да няма политически последици. Въпросът е само: какви са те. Нена­месата на Църквата в политиката е също своеобразна поли­тика.

Същия възглед споделя и Вл. Соловьов, който вижда в „разделянето на нравствеността от политиката една от господстващите заблуди и злини на нашия век. Тези две облас­ти са най-тясно свързани и това е така, защото християнски­ят принцип за дълга и нравственото служение е единствено състоятелен, единствено определен и единствено пълен и съвършен принцип на политическа дейност.”

Политическата проекция на християнските принципи на служението и съборността намират съответен израз в ос­новните принципи на демокрацията — отговорна свобода, органическа солидарност и справедливост, разбирана като отдаване дължимото всекиму. Затова от християнска гледна точка демокрацията не е само система от процедури и сред­ства за осъществяване на властта чрез установените за тази цел институции, но и определен тип култура, която обхваща традициите, законите, ценностите и изконните човешки стремежи към по-добър живот.

Православният консерватизъм носи в себе си един неп­реходен духовен извор, който предполага обективни крите­рии за цялостна оценка както на дълбоките исторически промени, така и на конкретни духовни и социални процеси в обществото.

Историческата роля на този консерватизъм се състои в предефинирането на онези традиционни и общочовешки ценности, които досега бяха идеологизирани от тоталитар­ните режими и да възстанови техния автентичен смисъл. Активното възприемане на православната ценностна систе­ма утвърждава моралното начало в човешките взаимоотно­шения, а това е необходимо условие за съхраняване и на духовната същност на човека.

Основни ценности на православния консерватизъм (3 част);

Георги Гугов, „Православният консерватизъм”;

ИПТК „Збелсурд” СД, Пловдив 2004 г.;