Георги Фотев: Смисълът на една ценност се разкрива в нейното въплъщение

Интервю с Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите (2 част)

Проф. Фотев, какъв е произходът на ценностите? Как се създават, кой ги налага?

Георги Фотев: Ценностите, както  числата и някои други елементи на духа, са априорни. Ако разбирането на същността на човека остава затворено във философско-антропологическата перспектива, тогава априорното е априорно и въпросът за неговия произход е безпредметен. Ако на човека се гледа като на напълно отделен, самостоен индивид или пък каквато е обичайната представа за човека в света на всекидневния живот - „ето, това е човекът на име Иван, Петър, това е очевидно”, то тогава априорното е априорно и въпросът за неговия произход е безпредметен.

Здравият смисъл е напълно безразличен към въпроси като априорното и априорността на ценностите, още по-малко към въпроса за произхода на априорността изобщо и неговия произход, въпроси, които смята за безсмислени и безпредметни. Но по въпроса за априорното знание и ценностите, без което човешкото познание и оценяването са невъзможни, не можем да останем в антропологическата перспектива, на терена на всекидневието и здравия смисъл, дори в орбитата на чистия разум, защото във всеки от тези случаи ще се натъкнем на непреодолими дилеми. Радикалният проблем е произходът на априорно даденото на човешкото съзнание.

Само-основното няма произход. Всичко това предполага, че съзнанието се мисли като независимо от неговите екзистенциални условия или контекст, какъвто е принципът на класическата епистемология. Същността  на човека се разбира чрез самата нея, като монада, същност, независима от света на човека. Същността или природата на човека се мисли извън времето като фундаментална структура на битието, като а-исторична. Съзнанието, което е мястото, където са иреалните априорни ценности, се третира също като независимо от екзистенциалните условия, в които се намира.

В  една от моите първи книги „Принципите на позитивистката социология” (1982) защитих тезата, че субектът на познание, респективно на съзнанието, не е абстрактен и следователно безсъдържателен посредник. Човекът е светът на човека. Човекът от плът и кръв не е някаква фикция: той е немислим извън екзистенциалните си условия.

Тази идея по различни начини, на различни теоретични езици, в различни парадигми на мислене е изказвана от Аристотел до Маркс, Хайдегер и други. Например, Аристотел казва, че човекът извън обществото е мислим като животно или бог, т.е. е немислим като човек. На други езици и в други парадигми се казва, че човекът е „битие-с”.

И  наистина, помислете какво е човекът без своето минало, без памет, без преживяване на настоящето, без бъдещето, т.е. без своите очаквания, надежди, планове, мечти. Какво е човекът без своята майка, дори, ако я е загубил по време на раждането, без близките си, извън социалните отношения, в които се намира и следователно извън своя свят, той дори не е фикция.

Нашето  мислене по необходимост се обръща и фокусира върху света на човека, за да си отговори на въпроса за неговата същност. Влизаме в историята и в историческата определеност или историчността на човешкото битие, изправяме се пред времето като фундаментална структура на битието. С риск за по-трудно разбиране ще кажа, че ще трябва да оставим настрана чистото априори, защото е необходимо да се обърнем към историческото априори, термин, придобил познавателна институционализация, благодарение на автори като Мишел Фуко.

В перспективата на историческото априори Вашият въпрос за произхода на ценностите е напълно основателен и е от първостепенна важност. В индивидуален план споделяните от една личност ценности са резултат на социализацията и формирането на тази личност, което е въпрос на смисловото, в т.ч. ценностно конструиране и конституиране на света на същата тази личност.

Да не забравяме, че се усвояват както позитивни, така и негативни ценности, което не е предписано или априорно зададено. Ценностите са исторически априорни, но тяхното усвояване/избиране се осъществява в жизнения процес, който е социално, т.е. свръхестествено определен. Ценностният облик на отделния член на общество е вписан в историческото ценностно априори на обществото.

Ценностите са във всеки случай въпрос на избор от страна на отделната личност, от социалната група, независимо от нейния размер, от даденото общество. Естествено, че съществуват различия между индивидуалния и колективния избор. За избор може да се говори само там и тогава, когато този, който избира, е свободен и свободата е принцип на неговата идентичност. Робът не прави избор, освен ако не съзнава, че е роб и не се примирява с робското си положение.

Налагането на ценности е болезнен проблем и то кардинален за всеки, който е осъзнал себе си като свободен по рождение. Принудата не е начин за усвояване на ценности. Напротив, тя има за резултат латентни напрежения и конфликти. Принудата води до двойствен живот на принуждавани, а в крайна сметка до революционно, дори с кръвопролития, освобождаване от поробителя.

Тоталитарно-комунистическата система, националсоциализмът и фашизмът като тоталитарни режими са мрачни примери за двойствено съществуване на всички, които са били причастни към ценности, различни и противоположни на принудително налаганите официални и „легитимни”, „истински” ценности. По аналогичен начин стоят нещата при тираниите и диктаторските режими,  изобщо в ситуации, при които свободата и самоценността на човека не се смятат за ненакърними ценности.

Подразбира се, че възпитанието, в което усвояването на ценности има осево значение, не може да разчита на принуда (налагане), колкото и добри да са намеренията, примерно, на загрижените за децата си родителите, резултатът ще бъде отрицателен.  

Какво представлява за Вас ценността достойнство? Философът Владимир Соловьов определя принципа на човешкото достойнство като абсолютната стойност на всяка личност, като единствената нравствена норма. Как Вие бихте определили човешкото достойнство?

Бих определил достойнството като личностно ценностно самоотнасяне пред лицата на другите, независимо от техния ранг и могъщество. Същото се има предвид, когато се говори за необходимостта от самоуважение на човека и се добавя, че при това условие той може да разчита да бъде уважаван от другите. Защо самоуважението се поставя като условие от страна на другите? Защото, който сам не уважава себе си, сам не съзнава себе си като самоценност, е деградирал като човек или пък не е развил човешкото в себе си.


Георги Фотев: Субектът на познание не е абстрактен и следователно безсъдържателен посредник.

Достойнството не се дава отвън, то не е вещ, то е ценност и то фундаментална, екзистенциална ценност. Достойнство има там, където има свободна индивидуалност, където човешкият индивид е личност. Достойнството е ценностно определение на личността и в тази своя интегрална присъщност е една от най-висшите човешки добродетели. Обезличеният човек, масовият човек, индивидът, който е сведен до функционалните си определения, отчужденият човек, робът по рождение, са лишени от достойнство.

Лишен не е точната дума, защото лишеността не е чиста пасивност, а е потиснато желание, потребност и в такъв смисъл е латентна активност, която при определени условия се разразява като манифестирана активност и остър конфликт. Който е лишен от достойнство, но съзнава достойнството като висша ценност, при наличие на характер, има готовност да влезе в борба, във война на живот и смърт за възвръщане на това, от което е лишен. Личността е немислима без достойнство и в такъв смисъл то е абсолютна ценност.

В едно от моите съчинения съм аргументирал разликата между ценност и норма, както и тяхната вътрешна връзка. При личността и достойнството нравствената ценност е нормативна по дефиниция. Когато на достойнството се гледа като на нравствена норма за личността, това означава, че границата на личността е границата на човешкото достойнство.

Всъщност принципът на човешкото достойнство заменя в обществено измерение  представата за превъзходството на един човек над друг с концепцията за абсолютната ценност на личността и нейната уникалност. Принципът на достойнството на отделния човек – това ли е висшата повеля на съвместния ни живот? Осъществима ли е тя?

Човешкото достойнство е универсална ценност. Но тази универсалност е контекстуална. Ценността е свързана с човека като свободна индивидуалност, т.е. като свободен от природни зависимости индивид, каквато е биологичната родствена връзка: например, дали някой е син или дъщеря на херцог, граф, знатен или на крепостен селянин. За свободната индивидуалност не е толкова важно какъв е бил човешкият индивид, какъв е неговият произхода, какво повелява традицията, а от първостепенна важност е какъв може да станеш, как да участваш в промяната на света, да твориш своето бъдеще сам и чрез нов тип солидарност, непозната в историческото минало.

Този поврат се извършва в епохата на Ренесанса и с началото на Новото време, на модерността. Този поврат се изразява в едно от най-великите открития на човечеството, съдържащо се в крилатата фраза „Всички хора се раждат свободни, равни по достойнство и права”. Тук се разпознават три кардинални ценности на новата епоха и в хоризонта на човечеството изобщо, каквито са свободата на човека (казано е изрично на абсолютно всяко човешко същество), вече родено или което ще бъде родено в безпределното бъдеще на човечеството. Същото е валидно за достойнството и равенството по права.

Освен ценностната перспектива на разглеждане съществуват и други аспекти на епохалната прокламация. Формулировката постановява по недвусмислен начин, че въпросните ценности са априорни, а ние вече изтъкнахме, че всички ценности са априорни и тук е уместно отново да се повтори, че сами по себе си те са иреални и реализацията им е задача и то вечна задача. Това би трябвало да изостри вниманието и да мобилизира всички мисловни ресурси на всеки, който иска да вникне в смисъла на прокламацията.

Когато се казва, че всички хора се раждат свободни, това разбира се не означава, че новороденото е свободно, напротив, то е фактически напълно несвободно и напълно в това, което е природната необходимост. Човешкото същество е свободно по рождение, означава същностна потенция на ставащия човек: човекът е преди всичко процес, а не кристализирала структура. Същото е валидно и за другите две кардинални ценности и онтологични атрибути на човешката природа.

Глупаво е да се очаква пряка корелация между казаното в крилатата фраза и емпиричната действителност. Някой може да се оплаква, да се възмущава и да протестира, като наблюдава около себе си хора, които не са никак свободни, а напротив, сякаш са оковани във вериги, които в много случаи са невидими. Ще добавим, и поради анонимността на социалните връзки и отношения или социални принуди от всички страни.

Реализацията на всяка една ценност е въпрос на редица съответни условия и разбира се, на усилия. Отстояването на една ценност се осъществява в променящи се жизнени ситуации и обстоятелства и като отговор на нови и нови предизвикателства.

Функциониращите в обществото ценности често се намират в латентни или явни напрежение и конфликти между себе си. Конфликтите могат да получат развитие, при което се разразява криза на ценностите. Една криза на ценностите предизвика други кризи. Кризата на всички основни ценности предизвиква тотална криза на обществото.

Няма нищо по-измамно от това, да се объркват ценностите като такива с тяхната успешна, недостатъчно успешна или провалена реализация. Обезценяването на функциониращи ценности се изразява в угасване на тяхната сила, мотивираща обществената дейност. В живота отношението към ценностите не е съзерцателно или пасивно: смисълът на ценността се разкрива в нейното въплъщение.

В условията на екзистенциална, социална или друга криза и при тотална криза настъпва обезценяване на функциониращите преди кризата ценности. Те се обезценяват, което е в същото време причинител на съответните кризи. Детерминизмът и функционалните зависимости не са еднопосочни, но във всеки случай стои проблемът за преоценка на ценностите, а при тоталната криза изходът е в преоценка на всички ценности.

Една от най-устойчивите ценности е достойнството. Обезценяването на достойнството е знак за обезценяване на останалите високи позитивни ценности. Да се сломи достойнството на човешката личност, означава разпад на личността, означава обезсмисляне на свободата, потъпкване на основните права на човека, превръщане на човека в предмет, в симулакрум, обезличаване.

Отчуждаването  на същностните сили на човека го лишава от достойнство и това състояние се преживява като тежка екзистенциална драма. Сломеното достойнство е изтриване на висшето и вълнуващо достижение на цялото човечество: признаване на човека като самоцел и самоценност, определение, което дължим на гениалния европеец Имануел Кант.

Снимки: pressadaily.bg; svetanaknigite.com; 

Следваща, трета част на интервюто с проф. Георги Фотев