Георги Фотев: Преоценка на ценностите в днешното българско общество

Четвърта вълна на Европейското изследване на ценностите

Публикуваме откъси от статията на проф. Георги Фотев „Преоценка на ценностите в българското общество”. Статията е част от книгата „Европейските ценности в днешното българско общество”, в която са отразени разработки на български учени по данните на Четвъртата вълна на Европейското изследване на ценностите (2008/2009 г.), обхващаща 44 държави, в това число България.

„Установяването на комунистическия режим в България към края на Втората световна война, който за кратко време се превръща в тоталитарна система, има две лица – на възторг и терор. И възторгът, и терорът, са масови. Възторгът се възпламенява от ценностите на „сияйното комунистическо бъдеще”. Тези ценности легитимират терора. Въпросният терор има чудовищни измерения, но особено шокиращ е възторгът, наред с който се извършва.

За възторжените не се случва нищо чудовищно или не чак толкова чудовищно, защото те са в заслепление от ценностите, които смятат за абсолютни. Правени са саможертви заради справедливостта, свободата, братството, равенството. Ето защо „възторжените” са убедени, че е дошло време за възмездие и за възтържествуване на абсолютни ценности – напълно и завинаги.

Реализацията на утопията чрез тоталитарната система не е приближаване, а напротив, все по-голямо отдалечаване на целевите ценности, т.е. на „сияйното комунистическо бъдеще”. Така настъпва времето, например 80-те години на 20-и век, когато е едва ли не всеобщо преживяването, че социалистическите и комунистическите ценности са фалшиви, измислени. Процесът на обезценяването на тези ценности е наистина необратим. Това е демонът на имплозията на тоталитарната система.

Изходът от тоталната криза и ценностите - На 10 ноември 1989 г. най-близки и смятани за най-верни съратници на Тодор Живков на пленум на ЦК на БКП го отстраняват от власт най-вероятно с намерение да се избегне тежка политическа криза. Превратът обаче не предотвратява криза, а е фактическо и рязко начало на мощна и дълбока тотална криза, каквато комунистическата партия и преките извършители на преврата не са могли да си въобразят. Тя е несравнима и несъизмерима с познатите и типични политически кризи в модерната история.

Политиката е типично социална дейност. Тя не е поприще на индивидуалното благополучие, тъй като нейният смисъл е общото благо. Впрочем, тази крайна цел и смисъл на политиката може би по-ярко я разкрива като социална дейност... В началото на главоломните промени в българското общество се създава впечатлението за извънредна и сякаш невиждана политизация. През 1990 г. България е включена във втората вълна на Европейското изследване на ценностите. Има еуфория и наистина голямо политическо оживление. Но голям дял от пълнолетното население – 40,6% смята, че политиката не е важна за тях, а 13,1%, че тя не е никак важно нещо.

При третата вълна на изследването (1999 г.) първата съвкупност нараства на 47,5%, а тези, които смятат, че политиката не е никак важно нещо за тях, нарастват на 21,2%, т.е. 68,7% са резервирани или напълно изключват от ценностната си скала политиката като ценност. Четвъртата вълна на изследването (2008 г.) регистрира известно влошаване на тенденцията, тъй като се увеличава на 25,4% съвкупността на тези, които смятат, че политиката не е никак важна за тях. Стремително намалява и без това относително неголемият дял на тези, които смятат, че политиката е висока ценност – от 15,2% (1990) на 7,8% (1999) и 7,7% (2008). Доста важна ценност политиката е за 31% (1990), 23,5% (1999) и 24,7% (2008).

Има преоценка на политиката като ценност, но това е преоценка в смисъла на обезценяване за множеството от пълнолетното население. Загърбването на политиката като ценност е симптоматика на социално заболяване. Диагнозата има предвид отстранеността, отчуждението на значителна част граждани от демократичната държава и политика и загърбване на фундаменталния и демократичен принцип, че качеството на политиката се определя на първо място от членовете на обществото, от гражданското общество. Ако политическите практики са разочароващи, алтернативата е те да бъдат променени, което може да направи гражданското общество, активното общество и никой друг. Ако обществото не е достатъчно активно, това означава социално-ценностен дефицит.

Дефицит на социални ценности - Социални ценности като солидарност, справедливост, доверие към институциите, към другите хора и особено към различните, обобщено - доверието в социалните отношения, в които хората влизат всекидневно, са тежко ерозирани по време на комунистическия експеримент... Справедливостта е изпитана като принудителна социалистическа справеливост и се оказа фалшива. Поне за голяма част от обществото узурпацията на думата солидарност я превръща след безкрайно натякване в празен звук.

.. Пътят, по който тръгва българското общество и който се нарича Преход, е свързан с нови форми на солидарност, с ново съдържание на справедливостта, с възраждане на доверието в социалните отношения и т.н. Отказът от фалшивите социални ценности е решително духовно освобождаване, но раждането, възраждането и възриемането на нови социални ценности и такива с ново съдържание е не просто транзитиране от едно място на друго (от Европа в България), а въпрос на социален опит и изпитания.



В обществото ни има бедни и нуждаещи се хора. В Европейското изследване е включен въпрос към респондентите, от които се очаква да посочат между четири причини, коя е главната и коя е втората по важност, за да има в нашата страна бедни, нуждаещи се хора. Най-голям е делът от пълнолетните граждани (50,6%), които смятат, че главната причина е несправедливостта в обществото, и най-голям е относителният дял на тези (31,9%), които смятат за втора най-важна причина обстоятелството, че бедните, нуждаещи се хора са неизбежна част от модерния прогрес. За 26% главна причина е фактът, че бедните, нуждаещите се са мързеливи, без воля, т.е. те самите са виновни за положението си.

Видно е, че половината от пълнолетните членове на българското общество смятат несправедливостта като главна причина, че в страната ни има бедни, нуждаещи се хора. Общественото мнение не е мястото на истината, нейното място е науката, макар че, що се отнася специално за справедливостта и несправедливостта, има нескончаема война между различни концепции.

... Известна светлина върху проблема с несправедливостта хвърлят отговорите на въпроси относно свободата и равенството като социални ценности. Европейското изследване на ценностите очертава две взаимно свързани тенденции. От една страна, има разширяване на подкрепата за личната свобода за по-важна и намаляване дела на тези, които смятат, че равенството е по-важно. Би могло да се заключи, че регистрираната в изследването преоценка на ценностите в обществено здравословна насока, доколкото двукратно по-голяма е подкрепата за личната свобода пред равенството, е признак за превъзмогване на тежки исторически наслоения, наложени в българското общество.

Доверието в социалните отношения - Навремето Иван Хаджийски обърна внимание на широко разпространената българска сентенция „Всеки е мошеник до доказване на противното”. Това е ключов израз на българския манталитет с типичната му мнителност и подозрителност. Тази поговорка е своеобразен код на липсата на доверие в социалните отношения. Подозрителност има и по отношение на цели социални групи, слоеве, класи. Дали цитираната поговорка не е отново актуална в днешното българско общество поради устойчивостта на българския манталитет.

През 1990 г. 69,9% смятат, че по принцип трябва да се внимава много с повечето хора, т.е. голямото мнозинство от българските граждани се обръщат с недоверие към тези, с които влизат в някакви социални отношения. Според данните от третата вълна (1999) на изследването относителният дял на същата категория хора нараства с повече от три пункта. Според четвъртата вълна на изследването (2008) този дял нараства на 82,3%, обобщен социален факт, който, изглежда, е повече от обезпокоителен.

Култура на протеста – Както индивидуалният, така и груповият процес, е ценностно мотивирано социално действие. Протестът има различни форми. Мотивиращите протеста ценности, начинът, по който протестиращите дефинират ситуацията, качеството на избраните средства и тяхното прилагане, определят културата на протеста. Известно е, че в условията на тоталитарната система протестът, освен ако не е насочен към външните врагове, е нещо немислимо – третиран като нелегално действие и дори намерение за действие, той се смазва в зародиш. Единствено възможна форма на протест е мълчаливият, който се изразява в пасивност или пък в симулация на официално изискуемото поведение. В процеса на имплозия на тоталитарната система постепенно нарастват дисидентските прояви на протест.

В един от въпросите на Европейското изследване на ценностите са изброени различни форми на протест и респондентите са запитани дали са участвали, биха ли участвали и дали никога не биха участвали в някоя от тях. Особено потискащ социален факт е стремително нарастващият дял на тези, които заявяват, че никога не биха подписали петиция. За разлика от всички други форми на протест подписването на петиция се свежда до най-проста форма на волеизразяване, израз на солидарност по значим обществен въпрос.

Разбира се, нещата, грубо казано, не опират до мързел, а до крайно ерозирана или изобщо неформирана култура на протеста. Запитаните, които категорично заявяват, че никога не биха подписали петиция през 2008 г. са 60,2% от пълнолетното население на страната. Може да се предполага, че толкова широка негативна нагласа е плод на масово разочарование, че с петиция може да се реши някакъв проблем. Ако е така и доколкото е така, са уязвени най-основни ценности на демократичното общество, фундаментални ценности, отразени отчетливо в Конституцията. Последователната гражданска позиция е признак на развита култура на протеста, а унинието и апатията са стъпки, които водят до нихилизъм, който на свой ред е израз на културен разпад.

” Със съкращения от „Преоценка на ценностите в българското общество” от сборника „Европейските ценности в днешното българско общество”, съставител Георги Фотев; Университетско издателство „Св. Климент Охридски”;

Снимка в текста: www.capital.bg;