Проф. Георги Фотев: Памет, преоценка на ценностите и промяна на манталитетите

Интервю с Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите (14 част)

Проф. Фотев, искам да Ви задам няколко въпроса, отнасящи се до паметта за миналото. „Миналото - инкубатор на цинизъм”, заявявате Вие с покруса. „Тоталитарният комунистически режим е мъртъв, но неговите последици са живи. Това е главният мотив да напиша книгата „Дългата нощ на комунизма в България” за мракобесното комунистическо минало на България. Режимът е мъртъв, но неговите последици са живи.

Главната последица е фундаменталната и продължителна криза на ценностите, в която се намира българското общество. Тази криза е резултат от несъстоялата се преоценка на всички ценности след колапса на тоталитарната комунистическа система.” Това ли е ценностният разлом, който разсича и сегашното българско общество?

Георги Фотев: Пълнолетни човешки същества, лишени напълно от памет, са развалини, нечовеци, чудовища и каквото в този ред може да добави въображението. Ако размислим по-реалистично и огледаме опита и в някои случаи личния опит, ако гледаме човешки, знаем за една болест при възрастните хора. Когато паметта им е отслабнала и в известен смисъл изтрита - като се отдалечат от дома си, те не могат да се върнат. Много печална е такава гледка.

Дълбока вода е паметта и не е само това, което е на повърхността. Тя изглежда, че е пасивната част на човешката природа като цяло. Не е така. Нейната селективност е опровержението. Селективният механизъм на индивидуалната и колективната или обществената памет е интересен и труден за осветяване предмет.

Обществената памет е надиндивидуална. Това се разбира, когато членовете на обществото не се ограничават в личните спомени за миналото, но тъкмо защото е минало, имат естествената привилегия от дистанцията на времето да мислят върху преживяното, да преоценяват ценностите, които са ги ръководили, да си дават сметка за собствената последователност.

Което не означава повторение и фанатична праволинейност, а отвореност към променящия се свят и с оглед на промените и живота в тях човек да е себе си.

След имплозията (ключово понятие в „Дългата нощ на комунизма в България”) на тоталитарно-комунистическата система в най-тежка душевно-духовна ситуация бяха членовете на комунистическата партия, които наброяваха около един милион души. Значителна  част от тях бяха подготвени за краха, други по конюнктурни съображения веднага захвърлиха партийното си членство.

Във всеки случай милионната маса хора, техните близки и така наречените безпартийни комунисти, поддръжници на вече бившия режим, видяха как пред очите им се срути система, която дни преди това, в буквален смисъл, е изглеждала, че ще пребъде все пак завинаги.

По съвсем друг начин стояха нещата за всички членове на обществото, за които е настъпил краха на една потисническа тоталитарна система, свят на фалша, на лъжата, на несвободата. За сравнително кратък период от време буксуващата и силно разклатената институционална система на тоталитарния режим се разпадна или беше окончателно разрушена.

Конституцията загуби легитимността си, което беше ясен знак за необходимостта на принципно нов обществен консенсус. Няма  да се спирам на институционалната деструкция и институционалния градеж на  демократичното общество с пазарна икономика.

Първостепенна историческа задача, трудна задача, е промяната на манталитетите, формирани в условията на тоталитарно-комунистическата система. В много голяма степен въпросният манталитет е правил възможна тоталитарната система и нейното функциониране. Промяната на манталитетите е свързана с небивал публичен дебат, труден дебат, в центъра на който е преоценката на всички ценности.

Преименуването на Българската комунистическата партия в Българска социалистическа партия, при това с отказ от марксистко-ленинската, комунистическа идеология и приемането на най-обща нова политическа доктрина, не е маловажна и пренебрежима стъпка, но тя не е достатъчна.

Останала част на формиращото се политическо общество се самоопределя като демократична общност, но още в началото показа симптоми на латентни и явни вътрешни напрежения и конфликти, които се развиваха бързо и водеха от разцепления към разцепления. Политическото обединение се осъществява на ценностна основа, а не на основата на интереси, които могат да бъдат само предмет на партийно-политическата  дейност.


Проф. Георги Фотев: Тоталитарният комунистически режим е мъртъв, но неговите последици са живи

Припомняте изречението от „Дългата нощ на комунизма в България” за комунистическото минало на българското общество, което се е превърнало в инкубатор на цинизъм. След малко повече от десетилетие, откакто беше публикувана тази книга, подмината с гробно мълчание, истинността на твърдението се усили многократно, което е печален факт. Това мракобесно минало се нарича нежно „близкото минало”.

Представете си, ако можете, така да наричат тоталитарната фашистка и национал-социалистическа системи или пък хората да се чувстват неудобно, ако кажат, че са антифашисти и антинацисти. Изтрепаха се да се занимават и да носят от девет морета вода за връзки на Хайдегер с националсоциализма, а мълчат като пънове за това, че никой по онова време не можеше да бъде професор или доцент в университета, ако не е член на БКП.

Бих искал да бъда разбран правилно. Втръснаха ми чакалите, които лаят за несъстоялата се лустрация, а не са чели „Дългата нощ на комунизма…”, да видят какво се казва лустрация, действителна, от начало докрай. Главната отговорност за несъстоялата се решителна преоценка на ценностите носим всички ние, интелектуалците на изстрадалото ни отечество.

Надълго и нашироко говорих за същността на ценностите, които нито се насаждат, нито се изкореняват с насилие и заплахи. Всеки член на обществото сам и дори в самота преоценява ценностите, като се разделя с фалшивите и прегръща автентичните. Но това, разбира се, става в благоприятна за такова обръщане обществена атмосфера.

Тази атмосфера се създава или в най-голяма степен се създава от интелектуалците, особено от тези, които имат реален достъп до публичния форум на обществото. Но  едни от най-светлите имена на съвременния интелектуален елит бяха методично и много успешно изтикани от достъп до публичния форум на обществото. Няма да соча имената на личности, които си отидоха несправедливо огорчени до дъното на душата си от чакалите. Не ми се говори на тази тема.

Дал съм отговор на въпроса за разликата между експлозия и имплозия като две противоположни форми на големи и епохални поврати в историята. Имплозията на тоталитарно-комунистическата система беше единственият начин на епохален поврат, другото би било риск за самоунищожаването на човечеството в буквален смисъл.

Ето защо главната задача за освобождаване от мракобесното комунистическо минало беше интелектуална и се свежда до деконструкция на това минало, ако използвам термина на Дерида. Може пък да дойде поколение интелектуалци, които ще се заемат с несвършеното досега. 

Убеждава ли Ви днешната действителност в казаното от Вас, че никой не може да освободи българското общество от воденичния камък на комунистическото минало? Само ние, всички, солидарно можем да извадим обществото от тресавището, в което то се намира.

Тягостно ми става от нашия национален манталитет да очакваме да ни освободят, да ни дават това и онова. Сега все към Брюксел гледат, ЕС да ни оправя бакиите. Някой друг бил виновен за дереджето ни. Тук си смених езика, защото се ядосвам. Обществото е демократично. Забравят кой е избрал управници и следа няма за критична самопреценка. Публика, която вятър я вее на бял кон.

Това не е здравословна критическа публичност, а вайкане и тюхкане. Никой за нищо не ви е длъжен. В „Българската меланхолия” отделям специално внимание на присъщата на българското общество атомизация, която според мен е признак на неразвит индивидуализъм. И днес е необходим развит индивидуализъм, който е основа на нови форми на солидарност.

Свободната индивидуалност е другото име на истинската личност. Където няма солидарност между членовете на обществото, не може да има активно общество. Едно общество се озовава в тресавище, когато всеки си мисли, че сам и като се изолира от другите, може да се оправи и да преуспява. Нещата не се получават така.

И по въпроса за комунистическото минало стигнаха до Тодор Живков, а един стратег на бившата комунистическа партия насочи вниманието на всички, в това число на голямото мнозинство на демократите (!?), към „авторитарния режим на Тодор Живков” и затулиха тоталитарната същност на режима, грандиозна подмяна с далече отиващи последици.

След това им подхвърлиха кокала за безсмъртната ДС и всички се правят на халосани, сякаш Тя не е била маша на БКП, истинската господарка на живота и смъртта, както е казано в „Дългата нощ на комунизма…”.

Разбира се, че има лична вина и всеки трябва да отговаря за деянията си. Само свободният е отговорен. Трябва да се започне с господаря и след това да се види как са работите с роба. Който не е разбрал това, нищо не е разбрал от този свят.

Снимки (книга): iztok-zapad.eu; facebook.com;

Следваща, петнадесета част на интервюто с проф. Георги Фотев