С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Проф. Георги Фотев: Науката е призвание - това е смисълът на научното занимание

Проф. Георги Фотев: Науката е призвание - това е смисълът на научното занимание

Интервю с Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите (13 част)

Проф. Фотев, питам Ви в битието Ви не само на социолог, но и на личност - науката задоволява ли Ви в търсенето на истината или човек има нужда и от истина от друг порядък? Георги Фотев: През 1993 г. беше публикувана от издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски” моята двутомна „История на социологията”, над която бях работил в продължение на  10-15 години. Беше огромен труд и на всичко отгоре трябваше да преодолявам много пречки и трудности. Не  си въобразявах, че ще дойде време да публикувам съчинението. В моменти на отчаяние или умора ми е минавала мисълта за смисъла на това, което правя. Но независимо от всичко, делото ме поглъщаше и тогава човек има съвсем други преживявания. Предметът, разбира се, навежда и на мисли за преходността на всяко научно достижение, следовниците отричат предходниците и това е дълбоката логика на научното развитие. В такъв смисъл в знаменитата си лекция пред студентите на Мюнхенския университет „Науката като призвание”, изнесена година преди смъртта му, Макс Вебер се спира на въпроса и дава отговор с непреходна стойност. Но това съм коментирал другаде. Естествено, в моето съчинение съм се спирал на исторически значими имена - от това, което наричам прото-социология (Първия том) и на големите социолози от Огюст Конт до наше време. Истинският учен е наясно, че тези, които идват и на първо място най-добрите, при един социален свят, който се променя безспирно, ще видят непознати за него реалности, ще развият теориите и ще създадат нови. Но това е вълнуващо и смятам дори, че е красота на човешкия живот. Винаги съм се радвал на добрите студенти и на надарените млади социолози, и на колега, който е направил интересно съчинение. Разбира се, науката е професия, социологията е професия, но за мен професията в строгия смисъл на понятието е на втори план, по-важно е призванието. Това, за което не се получава заплата, а то е смисълът на научното занимание. То е смисъл на живота на учения, който има и други измерения, познати на всеки човек, намиращ човешкия живот за най-скъпото, красивото и чудното на този свят. Не познавам отегчение от заниманието с наука и впускане в нещо друго. Нещата може би се сродяват с принципа на допълнителността в квантовата физика, ако ми е позволено да се пошегувам така. Смятате ли, че науката, и в частност социологията, е помогнала с нещо светът да стане по-добър? Храните ли надежда или вяра, че науката и културата ще очовечат човека? Не бих отговорил на въпроса в стила на Жан-Жак Русо. Много е различен контекстът от онзи на Русо. Мисля си, че науката и специално социологията е повлияла на света двусмислено. Това е в съзвучие с разбирането ми за нелинейното развитие на човечеството или на общественото развитие. Знанието има много разновидности. Макар че философията се определя като наука, тя е от друг разред в сравнение с конвенционалното понятие за наука. Философското знание е различно от научното знание. Тук имаме предвид научното знание и е необходимо да специфицираме с още една крачка нещата. Има емпирични науки, каквато е социологията; нормативни (догматични) науки, каквато е правната наука; формални науки, каквато е математиката. Спирам дотук. Тези разграничения са необходимо за адекватно третиране на това, което наричам двусмислено влияние върху общественото развитие и дали светът е станал по-добър. [caption id="attachment_15290" align="alignnone" width="580"] Георги Фотев: Човекът е единственото живо същество, което е призвано. Призван е да бъде по-човечeн[/caption] При такъв въпрос ми се ще да извикаме в съзнанието си Сократ, който ни е казал, че знанието открива доброто, а невежеството произвежда злото (проблемът е, че знанието е многозначно понятие). И Еклисиаст, който казвал, че който трупа знание (познание), трупа печал (тъга). Не мога да влизам в тънкостите и в двата случая. Знанието е нужно, но не е достатъчно. Ние знаем много повече от по-далечните предходници. Но никак не е сигурно, че сме по-добри от тях и никак не е сигурно, че сме по-щастливи, като имаме много повече от предходниците и знаем много повече от тях. Което означава, че виждаме много повече, но виждаме и повече печални неща. Никога не трябва да се забравя и да се подценява обаче, че срещу науката е варварството. Романтическото отношение към невежеството като един вид невинност е в съвременния контекст тежка заблуда. Науките, в това число социологията, пряко или косвено спомагат човек да опознава себе си. Което означава да опознава своя свят, спомагат той да надмогва себе и в такъв смисъл да реализира себе си като проект. Докато е жив, човекът от плът е проект, а след смъртта му неговите ближни тъгуват за отсъствието му и най-често си спомнят с печал за неговите неосъществени жизнени проекти, намерения, желания и мечти. В същото време, благодарение на научните достижения човекът се намира в технотронно общество, добавям към това понятие допълнителни определения, на които не мога да се спирам. Социологията и науки като социологията са основа на социални технологии, които не могат да се свежда само до благовидното рационализиране на обществените отношения. Накратко, науките участват в дехуманизирането на това, което се нарича светът на човека. Това не е нещо по-добро като участ от варварството. Не искам моите анализи да навеждат към декадентски настроения, още по-малко към нихилизъм. Човекът е единственото живо същество, което е призвано. Аз виждам призванието му да бъде по-човечен, не бих употребил силната дума на Ницше да е свръхчовек и не бих се впуснал тук в такова обсъждане, което не е уместно  и не е възможно. Знанието е уподобявано на светлина. Незнанието е уподобявано на тъма. Нашето зрение вижда на светло. В един метафоричен смисъл и другите наши четири сетива като слухът, обонянието, вкусът, осезанието са „виждане” на нещо съвършено недостъпно за зрението. Умът, който древните в метафоричен смисъл наричат „вътрешно око”, вижда невидимото за сетивата. Казаното са подстъпи към твърдението, че ние виждаме това, което знаем. Научното  знание е специално. Това, което вижда химикът, е невидимо за биолога, за социолога и разбира се, и за „човека от улицата” (Алфред Шютц). Това, което вижда социологът (съжалявам, но трябва да кажа истинският социолог), е невидимо за тези, които той наблюдава и за обществото като цяло. На какъвто и връх да се покачите, да гледате от вертолет или самолет, не може да видите обществото като цяло. Единственият начин да го обхванете с поглед е представителното и достоверно, изискано във всяко отношение, основано на промислен и евристичен социологически модел емпирично социологическо изследване.  Не, не, не можем без науки. Никой не иска да е слепец.  Следваща, четиринадесета част на интервюто с проф. Георги Фотев