Георги Фотев: Меланхолията и размислите за събитията след 9 септември 1944 г.

Откъс от  „Българската меланхолия” на проф. Георги Фотев

След 9 септември арестуват и Константин Муравиев. Действат като пладнешки разбойници. Да се пита защо и него арестуват, вече е безсмислено. Отвеждат го в дирекцията на милицията до Лъвов мост. Всеки софиянец знае мястото. Зданието на Дирекцията на полицията е строено след деветоюнския преврат (1923 г.). Арестантът е патил и препатил. Той познава нравите в България.

И като го водят в това здание, си мисли за извършваните инквизиции в същото това здание. „Тук се избиваха без съд политически затворници или се избиваха „при опит за бягство”, или пък „изчезваха безследно”. Тук беше бърлогата на черното Павле. Тук можеха да се изтръгват всякакви показания. По-твърдите умираха по време на мъченията, други подлудяваха. Тук чрез разни средства се завербуваха и деградираха жалки човешки същества, които трябваше по всякакъв начин да задоволяват ненаситната стръв на полицията, на която бяха потребни все по-нови и все повече процеси за мними съзаклятия и монтирани конспирации.

В реда на тези мисли си спомням за два от отговорите на папа Николай до цар Борис I. В единия папата осъжда начина, който се употребявал у нас, а и другаде, да се изтръгват показания с мушкане в месата на нажежени железа, както и да се скубят мускулите по същия начин. А във втория отговор папа Николай, научавайки, че у нас смъртното наказание се налага лесно и безразборно, съветва да не се прави това. За 10 века не сме напреднали в нашите политически нрави. (Константин Муравиев. Цит. съч. стр. 432)

Реконструиращите мисли на арестанта Константин Муравиев би трябвало да разтърсят претръпналия до безсърдечност българин към насилието и жестокостите, но той остава лишен от достойнството да каже решително „Не!”. И до ден днешен предпочитат да зализват и замазват историята. Фундаментално повреден манталитет.

Още един момент от „сюжета” на Муравиев, който не е за изпускане. Освободен от ареста, бившият български министър-председател отива бавно към трамвайната спирка. Чакайки трамвая, вижда, че е заобиколен от 5-6 лица, които си държат десните ръце в джобовете, което ги издава, че са тайни агенти. Единият пита Муравиев къде отива. Муравиев отговаря. че е освободен от ареста и си отива вкъщи. „Вие няма да живеете в дома си. Той е зает. Ще живеете в друго жилище, което е определено за вас. Качете се в колата. Ние ще ви заведем.”

Впрочем много хора, не знаем точно колко, вече няма да живеят в собствените си жилища, ще бъдат изхвърлени от тях и ще бъдат настанени такива, за които принципно не се знае откъде идват, в смисъла, за който стана дума. Да повторя. Идват от нищото.

По повод патилата си в първите дни след 9 септември, Муравиев прави изпълнено с меланхолия разсъждение. Сигурно такъв размисъл е навестил много други хора, незнайно колко много, но при всички случаи всички са се озовали в състояние на крах и пред една бездна.

„Лошият пример кара народа да казва, че простите хора умират по затвори, лагери или простреляни на улицата, а умните си стоят у дома и са дори на власт. Но това не се говори никога публично, нито се пише в някоя книга”. В меланхолията има и горчивина. Понякога, както в този случай, горчивината изглежда да е доминантна. И нещо повече. В българската народна мъдрост има подлост. Тази подлост толерира жестокостта...

На 19 септември 1944 г. Радио Лондон в предаването си на български език изразява задоволство от действията на правителството на Отечествения фронт. „Особено насърчителен е фактът, че чистката на фашистките чиновници, офицери и журналисти е извършена с енергия и без милост. За тези, които в продължение на година давеха, мъчеха, изтезаваха, затваряха и избиваха народа, не може и не трябва да има милост. Те докараха държавата ни до катастрофа и сега трябва да отговарят за престъпленията си пред българските народни съдилища”. (Борислав Дичев. Говори Лондон. Книгоиздателска къща „Труд”, 2004, стр.690)

Едва ли този глас може да се разграничи от московския и от този на българската компартия. Ще кажат от дистанцията на времето, че прехвалената западна демокрация е подкрепяла не по-малко възторжено това, което се прави след 9 септември. Такова е било времето. И с това твърдение триумфира релативизмът като не докрай маскирано, пакетирано оправдание на злото.

Вечна и първостепенна е загрижеността да не гори покрай сухото и суровото, както гласи една подла поговорка. Възмездие за виновника – да! Но преди всичко се установяват юридическите факти. Това, от което се възхищава Радио Лондон, е една пропаст от леден мрак.

... И така продължи до края. Краят е една дума, която ще се чува при произнасянето на присъдата от Народния съд: „Смърт!” Тази дума ще се чува след всяко от многото имена. Те са 2730 имена, някои вече убити. Доживотна присъда получават 1305души...

Откъс от книгата „Българската меланхолия”; автор: Георги Фотев;

Корица на книгата „Нашите майки все в черно ходят”, Иван Милев, 1926 г. (на снимката);

Снимки: temadaily.bg; www.sravni.bg;