Проф. Георги Бакалов: Християнството и политиката в нашето съвремие

Лекция „Християнство и политика” - проф. Георги Бакалов (1 част)

Често пъти като наблюдатели или като потърпевши си задаваме въпроса, откъде у нас в последните петнадесетина години се натрупа толкова омраза и първична агресивност, толкова лъжа и лицемерие, такива крещящи диспропорции между бедност и богатство в едно доскоро хомогенно общество. Опитите на съвременни медийни монополисти да обяснят това злонраво явление само с икономически причини е реновация на марксистките тези, които и в миналото търсеха обяснения на причинно-следствените връзки в човешкото развитие само в материалната сфера.

Малцина проумяват очевидния факт, че днешната първична бездуховност е следствие на полувековната манипулация на общественото съзнание с инструментите на атеизма и класовата ненавист, от преклонението пред гении на човеконенавистничеството и последвалата им безнаказаност. Повече от две поколения българи израснаха в обстановка на фалшив морал и насаждано колективистично съзнание без уважение към вярата, традицията и националните достояния.

Заклеймяването им като „буржоазни”, „шовинистични” и „религиозни” (разбирай назадничави и суеверни), тласнаха младите поколения към сурогатите на интернационализма и изповядването на класова ненавист навсякъде извън блоковото пространство на социализма. Плодовете на десетилетното манипулиране днес са видими по всички етажи на социалната йерархия, въпреки лицемерното и показно завръщане към отречените ценности и добродетели.

Третото хилядолетие ни въведе в ера на по-висока духовност и проверени критерии за хуманност. Нашето минало е християнско. По думите на св. Йоан Златоуст човешката душа е по природа християнска и човек въпреки перипетиите в своето развитие неизбежно се завръща към богоустановените норми на поведение.

Днес християнската църква, като най-висша институция на християнството, се приема като необходим морален коректив, поради което и очакванията спрямо нея са така големи. Както никога досега църквата е изправена пред дилемата - да запази традицията, без да се променя или да се впише по-активно в съвременната менталност и така да достигне до сърцата и съзнанието на повече вярващи и прозрели. Очевидно е, че тя не може да се разглежда като непроменима даденост през вековете, след като в основата на нейната мисия е заложена борбата със злото. Сам Иисус Христос казва: не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч (Мат. 10:34).

Христос влага нов смисъл в историята на човечеството, променяйки посоката на неговото развитие. Учението Му е най-радикалната промяна, засегнала всяка една дейност на човешкото битие. След въвеждането й не е открит по-висш смисъл в нито една психофизична форма извън триремата Бог-Човек-История. От това произтича и величието на християнското религиозно учение, което видимо надвишава по смисъл и съдържание всички останали религиозни учения, независимо от яростното отричане на този факт.

В своето историческо съществувание църквата е съжителствувала с различни социални, политически и идейни системи, в които винаги е търсела своето място. Поради редица сложни причини, църквата в християнския Изток се самосъзнава като богочовешка институция, която се противопоставя на държавата, въпреки търсената хармония във взаимоотношенията. Това е така, защото мнозина държавници, в това число и високопоставени клирици, са се опитвали да превърнат църквата в държава, което изконно не отговаря на поставените от Създателя й цели да съществува като богочовешки организъм.

Нейна програма не може да бъде коя и да е идеологическа доктрина, колкото морална и демократична да изглежда, защото мисията на църквата е разчертана върху евангелските принципи. Западът се опита да създаде църква-държава чрез една спекулативна интерпретация на учението на Блажени Августин, но в крайна сметка превърна църквата в държава.

От своя страна Православието се опита да хармонизира отношението между двете най-важни институции в човешкото общежитие, като застъпваше идеята за постигане на симфония или да представи църквата спрямо държавата както душата спрямо тялото. Утвърждаването на това психосоматично равновесие запълни цялото източно средновековие, без да постигне крайните си цели.

За християните най-висшите ценности са личността на Бога и личността на човека. Същите, които бяха изцяло отречени от тоталитарните системи на XX-и век и най-вече от комунизма. Християнският девиз „всичко да се използва за личността, а личността за нищо”, бе преобърнат с главата надолу и се даде простор на анонимното и манипулирано колективно общество, което напълно унищожи не само персоналното самочувствие, но и личностната инициатива. С това бе отхвърлена една доказана истина, че ако човек се развива хармонично, при цялата си индивидуална неповторимост, той осъществява в пълнота и социалната си значимост.

Снимка: dariknews.bg; www.novini.bg;