Георги Бакалов: Християнска религия и национална идентичност

Лекция „Християнство и политика” - проф. Георги Бакалов (2 част)

Християнството и в частност интересуващото ни Православие не може да бъде по ориентация монархично, републиканско или демократично. В това отношение са допускани често пъти големи грешки, защото подобен подход превръща църквата в държава или институция, обслужваща конкретна политическа система. Основното в проповедта на християнството е постигането на ”божествения образ" у човека.

Според древнохристиянските екзегети „образ" се интерпретира като „разум", „свободна воля", „любов" и „самосъзнание". Това са общочовешки и вечни критерии, които не се вместват в рамките на нито една сътворена от човеците идеологическа система. Така стигаме до важния проблем с връзката между църквата и националната идентичност.

Има същностна несъвместимост между национални и религиозни общности, защото църквата трябва да защитава евангелската идея за общността на верните, която няма национална самоопределеност. В този смисъл християнството би следвало да е противник на националните идентичности, които се разграничават помежду си чрез противопоставяне. Същите неизбежно постулират секуларни, държавни, културни, политически, расови и други различия.

При някои религии и в частност исляма, в националното съдържание се влага отрицание на иноверните, което придава съвършено друг контекст на религиозната универсалност. Оттук често повтаряното становище, че родното православие е съхранило националното самосъзнание в годините на робството, трябва да се разбира само в неговото религиозно, а не политическо съдържание.

Самата църква по замисъла на своя Създател е наднационална институция. Спекулациите с този принцип са дело предимно на политическия национализъм. Чрез национализацията църквата, като институт на християнството, се лишава от вселенския си характер, от задължението да се грижи за спасението на душите, а не за политическото статукво на вярващите.

Водена от вековни опитности в годините на Западноевропейското Просвещение, Вселенската патриаршия не прие либералните идеи, които господстваха в Европа след 1789 г. Често укоряваният от гръцката националистична историография патриарх Григорий V рязко се противопоставя на опитите за национализация на църквата, защото това променяше съществено ролята й като богочовешки институт. В същата насока се движеха и останалите балкански национални водачи, които настояваха за самостоятелни църкви.

След Гърция през 1833 г. с такива се сдобиха Румъния в 1865, България през 1870 и Сърбия през 1879 година. Аргументът на гръцкия реформатор Адамантиос Кораис, че гърците не могат да се подчиняват на патриарх, който е пленник на султана и гръцките поробители, внася елемент на силна политизация. Стремейки се да запази статуквото на наднационален духовен орган Вселенската патриаршия отказа да признае Българската екзархия през 1870 г. и й наложи схизма за цели 74 години. Ако се върнем в преднационалните епохи, когато се създават първите поместни църкви, ще забележим, че те се изграждат на териториален, а не на национален принцип.

Така Константинополската патриаршия не бе гръцка църква, а контролираща определен териториален диоцез. Римската църква простираше правомощията си върху целия Запад, териториални бяха и патриаршиите на Антиохия, Йерусалим и Александрия. Първото изключение от това правило става Арменската, а след това и в още по-голяма степен Българската църква, която от създаването си през 870 г. бе държавна и народностна. В резултат на одържавяването и национализацията на църквата, постигнатото през предишните векове създаване на общохристиянска общност бе загубено напълно.

В огромното си мнозинство всички занимаващи се с проблемите на взаимоотношенията църква-държава се подчиняват единствено на тезата за народностния, демократичния, същностно идентичния характер на църквата, т.е. съзнателно я секуларизират, без да забележат отдалечаването и поради това от нейните истински цели и предначертания. Нека да отбележа, че национализирането на църквите става със съдействието на самите тях, което е подчинение на общата тенденция, по същество сепаративна от общохристиянското братство.

В последните години, поради осъзнатата диспропорция в развитието на взаимоотношенията църква-общество се забелязва процес на десекуларизация. С това се поставя началото на преодоляване тенденцията да се приравнява секуларизацията с модерността.

Религията и в частност християнската има значителен дял в отстраняването на комунизма в Източна Европа. Забелязаната съпричастност у нас на част от клира с бившия комунистически режим е по-скоро личностен избор, отколкото тенденция в живота на съвременната Българска църква. Макар причините за тази необичайна симпатия да са твърде различни, една от тях е и липсата на воля за инициативност у някои архиереи, които в миналото имаха солидно оправдание за собствените си бездействия.

Снимка: novinite.bg; www.bnews.bg;