Гавраил Панчев: Знание, познание и самопознание (4 част)

Гавраил Панчев:  Диктатурата идва след познавателни провали

Публикуваме последната, 4-а част от статията на Гавраил Панчев „Знание, познание и самопознание”. 4. не учим правила, а само факти Н. Талеб констатира, че ние презираме абстрактното и оттук прави не особено приятния за нас извод: „Умовете ни не изглеждат пригодени за мислене и интроспекция… Мислим много по-малко, отколкото си въобразяваме “. (Пак там, с. 19 и с. 20) И много говорим – добавям аз. В дълбочина това означава философско несъгласие с тезата на Хегел за тъждеството между езика и мисленето. И свръх това „ние сме и много несправедливи” (Пак там, с. 22) По-горе представих пример, който доказва тезата на Талеб: имам предвид постоянно увеличаващата се фактология за комунизма и пълното мълчание по темата за комунистическия човек, както и за правното изискване на К. Попър комунистическата върхушка да бъде съдена. 5. от книгите към проблемите Убеден съм, че методологията „от книгите към проблемите” е в основата на образователното фиаско. (Не е без значение и принципа на финансиране на същото: имам предвид делегираните бюджети, които доведоха до т. нар. „мъртви души” в училищата, т. е. финансовият интерес измести знанието.) В България след 1989 г. академичните изследователи от българските висши училища написаха множество книги за комунизма, които уплътняват фактическата картина на диктатурата; напоследък се появи нова „История на БКП”, която акцентира върху множеството престъпления, извършени от посочената партия в периода 1919 – 1989 г. В България комунизмът, респ. комунистите, които са взимали политическите решения за тези престъпления не са осъдени, ако изключим квазизакона от 2000 г. приет от 38-то ОНС. Защо е така? Преди да отговорим на въпроса, трябва да констатираме въз основа на множествената методология на Д. Бел – убеден съм, че същата е гарант за научна креативност и ефективност, – че написаните книги не влияят по никакъв начин на политиката и икономиката: проблемът е съществен и изисква специална и неотложна дискусия в академичната общност, но най-вече в гражданското общество.   Оттук следва, че въпросните книги функционират в собствена парадигма, в света на думите, които препращат към други думи, респ. книги и по сполучливия израз на Н. Талеб запълват библиотека след библиотека и, разбира се, носят професорски титли, но не решават съществени практически проблеми, т. е. става дума за специфична естетизирана научност. И още: въпросните книги пренасочват съзнанието на читателите в миналото, в историята, без ни най-малко да се интересуват от тезата на Дж. Стайнър („След Вавилон”), според която историята няма собствен дискурс и че каквото и глаголно време да използва изследователят, той винаги пише от позицията на настоящето, а това означава, че съзнанието му е завладяно от ставащото в момента на писането. „Записки по българските въстания” от З. Стоянов категорично доказват тезата на Дж. Стайнър, защото в текста на книгата има фрагмент, пълен с остра критика срещу „настоящите” народни представители (без съмнение авторът има предвид депутатите, извършили първия политически преврат в България от 1881 г.), който обосновава диалектически възхвалата на „истинските народни представители” от 1876 г. в Оборище. 6. от проблемите към книгите Методът „От проблемите към книгите” е вторият принцип от еписистемата на Н. Талеб. Кои са основните проблеми в България „днес”:

1. I. върховенството на закона в страната е сред най-слабите в Европейския съюз; оттук и логичното: тя е най-корумпираната в него за 2016 г.;

1. II. България е на 111–то място по свобода на словото в света.

Написаното в т. а и т. б изважда страната извън дефиницията за демокрация. Нещо повече: можем с основание да говорим за мутирал комунизъм. III. България е сред първите страни по изявено неравенство в Европа. Ситуацията е усложнена от енергийните и водни монополи, както и от централизираната и йерархизирана държава. От написаното току-що можем категорично да направим извода, че олигархията не среща и не може да срещне никаква институционална съпротива. Как да интерпретираме написаното по-горе?  Не става ли дума за капитализъм от „марксистки тип”, в който законът служи за алиби (В. Хавел)? Вероятно отговорът е утвърдителен, защото в периода 1989 г. – 2018 г. в страната бяха извършени множество тежки престъпления, останали неразкрити, респ. ненаказани, въпреки изградените множество институции. (П. Кенън в книгата си „Залезът на демокрацията” категорично доказа, че политизираната, респ. партизирана бюрокрация, е мощен фактор за институционалната развала.) Кр. Лаш настоятелно говори за постоянното участие на християнската църква в публичните дебати, за да възпира с изискванията за етика т. нар. десен тоталитаризъм, т. е.  навлизането на парите  в зони, преди време недостъпни за тях  („Бунтът на елитите”) - не ми е известна анатема на БПЦ срещу описания феномен. Свързано ли е всичко това със съзнанието на политиците, които управляват България през посочения период? Отговорът изглежда утвърдителен – разбираме ли обаче какво означава това? В контекста не следва да се подценява и въпросът за липсата на академична и обществена рефлексия на книгата „Протестантската етика и духът на капитализма” от М. Вебер, защото „марксисткото” съзнание остана без алтернатива. И още: екзорсистите стават все по-застрашителни. За тях имам специален пример. В средата на XIX в. руският християнски консерватор, дипломат и романист Константин Леонтиев защитава убедено теорията, че българите не трябва да бъдат освобождавани от османска власт, защото са много демократични и следователно при утвърдена политическа демокрация ще се откажат от православието, т.е. религия или демокрация. Ако екзорсистите се затрудняват да разберат смисъла на току-що казаното, могат да потърсят помощ от обскурантите: иначе съм убеден, че за скептичните умове е ясно какво казва теорията на Леонтиев в отношение с написаното в т.6. 7. епохата на скептицизма  Живеем в епохата на скептицизма, дори агностицизма: държавата постоянно увеличава своите тайни, капитализмът вече не може да бъде обясняван с рационализма, защото все по-настоятелно кодира начините си за печалба (например офшорните зони) - в България не знаем точния брой на жителите в страната и съответно броя на гласоподавателите, а това означава, че непознаваемото руши основите на демокрацията.   От написаното по-горе следва, че рационализмът от Р. Декарт насам до либерално- плуралистичната теория, съставена от рационални и ирационални гледни точки, е загубил много от епистемичната си стойност. Необходим е нов тип знание, с „удвоена сложност” (К. Попър), способен да дешифрира всякаква информация и да прогнозира краткосрочно със съзнанието, че едно- единствено събитие („черен лебед”) може да срути направената прогноза.  Това е третият принцип от еписистемата на Н. Талеб. * * * Текстовете на Фр. Хайек, К. Попър, Н. Талеб и Дж. Стайнър изграждат четириизмерна еписистема и съответстваща на нея хуманитаристика. Можем ли да направим нейното „знание- познание- самопознание” свои? Не зная: аз поне се опитвам да го направя като не забравям, че диктатурата идва след познавателни провали.