Гавраил Панчев: Знание, познание и самопознание (3 част)

Поредица от заблуди и грешки

В книгата си „Черният лебед” Н. Талеб представя еписистема, организирана около принципа на незнанието (скептицизма, непредсказуемостта, пробабилизма,  непрочетените книги): „Това, което не знаете (к.а.), е много по-съществено от онова, което знаете… много черни лебеди могат да бъдат предизвикани или влошени от самата им неочакваност (к. а.) (Н. Талеб. Черният лебед. С. 2009, с. 16) Същата е светогледна алтернатива на платонизма, фидеизма, пророчеството и провиденциализма: тук непременно трябва да добавя и сциентизма, т. е. „науката като религия, която твори вечни истини и ценности”, както го дефинира Цв. Тодоров в интерпретацията си на комунизма; оттук Талеб извежда тоталитарните умове, които имат обяснение за всичко и съответно са неспособни да приемат идеята за непредвидимостта – същите търпят постоянни практически провали и това ги ожесточава към околните, защото те се движат от диалектиката, а не от логиката, въобще сциентисткият светоглед е много по-опасен от утопичния  - последният е описан като иманентно насилнически от К. Попър. Н. Талеб проправя пътя ни от „заблуденото” общество към отвореното, чийто основен принцип е, както вече знаем, „непредсказуемостта на света”. Кои заблуди има предвид авторът: 1. грешката на потвърждението              Н. Талеб има предвид нашето специално внимание към това, което потвърждава нашето знание, а не нашето невежество. Всеки от нас може да провери в практиката си дълбокия смисъл на току-що казаното: ние говорим и пишем само и единствено върху този принцип, търсим примери и цитати, които потвърждават мнението и теорията ни – логично е да се запитаме познаваме ли изключения; не са ли те, ако сме ги срещали, черни лебеди, които ние избелваме? Н. Талеб предлага светогледен изход: „Формулирайте (смело) предположение и започвате да търсите наблюдението, което ще докаже, че грешите… опровергаващите примери са много по-мощни в установяването на истината” (Пак там, с. 103) Приложете метода на Н. Талеб към себе си, роднините си, приятелите си и т. н. до народните представители и президента, после към книгите, които четете и преценете дали субект, респ. институция или текст говорят, съответно пишат в пълно съгласие с него; нямам никакво съмнение, че обективният анализ ще ви доведе до тезата, че всички ние се придържаме неотклонно и без никакво желание за промяна към принципа на потвърждението, т. е. никой не започва да говори и да пише с примери, респ. аргументация, която оспорва първоначално формулираната от него теза. В дълбочина горното съдържа описание и съответно обяснение на грандиозната заблуда, в която живеем от много, много дълго време: имам предвид повтаряния от векове постулат, че религиозните и идеологически пророчества или историческото и историцистко знание могат да създадат човек, за когото етиката и законите не са насочени само и единствено към другия, а преди всичко към себе си и това да се доказва от делата му.            Убеден съм, че следващите примери доказват току-що формулираната теза. В периода 1989 – 1990 г. близо 1 милион комунисти – заедно със семействата си стават около 4 милиона – се отказаха със смайваща лекота от идеологията, която близо половин век налагаха с насилие над другите, безпределно уверени в абсолютната истина на марксизма-ленинизма, сталинизма и живковизма. В контекста Дж. Лукач с дълбоко основание пише: „Обърнете внимание на следния факт: през 1945 г. хиляди (к. а.) германци се самоубиват; някои от тях не са лидери на националсоциалистите или членове на партията. Не ми е известен обаче нито един случай от 1989 г. или малко след това убеден комунист да е извършил самоубийство в Русия или някъде другаде заради провала на комунизма”. (Дж. Лукач. Демокрация и популизъм. С. 2005, с. 93) В България има такъв случай: Веселин Андреев се самоуби, когато разбра, че идеологията, която възторжено бе защитавал с всякакви средства, е убила брат му – възможно ли е поетът да не е знаел за многото убити без съд и присъда български граждани? Нещо повече: същите хора първи влязоха непосредствено след 10.11.1989 г. в православните църкви, след като бяха дълбоко убедени, че религиозното и въобще трансценденталното са фактори, които препятстват солидно създаването на новия комунистически човек. И след като запалиха големите християнски свещи, последва ли покаяние за извършените престъпления: убийства, концлагери, т. нар. национализация, колективизация и т. н. елементи от диктаторска политика, която буквално разсипа живота на милиони български граждани? Би трябвало всички да знаем отговора – не, нито покаяние, нито политическо извинение, нито закони, които наказват виновните. Всичко това въобще не им пречи „днес” да са в първите редици на защитниците на православието и да се позовават с повод и без повод на Бога, след като сътвориха Белене. И следващ, не по-малко драматичен пример. Имам предвид митрополитите от Св. Синод на БПЦ, които Комисията по досиетата документално установи, че са били агенти на ДС! И какво последва: покаяние, монашеско изгнание, промяна в устава. …..Нищо от това: останаха по местата си. Всичко това въобще не им пречи да говорят за Бог и за християнска етика, която другите трябва да спазват! (Не ми е известно БПЦ да е анатемосала комунизма.) И последен пример. В България след 1989 г. се появиха не малко апологети на монархическа България. Защитници на какво: на множеството политически преврати, на политическите убийства, на авторитарните управления и пронацистките закони? Всичко написано по-горе, освен драматичната си конкретика, съдържа съществената тема за преучредяването на българската държава, т. е. трябва ли държавата след 1989 г. да бъде правоприемник на пронацистката и комунистическата държава; не е ли необходима нова етатична теория, която категорично да запише в Конституцията си  принципен отказ от политически доктрини, които утвърждават диктатурата. (В Конституцията от 1991 г. е забранено политическата власт да бъде вземана с насилие, но това въобще не снема темата за приемствеността между трите държави.) Необходими ли са още примери?  Текстовете на Фр. Хайек, К. Попър, Н. Талеб и Дж. Стайнър изграждат светогледна алтернатива на принципа на потвърждението или, както аз я дефинирам, „вътрешен плурализъм”, т.е., говорене, респ. писане, съставени синхронно от „за” и „против” спрямо формулираната теза (вж. специално студията „Цион” от „Моите ненаписани книги” на Дж. Стайнър).  2. заблудата от историята Преди да цитирам Талеб трябва да констатирам очевидното – Дж. Оруел съветва да проблематизираме очевидното – понятието „история” е сред най-често използваните в българската езикова практика след 1989 г., а вероятно и от много по-отдавна, напр. непосредствено след 1878 г. З. Стоянов се опитва да ни убеди, че историята е най-важна за българския народ. Н. Талеб пише: „Човешкият ум страда от три болести, когато става дума за общуване с историята – триединство на непрозрачността (к. а.)             а) илюзия за разбиране… светът е по-сложен от ставащото или по-подвластен на случайността             б) ретроспективно изкривяване             в) свръхоцеляване … платонификация (платонизмът е онова, което ни кара да смятаме, че разбираме повече, отколкото в действителност разбираме)”. (Пак там, с. 43 и с. 24) В резултат нашите умове намират обяснение и смисъл във всичко и така стават неспособни за непредсказуемото, за случайността и за краткосрочната прогноза; иначе сме склонни да вярваме на дългосрочни прогнози, пророчества, суеверия, езотерика и т. н. – в контекста Н. Талеб е остро критичен към публичните експерти с платонистки светоглед и ги нарича шарлатани; аз бих добавил, че към тях непрекъснато се приобщават обскуранти и екзорсисти.; 3. повествователната заблуда Отново констатация на очевидното – в България след 1989 г. има толкова писатели, поети и драматурзи, че вероятно не греша като мисля, че всеки втори срещнат е от тях, напр. познавам писатели, които имат вече издадени по 15 – 20 романа – въобще, естетически период. Н. Талеб пише: „Заблудата се свързва с податливостта ни към свръхинтерпретация и пристрастието ни към стегнатите разкази за сметка на суровите истини. Тя със сигурност изкривява мисловната ни представа за света; когато става дума за рядко събитие, приема особено остра форма. Роман, разказ, мит или приказка всички те имат еднакви функции – спестяват ни сложността на света и ни осигуряват щит срещу безразборността му. Митовете придават порядък на безпорядъка от човешки възприятия и на „хаоса на човешките преживявания”. (Пак там, с. 111 и с. 118) Отношението „интерпретация- свръхинтерпретация” в българската публична и медийна реалност се развива в полза на втория релат, дори от 2009 г. насам можем с основание да говорим за тържество на пропагандата. В контекста е важно да кажа, че повече от половината от българските ученици са „функционално неграмотни”, т.е. не разбират това, което четат, а студентите… И аз като Дж . Гатоу се питам как родителите позволяват училището да причинява всичко това на техните деца? (следва продължение)