Гавраил Панчев: Знание, познание и самопознание (2 част)

Комунизмът и създаването на новия човек

   В книгата си „Пътят към робството” (1944 г.) Фр. Хайек доказва „логическата невъзможност” на „великата утопия” наречена социализъм, конструирана от „планиране, икономика на благосъстоянието и централизирано преразпределение”. (Пак там, с. 11) Фр. Хайек пише: „Планирането довежда до диктатура, защото диктатурата е най-ефективното оръдие за принуда и като такова е от съществено значение, ако трябва да се постигне централно планиране в широк мащаб”. (Фр. Хайек. Пътят към робството. с. 53)

Оттук логически следват два извода: 1. правовата държава при социализма е напълно невъзможна, и 2. „тоталитарният лидер ще се изправи много скоро пред избора между пренебрегване на обичайния морал и провала. Именно поради тази причина безскрупулните ръководители ще бъдат по-успешни в общество, клонящо към тоталитаризъм”. (Пак там, с. 55)

Авторът посочва три причини, които правят възможно „унифицирано направление на всички възможни дела”. Първото от тях трябва непременно да цитирам, защото засяга пряко българската хуманитарна интелигенция по времето на комунизма, която в мнозинството си беше фракция на управляващата партия: „колкото по-образовани и интелигентни са отделните лица, толкова по-диференцирани са вкусовете и възгледите им.

Искаме ли да намерим група с висока степен на еднообразие, трябва да се насочим към района с по-нисък морал и занижени интелектуални стандарти, в които преобладават по-примитивни нагони. С това не искаме да кажем, че мнозинството хора са с ниски морални стандарти; но истината е, че най-многолюдната група със сходни ценностни оценки е на хора с ниски стандарти.” (Пак там, 56) Фр. Хайек говори по принцип и използва социални категории от Западното общество.

Не зная дали той добре е разбирал, че планирането и т. н. са само инструменти за постигането на стратегическата цел на комунизма, а именно създаването на нов човек. Н. Неновски отлично разбира антропологичната визия на комунизма и в този смисъл цитираните думи на Хайек ни насочват към същината на проблема, т. е. беше ли създаден въпросният комунистически човек и какво представлява той; това е основната тема на разбирането на комунизма, а не фактите за техните безспорни злодеяния, които така или иначе останаха ненаказани в България след 1989 г.; впрочем, академичните историци написаха множество книги за комунизма, но мълчат по възловата тема, както и за това, че комунистите, вече социалисти, либерали и т. н. управляват България след 1989 г. до днес без прекъсване.

Мисля, че тук има три възможни отговора на поставения въпрос: първият, ако е създаден съвършеният комунист, тогава защо той след 1989 г. стана социалист, либерал и т. н.?; вторият, ако не е бил съвършен, тогава как е разбрал, че либералната социалистическа и т. н. идеология е по-стойностна и по-перспективна?, и третият, дали не е създаден конформист, който винаги се адаптира към новата власт, а това вече не е знание, а интерес, регресивно оцеляване: полезно е тук да си припомним за Версилов, персонаж от романа „Юноша” на Ф. М. Достоевски, който, парафразирам, казва: „Горко й на цивилизацията, ако аз съм нейният последен човек”.

В книгата си „Нищетата на историцизма” К. Попър пише: „Ходът на човешката история се влияе силно от нарастването на човешкото  познание”. (К. Попър. Нищетата на историцизма. РИВА. 2000, с. 9) Хипотезата на К. Попър представя епистемична алтернатива на Марксовата книга „Нищетата на философията”, която конструира „активистки” манталитет от нов тип, означен от позицията: „Досега философите само са тълкували по различни начини света; въпросът обаче е той да бъде променен”, т. е. интерпретациите, плурализмът, въобще демокрацията не могат да променят света, от което следва, че само революцията може да го направи. (Цв. Тодоров редуцира – според Н. Талеб редукцията е опазен метод, който може да взриви познанието -  комунизма като сциентизъм и така игнорира революционния и революционизиращ светоглед, който създава „активисткия” манталитет: Цв. Тодоров.

Несъвършената градина, С. 2004; непосредствено след Френската революция от 1789 г. И. Кант мисли, че политическият радикализъм не може да промени наличния манталитет и само сменя старите предразсъдъци с нови, но десет години по-късно защитава настойчиво противоположната позиция.)

В дълбочината на написаното по-горе откриваме основния философски въпрос, означен от опозицията „моно - поли”; книгата на Дж. Стайнър „След Вавилон” представя блестящо доказателство за епистемичните предимства на поли-глотията, на плурализма, фундирани от убеждението, че интерпретациите водят света към мир за разлика от „моно-то”, което иманентно се корелира с насилие и война;   спомнете си от историята за религиозните и идеологически монотеизми и монологизми, чието налагане в практиката винаги е свързано с кръв и предхождащо унищожително презрение към критическия диалог; моно –то се проявява  и в редуцирането на иманентната множествена идентичност на човека, т. е. той се представя и обяснява с фиксирана тъждественост, напр. идеологическа: само консерватор, само либерал, само социалист и т. н.:   в книгата си „Културните противоречия на капитализма” Д. Бел представя множествената алтернатива: социалист в икономиката, либерал в политиката и консерватор в културата; важно е да се разбира, че фиксираната идентичност се корелира с метода на противопоставянето, т. е. либерал срещу консерватор, консерватор срещу социалист и т. н., отношението поражда остри конфликти в обществото и представя политиката като война; в контекста следва и инструментализирането на езика – през последните десетилетия политическата практика на България изобилства с употреба на драстични езикови изрази, които активират безнравственото у участниците, а у т. нар. „народ” страх и омраза, въобще живителна среда за популизъм и фашизъм;  съществено е тук да посоча фанатичната обвързаност на комунистите с мита „преди Вавилон”, т. е. моноезикът описан като универсален, която откриваме в книгата „Тайната на личното име” от марксисткия философ и партиен пропагандатор  Н. Мизов; иначе преводите могат и да разрушат тази култура, чийто специфичен език не е плуралистично хармонизиран, което е принципно различно от  монотеизиран.

(Дж. Стайнър. След Вавилон.)           

Теорията на К. Попър може да бъде представена в сбита форма по следния начин:

(1) Ние не можем да предскажем чрез рационални или научни методи бъдещото нарастване на нашите научни знания…

(2) Поради това ние не сме в състояние да предвидим бъдещия ход на човешката история.           

(3) Това означава, че трябва да отхвърлим възможността за теоретична история (к. а.); тоест за такава историческа социална наука, която да отговаря на теоретичната физика (к. а.). Не може да съществува никаква научна теория на историческото развитие, която да послужи като основа за историческо предсказание… (К. Попър. Нищетата ….., с. 9)           

Хипотезата на К. Попър може да бъде определена като „второ Просвещение”, защото 1.реабилитира „епохата на интерпретациите”, чието начало се намира в текстовете на Фр. Ницше от ХІХ в., когато германският философ разбира, че краят на истината, макар и нетъждествен на смъртта на Бога, е началото на субективните мнения и тържеството на фикцията;

2. познанието е не толкова ретроспективно, колкото прогностично (авторът има предвид краткосрочната прогноза); да не се отъждествява с пророческото- хипотезата на Попър отхвърля аргументирано всякакви провиденциалистки религиозни и идеологически квазиеписистеми (К. Попър предлага названието „Едипов ефект” за обяснение на влиянието „на предвиждането върху предвиденото събитие”- очевидно е: интерпретацията му на „Едип цар” от Софокъл е принципно различна от тази на З. Фройд от „Въведение в психоанализата”);

3. гарантира ефективна рационалност, която определя битието не само на субективните отношения, но и на институционалните такива.

4. разкрива философските, научните и психологическите основания за конформизма в историцизма, който твърди, че съществуват исторически обективни и неотменими закони – това лишава разума от участие в „правенето на историята” – и след като те са такива на човека не му остава нищо друго, освен да се адаптира към тях (А. Камю също прозря иманентната насоченост на революционното с етиология събитията от 1789 г. в Париж – М. Фуко обяснява, че френската радикалност от посочената година постулира историята като основен критерий за разграничаване на легитимните от нелегитимните политически режими – към метафизичния конформизъм.) В по-широк смисъл: всички религиозни и идеологически учения, които твърдят, че знаят и притежават истината пораждат конформизъм;

5. описа отвореното общество или по израза на Н. Талеб „общество, организирано около принцита „непредвидимост на света”; същото е различно от Платонисткото общество на „категоричните истини”; в този смисъл разликите между социологическите теории на Е. Дюркем, М. Вебер, Хегел и К. Маркс са номинални, защото на практика те конструират общество „на истината и вярата”, както и на етатизъм, въплъщение на „обективния морал”.  Значението на хипотезата на К. Попър придоби статут на епистемичен и политически фундамент след философския, идеологическия и практически провал на революционния комунизъм през 1989 г. 

От съществена важност е дълбоката убеденост на К. Попър, че комунистическата върхушка трябва непременно да бъде осъдена заради извършените престъпления. (К. Попър. Някои проблеми на новите демокрации. С.1993 г.) В България това не стана: гласуващите българи избраха и продължават да избират бившите комунисти, номинално означени като социалисти, либерали, консерватори, националисти и т. н. В дълбочина въпросните политически избори разкриват съществен национален проблем, а именно запазване на властта на предишните управници, облечени в нови идеологически дрехи или, по друг начин, мощна привързаност към неавтентичното за сметка на автентичното.

В контекста вероятно се съдържа обяснението за идеологическите „превъплъщения” на З. Стоянов, както и за превръщането на демократично-меритократичната политическа теория на В. Левски в утопия. (следва продължение)