Гавраил Панчев: Утопия и реалност

Гавраил Панчев за вековната опозиция „утопия-антиутопия”

„Утопиите са мечти, които бързо се отдалечават от настоящето, които проучват възможното в действителното и доставят хелиографски копия на едно различно и по-добро бъдеще. В тях обществото не само демонстрира какво е, в тях освен това то решава какво трябва да бъде. Като се изплъзват от рестриктивните условия на реалността, като осъществяват радикален разрив с настоящето и миналото и на тяхно място изграждат един идеален контрасвят, утопиите отменят стари мисловни, поведенчески и сетивни привички и дават път на непознати начини за възприемане, чуване и виждане. Обикновено те са вход, когато битие и мислене, възможности и действителност се намират в крещящо несъответствие и „обществено-историческото битие” трябва да бъде взривено и променено.” (Р. Мареш. Време за утопии. в: Р. Мареш, Фл. Рьотцер. Ренесанс на утопията…С.,2006, с. 7) „Огромна е ролята на утопиите в историята. Не следва да ги отъждествяваме с утопичните романи. Утопиите могат да бъдат движеща сила и могат да се окажат по-реални, отколкото други, по-разумни и умерени направления. Болшевизмът беше смятан за утопия, но той се оказа по-реален от капиталистическата и либералната демокрация. Обикновено наричат утопия неосъществимото. Това е погрешно. Утопиите могат да се осъществяват и дори в повечето случаи са се осъществявали…Но утопиите са дълбоко присъщи на човешката природа, тя просто не може без тях. Раненият от злото на заобикалящия го свят човек изпитва потребност да си представи образа на една по-съвършена, по-хармонична уредба на обществения живот.” (Н. Бердяев. Царството на духа и царството на кесаря. С. 2002, с. 147) „Провизорните идеи, които развивам сега, ще се сторят на мнозина утопични, дори скандални. Има обаче кризисни моменти, в които само утопията е реалистична.” (Дж. Стайнър, Моите ненаписани книги, С. 2013, с. 166)            

*** Рухването на комунизма през 1989 г. беше интерпретирано в Западна, Централна и Източна Европа по принципно различен начин: на Запад като край на утопичната епоха и загуба на „невинността на утопията”, а в другите две части от Стария континент като свършек на една реална тиранична политическа система. В контекста тезата на Ш. Бодрияр за изхвърления на „бунището на историята” комунизъм е твърде обща, за да е епистемично плодотворна. Повече внимание заслужава позицията на Н. Бердяев, според която утопиите „винаги са се осъществявали в извратен вид.

Болшевиките са утописти, те са побъркани по идеята за съвършен хармоничен строй.” (Н. Бердяев. Цит. Съч. с. 148), но и тя не е особено познавателно ефективна. Западноевропейската теза е във висока степен формирана от разбиранията на К. Попър за утопичния манталитет, извлечени от мащабното изследване на „враговете на Отвореното общество”. (К. Попър. Отвореното общество и неговите врагове. Т. 1 и Т.2. С. 1993 ): „Утопичният метод, при който се избира някакво идеално състояние, към което трябва да са насочени всички наши политически действия, по всяка вероятност ще породи насилие.

Тъй като не можем да определим научно или с помощта на чисто рационални методи крайните цели на политическите действия, различията в мненията относно крайното идеално състояние не могат да се изгладят винаги чрез метода на аргументацията. Поне отчасти те ще имат характер на религиозни различия. Между тези различни утопични религии не може да има търпимост. Утопичните цели са предназначени да служат като основа за рационално политическо действие и дискусия, а подобно действие е възможно само, ако целта е точно определена. Ето защо утопистът трябва или да убеди, или да смаже своите утопични съперници, които не споделят неговите утопични цели и не изповядват неговата утопистка религия.

Той обаче е принуден да отиде по-далеч. Той трябва напълно да унищожи и смаже всички съперничещи еретични възгледи. Защото пътят към утопичната цел е дълъг.” (К. Попър, Някои проблеми на новите демокрации, С. 1993, с. 35) Проблемът е, че К. Попър греши: по отношение на Платон и неговата Идеална държава, която е конструирана върху отхвърлянето на важни обществени и естетически сектори е прав, но не са валидни думите му по отношение на К. Маркс, респ. Фр. Енгелс, при които въобще не става дума за утопия - цитираният по-горе Бердяев също греши - а за сциентизъм (Цв. Тодоров, Несъвършената градина, С. 2004) т.е. превръщането на утопията в метафизика е унищожаване на утопичното и същевременно източник на политическо насилие.  (Фр. Енгелс, Развитието на социализма от утопия в наука. Т.1. К. Маркс, Фр. Енгелс, Избрани произведения в десет тома, С. 1984) Трябва изрично да се каже, че генеалогията на утопичното не е корелирана с насилието.

Наративът „Градът на Слънцето” от Т. Кампанела представя пътешествие до тайнствения философски остров Тапробан, населен със солариите, които за избягали от жестоката реалност на своята родина, завладяна от деспотизъм и насилие. Островът е структуриран от християнски общини и се управлява от мъдрец, който е избран и упражнява властта до появата на по-мъдър управник. (Т.Кампанела. Градът на Слънцето, С. 1971) Текстът на книгата Утопия от Т. Мор завършва със следните думи: „И тъй, аз признавам, че има твърде много неща в държавата на утопийците, които по-скоро мечтая за нашата държава, отколкото да се надявам, че ще се осъществят.” (к.м.) (Т. Мор, Утопия…С.1970, с. 225) Според Ш. Фурие хармоничното човешко общество ще стане реалност след 4 000 години, т.е. насилието е иманентно неприложимо.(Ш. Фурие. Новият свят. С. 1975) Сен Симон пренася Златният век от миналото в бъдещето.

Според него човешката история е движена от класови конфликти, които могат да бъдат преодоляни от позитивната наука: С. Симон е категоричен противник на всяка метафизика. Авторът предвижда в перспектива отпадането на държавата и насилието. Силно впечатляващо е, че идеите на утописта се развиват по-късно в посока „Новото християнство”. (С. Симон. Писма на един гражданин на Женева до неговите съвременници, С. 1972) Р. Оуен настоява за революция в съзнанието: позицията му е принципно различна от политическата, идеологическата и т.н. революции, които противопоставят различни форми на “външното” човешко съзнание.


Николай Бердяев: Болшевиките са утописти, те са побъркани по идеята за съвършен хармоничен строй

Той пише: „Преходът от невежественото, отблъскващо неорганизирано и жалко настояще към просветеното, привлекателно, организирано и щастливо бъдеще никога не може да бъде осъществен чрез насилие или чувства на гняв и зла воля към която и да било част от човечеството. Не, тази велика революция във всички човешки дела може да бъде окончателно извършена само чрез разкриване на великите основни истини, възвестени на света в дух на мир, доброжелателство и великодушие и разясняване с неуморно търпение и постоянство от онези, които са имали възможността да придобият тактически познания за човешката природа и общество”. (Р. Оуен. Революцията в съзнанието и практиката на човешкия род. С. 1980, с.8) 

Втората теза отрича категорично политическата реалност на комунизма. Това е твърде важно да бъде разбрано, защото обяснява убедително последвалия устрем на гражданите от Централна и Източна Европа към Идеалното демократично общество след началото на либералната или т.нар. „нежна” революция, чийто смисъл почти буквално повтори интерпретацията на И. Кант за революцията като „морално начало…”, вдъхновена симпатия, която почти граничи с ентусиазъм.” (М. Фуко. Просвещение и критика. С. 1997. с.51) Движението към Мечтаното общество, специално в България, първоначално беше силно подкрепено от активното масово участие на гражданите, което обаче постепенно и неотклонно намаляваше, ерозирано от мощната алтернатива на иманентната байганьовска култура, все още скрита непосредствено след 1989 г.,но все по-явна в следващите години.

В периода 2010- 2017 г. последната победи и създаде впечатлението за непроменимост, наричана стабилност. Дълбоко разочаровани, Идеалистите попаднаха в капана на либералния плурализъм, който деградира до релативизъм и откровена логорея, и размишляваха, размишляваха, докато се превърнаха в обикновени хора, както в един дълбоко проницателен руски разказ.

Синхронно се потвърди прозрението на И. Кант от 1784 г., че революцията никога не може да промени начина на мислене. (М. Фуко, Просвещение и критика, с.11) Обобщено: Империята на реалността сякаш победи окончателно. А каква е реалността в България към 2017 г.: олигархична политическа власт, която така и не се превърна в управление, въпреки номиналното конституционно разделение на три власти (законодателна, изпълнителна и съдебна): солидното доказателство за легитимността и убедителността на тезата се намира в методологията на Н. Винер, която се оказа напълно непозната, респ. неприложима за българските политици. (В. Изер. Обхватът на интерпретацията. С.2004); централизирана държава, която преутвърждава иманентната културна специфика на голяма част от българските граждани да се подреждат във вертикален патриархален ред; беззаконие (в периода 1991- 2017 г. в България бяха извършени стотици тежки престъпления, повечето от които не бяха разкрити); в резултат от реституционни и приватизационни закони, от три до пет процента от населението притежава огромната част от финансовите и икономическите активи и около 80% от БВП отива в „ръцете” на един процент на населението, т.е. създадените дълбоки социални неравенства, без аналог в ЕС, тласкат обществото към варварството или продуцират революционни нагласи с нихилистична основа; омагьосващ и прелъстяващ конформизъм, завладял голяма част от българската интелигенция, която иначе, по дефиницията на Б. Пенев, трябваше да е станала „велика сила”, т.е. да ръководи и управлява основните процеси в обществото и държавата. Това не е капитализъм, а „паразитопия”. (Фл. Рьотцер)

Описаната по-горе отвратителна и заплашителна реалност съдържа достатъчно основания за тезата, че е дошло време за „Нова утопия”. Мисля обаче, че се намираме в зоната „между” тази реалност и биологичната и дигиталната утопии, които се опитват да решат настоящия антропологичен проблем с опити да създадат „човека-киборг, човека-информация, човека-програма, дигиталния човек (мултивид)” и т.н. (Г. Фрайермут. „Хора по поръчка” и „Мигранти в реално време”. в: Ренесанс на утопията), т.е. все още има шанс съществуващата аксиологическа личност, респ. общност от личности да сътвори „Нова реалност” и така да възпре своето цивилизационно изчезване.

Същият се намира в две алтернативни форми, които представят принципно различни начини на мислене, които анихилират вековната опозиция „утопия - антиутопия” и преоткриват истинското „място” на утопичното, а именно в човешкото създание. Първата от тях принадлежи на американския социолог Даниел Бел, който предлага нова идеология, основана на множествената човешка идентичност - човекът е сложно същество и политиката, за да бъде успешна, трябва също да е сложна, твърди доста отдавна консерваторът Ед. Бърк - в опозиция с дълголетната фиксирана идеология, респ. такава идентичност, която редуцира иманентно сложния човек: според мен, описаната симплификация е важна част от обяснението за създаването на отвратителната реалност.

Д. Бел говори убедително за либерализъм в политиката, социализъм в икономиката и консерватизъм в културата. (Д. Бел. Културните противоречия на капитализма, С.1994) Втората форма е представена от изключителния лингвист и философ Дж. Стайнър, който аргументирано настоява за нов тип човешко съзнание, фундирано от вътрешен плурализъм, т.е. всяка личностна позиция, битово и публично оповестена, да бъде съпроводена със „за” и „против”.  (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги) Дълбоко съм убеден, че описаните две алтернативни форми поддържат жива и плодотворна релацията „утопично - реално”.

Непременно трябва да добавя, че фикционалното не е утопично: „Великите произведения на литературата, шедьоврите на изкуството, омайващите мелодии далеч не хуманизират нашите рефлекси, както уверяват Аристотел или Матю Арнолд, напротив - те сковават нашата отговорност (к.а.) (една ключова дума) пред лицето на непосредствената човешка беда, на страданието и несправедливостта. По един упоителен начин те могат да дехуманизират.

Дали е правдоподобно човек така да се потопи в агонията на Лир, така да се вживее в нея и тя да предизвика такава реакция у него, че да заякчи, да направи по-конкретни неговите морални и граждански ресурси, е въпрос, на който аз нямам отговор. Толстой постановява това за невъзможно.” (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги. с. 163)

Снимки: commons.wikimedia.org; voskresensk.prihod.ru;