Гавраил Панчев: Революция и история

Гавраил Панчев за революциите, правото и историята

През 1989 г., когато революционният комунизъм беше „захвърлен на бунището на историята” по израза на Ж. Бодрияр, се навършиха двеста години от Френската революция от 1789 г. По този повод на различни места в Западна Европа се състояха философски и научни конференции, които обсъдиха смисъла и последиците от революционното в неговите различни форми и специално дали все още съществува някаква революционна перспектива. В България в периода 1989-2017 г. такава дискусия не се състоя. За да се отговори на въпроса „Защо?” е необходима специална дискусия, тъй като Третата българска държава е функция от три революции: национална, комунистическа и либерална.

***

Какво е революция?

Въпросът има два отговора като първият от тях доминира във философията и политологията. У. Еко ни запознава с него: „В енциклопедичния речник Zingarelli революцията е определена като „дълбоко преобразуване на установения социално-икономически ред, целящо радикална промяна на правителства, институции, икономически и социални отношения”, което обаче е насилническо.” (У. Еко, Връща ли се часовникът назад. С., 2010, с. 224)

Художествената литература представя втория - важно е да припомня думите на Цв. Тодоров „литературата вече го е казала!” не само заради конкретната тема, но и защото изразът описва основен критерий за значимост на естетическата словесност - , който се съдържа в думите на персонажа Танкреди от изключителния роман на Дж. ди Лампедуза „Гепардът”: „Ако не сме с тях, те ще направят република. Ако искаме всичко да си остане, както си е, трябва всичко да се промени. Ясно ли се изразих?” (Дж. ди Лампедуза. Гепардът. С. 1969, с.31)

Силно впечатляващо е сходството в разбиранията на В. Ленин за Болшевишката революция в Русия от 1917 г. и тези на Танкреди: „Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора - без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки. Ние сменихме само класата - базата за нашата власт. Старият режим държеше 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници - общо около 100 000, сега са близо 200 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите са много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.” (Дж. Панини. Разговорите на Гог. Милано 1936)

***

Революция или Революции? Право или История?

Първият въпрос възниква непосредствено след Френската революция от 1789 г. Идеологът на консерватизма Ед. Бърк му отговаря категорично „Революции” и съответно разграничава принципно „славната” революция в Англия от 1688 г. от „разрушителната” във Франция от 1789 г. Според шотландския философ политическите събития от 1688 г. са насочени към възстановяване на закона и величавата естествена стойност на традициите, основани на сложността на човешката природа и съответно политиката следва да е също така комплицирана.

Той дефинира консервативната революция: „Предметът на революцията е бил съхраняването на старите ни и неоспорими закони, както и на старата ни конституция, която е единственият им пазител. (к.а.)” (Ф. Бентон. Консерватизмът. С. 1992, с. 20- с.22) В книгата си „Размисли за революцията във Франция”, писана през 1790 г., Ед. Бърк „предрича от една страна Терора, а от друга - последиците от съвременния индивидуализъм” и обобщено произнася остра присъда над революционния разум на радикалите от Париж, който цели да разруши миналото и да изгради „бляскаво бъдеще”. (Пак там, с. 16)

През втората половина на XX век М. Фуко задълбочава дискусията, започната от Ед. Бърк: „След Френската революция в края на XVIII век, струва ми се, че политическата отличителна черта за миналото и за модерността е не толкова юридическо- политическият анализ на държавите, колкото самата история (к.м.). Т.е. на въпроса: Каква част от революцията трябва да спасяваме? Или още: какво би могло да бъде прецизирано в бившето управление? Или още: как да разпознаваме в онова, което се случва, кое трябва да бъде узаконено и кое, напротив, трябва да бъде отстранено? - За разрешаване на всички тези въпроси бе предложена историята, поне теоретично, в качеството на разграничителен елемент(к.м).” (М. Фуко. Анормалните. С., 2000, с. 175)

М. Фуко, да кажа все пак - прозорлив мислител с леви възгледи - подкрепя и допълва разбиранията, респ. оценката на консерватора Ед. Бърк за Английската революция от 1688 г. - впрочем, същата позиция има и Х. Кисинджър (Х. Кисинджър. Дипломацията. С.,1997)-: „…налице е не цялостно изграждане, но във всеки случай възход и преформулиране на цялата юридическо-политическа теория на суверенитет…Можем да твърдим, че тук е имало юридическо-политически дискурс, една от чиито роли (разбира се, не единствената) е била именно конституирането на онова, което бих нарекъл формален и теоретичен отличителен белег, даващ възможност да се разграничат добрите от лошите политически режими.” (М. Фуко. Анормалните, с.176)

Казано обобщено: въпросът „Революция или Революции?” се развива и завършва в опозицията „Правото или Историята” определя даден политически режим дали е добър или лош.

***

Третата българска държава, както казах по-горе, е функция на три революции: национална (1876-1878 г.), комунистическа (1944-1947 г.) и либерална (1989-1991 г.). В този смисъл темата за революцията е от фундаментално значение.

Опозицията „Право или История” възниква непосредствено след 1879 г., когато е конституирана Третата българска държава. Едновременно с приемането на Търновската конституция през 1879 г. революционерът З. Стоянов, вече либерал, пише книгата си „Записки по българските въстания”, в чието предисловие четем: „Всеки народ има своето минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското робство до освобождението, то кое събитие би трябвало да държи първото място в нейната страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.” (З. Стоянов. Съчинения в три тома. Том първи. Записки…С., 1983, с. 29)

Трябва непременно да кажа, че З. Стоянов е убеден привърженик на Френската революция от 1789 г., която определя като „велика”. Епистемично благотворно е, ако в контекста добавя, че бай Ганю от популярния текст на А. Константинов се интересува твърде много от история, но няма биография!


***


Противопоставянето „Право или История” е снето от комунистическата революция през 1944 г. В периода 1944 (1947)-1989 г. доминира Историята под формата на „исторически материализъм”, определен категорично от К. Попър като духовна нищета. (К. Попър. Нищетата на историцизма, С., 2000) Нещо повече. През периода на комунистическата власт сциентизмът детерминира държавните и обществените отношения.

В основата му стои разбирането за съществуването на обективна история или, ако парафразирам Л. Февр „Историкът знае, а не търси.” Трябва да е пределно ясно, че обективна история „не само не съществува, а и не би могла да съществува”, защото „Едни и същи исторически процеси и едни и същи факти биват разглеждани по различен и дори по много различен начин в зависимост от точката на наблюдение.” (Л. Боя. История и мит в румънското съзнание. С., 2010, с. 8)

И тук задължително трябва да кажа, че комунистите определяха себе си като възторжени апологети и адепти на „великата” Френска революция от 1789 г.

***

През 1989 г. рухна революционният комунизъм, а революционното мутира в либерално: специално в България през 1991 г. с мнозинството на комунистите беше приета либерална конституция и възвестен принципа върховенство на правото, респ. закона. Тук е кодиран иманентен конфликт, защото за либерализма юридическото право, респ. Законът, не са основни и постоянни ценности; либералите говорят неотстъпчиво за човешки права. Оттук започна ерозията на посочения принцип, за чието деградиране съществена роля има и историята, респ. историците (и икономистите, т.е. налице е друга форма на историческия материализъм).

Важно е да се каже, че в периода 1991-2017 г. доминира преоткритото разбиране на Ранке за „историята такава, каквато наистина е била”, което е толкова епистемично и методологически несъстоятелно, колкото и сциентисткото за обективната история. От особено значение е тук да си отговорим на въпроса дали става дума само за познавателен проблем или за нещо по-дълбоко, т.е. за стратегия, която употребява Историята за политически цели.

Цитираният по-горе румънски мислител Л. Боя разкрива убедително част от политическия и идеологическия замисъл, който се опитва да насочи общественото съзнание все по-назад в миналото, за да се забравят престъпленията на комунизма. При все съгласието ми с тезата на автора, настоявам, че същественото в стратегията се пада на отклоняване на индивидуалното и общественото съзнание от настоящето (М. Фуко отдавна дешифрира точно в този смисъл употребата на Историята), от което не следва приемането на крайната позиция на Фр. Ницше, според която „Всяко минало трябва да бъде прокълнато”.

А какво е българското настояще? Олигархична власт, чиито възлови политически и държавни позиции са заети от комунисти, твърде малък процент (от три до пет) от населението владее финансовите и икономическите активи, т.е. от реституционните и приватизационни процеси в държавата след 1989 г. повече от над 90% от гражданите на България не получиха нищо, бюрокрацията е близо един милион души, дълбоки социално-икономически неравенства (подобни в Европейския съюз няма) и всичко това стана възможно, защото в държавата има почти пълен отказ от правосъдие или, обобщено, налице е мутирал комунизъм.

***

Какво е история? Има ли въобще история?

Отдавна е известно, че има „сто начина да се прави история”, т.е. не е възможно тя да се дефинира: оттук и метафората на Д. Лоуентал за миналото като „чужда страна”. Епистемичните, методологическите и жанровите последици от тезата са съществени и трябва да бъдат посочени: а) „Историкът е неуморим производител на кохерентност и смисли. Той произвежда един вид „фикция” с „истински материали” (Л. Боя. Цит. Съч, с.8), и б) историкът се разкъсва от принципните различия между история и литература и фикцията, която „размива” различията между история и литература и същевременно „показва претенциозно всезнание, което злепоставя и двата подхода”. (Д. Лоуентал. Миналото е чужда страна. С., 2002, с. 366).

Л. Боя все пак се опитва да се сведе описаната невъзможност до следното: „Думата история има две отделни значения, които широката публика, а също и голям брой професионалисти, много често смесват. История обозначава както това, което наистина се е случило, така и реконструкцията на това, което се е случило; с други думи миналото в обективния му развой и дискурса за миналото. Тези две истории съвсем не са еквивалентни. Първата се изтрива заедно със случването на фактите, а втората няма как да я „съживи” в нейната пълнота. Това, което обикновено наричаме история, е нашият дискурс за историята- неизбежно непълният, опростен и деформиран образ на миналото, който настоящето изгражда и преизгражда безспир.” (Л. Боя, Цит. Съч. с.7)

Проницателният лингвист Дж. Стайнър поставя под въпрос въобще съществуването на Историята като самостоятелен познавателен метод, т.е. според него исторически дискурс не съществува извън лингвистиката, тъй като, „каквото и граматическо време да използва, всяко изказване е акт в настоящето. Възпоминанието е винаги сега.

Сентенцията на Кроче, че „цялата история е съвременна история”, препраща директно към онтологическия парадокс на миналото време. Историците все повече осъзнават, че условностите на повествованието и на подразбиращата се действителност, с която работят, са философски уязвими. Дилемата съществува поне на две равнища, първото е семантично. Основната част от материала на историка се състои от изказвания, правени в и за миналото. При постоянния процес на езикова промяна - не само в речника и синтаксиса, но и в значенията - как би трябвало да интерпретира, да превежда той източниците си?

Фреге, използвайки един по същество платонистки изказ, постулира, че отвъд потока на езика трябва някак си да има „един трети свят”, в който значението има безвременен статус. По-предпазливо във „Философия и логически синтаксис” Карнап се застъпва за перманентността на основните „емоционални и волеви нагласи”. Но дори и да съществуват такива „перманентни единици на значението”, как да ги разкрие историкът? Четейки един исторически документ, съпоставяйки типовете повествование в предишната писана история, интерпретирайки речевите актове, осъществени в далечното или по-близкото минало, „той се оказва все повече преводач в техническия смисъл”. (Дж. Стайнър, След Вавилон, С. 2014, с. 185)

***

Дискусията по написаното по-горе предстои. Дотогава можем да се опитаме да осмислим изключителните думи на А. Камю и Р. Шар: „Историята не може да бъде издигната в култов обект. Тя е само случай, който трябва да се направи плодотворен посредством един нестихващ бунт.”

„Обсебването ми от жътвата и безразличието ми към историята, пише блестящо Рене Шар, са двата края на моя лък.” Ако историческото време не съвпада с времето на жътвата, историята е само мимолетна и жестока сянка, в която човекът няма вече своя дял. Който се посвещава на тази история, се посвещава на нищо и на свой ред е нищо. Но който се посвещава на времето на собствения си живот, на къщата, която защитава, на достойнството на живите, той се посвещава на земята, а тя го възнаграждава с жътва, която дава нови посеви и храна. Да обобщим, историята е тласкана напред от тези, които знаят в нужния момент да се разбунтуват срещу нея.” (А. Камю. Разбунтуваният човек, С. 1997, с. 308)

Снимки: de.wikipedia.org (картината на Дьолакроа „Свободата води народа”, посветена на Юлската революция 1830 г. в Париж); peter-moore.co.uk;