С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Гавраил Панчев: Революция, бунт и манталитет

Гавраил Панчев: Революция, бунт и манталитет

Гавраил Панчев: Бунтовници или революционери са българите?

През 1784 г. И. Кант публикува статията си „Що е просвещение?”, в която дефинира Идеала на Просвещението: „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие (к.а.) е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг”. (И. Кант. Що е просвещение?, в: М. Фуко, Просвещение и критика. С., 1997, с. 9) Германският философ настоява, че дадено „общество може да стигне до просвещение само постепенно.” Той обяснява позицията си с думи, които стават основа за сериозни размишления относно „природата” на революционното: „чрез революция може би се стигнало до отхвърляне на личния деспотизъм и на алчното или властолюбиво подтисничество, но никога до реформа на начина на мислене; пък и новите предразсъдъци ще вършат много добре работата на старите, служейки за юзди на лишената от собствено мислене тълпа!” (к.м.) (Пак там, с. 11) или, казано пределно ясно, революцията не може да промени манталитета!  През 1798 г. И. Кант като че ли продължава текста си от 1784 г., но интерпретира революцията като „морално начало..., вдъхновена симпатия, която почти граничи с ентусиазъм”. (М. Фуко, Що е просвещение?. В М. Фуко, Просвещение и критика, С. 1997, с. 51). М. Фуко доразвива идеите на Кант: „важното в революцията е не самата революция, а това, което става в главите на онези, които не са нейни деятели или поне главни актьори, т.е. отношението, което те имат към тази революция, без да участват в нея. Ентусиазмът от революцията, според Кант, е знак за моралното начало на човечеството, което се проявява постоянно по два начина: в правото на всички народи да изберат желаното политическо устройство и в съответстващия на правото и морала на политическото устройство принцип за избягване на всяка нападателна война”. (Пак там, с.52) Все пак френският мислител - интересно е да се добави, че той е с леви възгледи - се разграничава от разбирането на Кант и обяснява убедително, че „постоянните призиви и обещания за революция” и „благодарение на напева за противоположността между идеологиите на насилието и истинската научна теория за обществото, за пролетариата и за историята, ние сме се оказали пред две форми на власт, които си приличат като братя: фашизма и сталинизма.” (М. Фуко, Що е критика?...с.32) Казаното по-горе обаче не отговаря на въпроса за „природата” на революционното. Класовата марксистка теория, чиито начала откриваме при Сен Симон и неговото убеждение, че конфликтът между класите движи историята, със специален акцент върху бедстващия пролетариат (С. Симон. Писма на един гражданин на Женева до неговите съвременници. С. 1972), постулира универсалната революция - тук се прави опит да се преодолее тезата на консерватора Ед. Бърк за Революциите: той разграничава принципно „славната” революция в Англия от 1688 г. от „разрушителната” Френска от 1789 г-, представена като неизбежно насилие, което трябва да разреши историческия конфликт между двете антагонистични класи (буржоазия и пролетариат); К. Маркс и Фр. Енгелс говорят за „повече или по-малко прикрита гражданска война” в капиталистическото общество, която неизбежно, обективно, закономерно и естествено стига до точката, в която избухва в „открита революция” и с насилствено събаряне на буржоазията пролетариатът установява своето господство”. (К. Маркс, Фр. Енгелс. Манифест на Комунистическата партия. Т.1. К.Маркс, Фр. Енгелс. Избрани произведения в десет тома, С. 1984, с. 50) Руският консерватор Н. Бердяев представя принципно различна експликация на революционното - той връща и преутвърждава посочената по-горе позиция на Ед. Бърк - и твърди, че нихилизмът е в основата на руския революционен комунизъм: „Нихилизмът е характерно руско явление, непознато на Западна Европа в такава форма… Всички сме нихилисти, казва Достоевски. Руският нихилизъм отрича Бога, духа, душата, нормите и висшите ценности. И въпреки това нихилизмът трябва да бъде признат за религиозен феномен. Той възниква върху духовната почва на православието, възможен е само в душа, формирана в православието. Това е обърната наопаки православна аскеза, безблагодатна аскеза.” (Н. Бердяев, Извори и смисъл на руския комунизъм. С. 1994, с. 47)   Френският философ А. Камю доразвива идеите на Н. Бердяев за нихилистичната „природа” на революционното; при все че напуска ФКП, все пак остава верен на марксовото разбиране за универсалната революция и същевременно подчертава, че нихилизмът съществува и в Западна Европа, чийто идеолог е нехристиянският, да не кажа, антихристиянският мислител Фр. Ницше. (А. Камю. Разбунтуваният човек, С. 1997) А. Камю е безспорно прав, защото Фр. Ницше възвестява „тържеството на нихилизма”(к.а.), който е „изчерпаната докрай логика на нашите велики ценности”, т.е. трябва да го изживеем, за да разберем „истинската стойност на тия ценности”, но това не означава, че можем да си ги върнем, и следователно „ще имаме нужда от нови ценности (к.а.)”. (Безсмъртните мисли на Нитче. С. 1940, с. 150 и с. 152) Н. Бердяев интерпретира романа „Бащи и деца” от И. Тургенев като естетическа и идеологическа основа на нихилизма. Американският социолог Д. Бел допълва: това е идеологията и на Базаров (вече позитивна в същината). Героят на Тургенев обявява себе си за първия нихилист. Изворът на нихилизма за него е „скептичното съзнание на модерната Наука…”, чиято парола е Реалността (к.а), а не отрицанието“. Във въведението си към „Бащи и деца” от 1895 г. Едуард Гарнет прави следната характеристика: „Какъв е тогава Базаров?...Представяйки кредото на войнствения тип Революционер, от която и да било европейска столица, той е оголеният разсъдък на Науката, приложен за пръв път към политиката (к.а.). Непосредственият му източник е немската наука, но изтълкувана от онзи дух на обсебеност от Логическото, от руския фанатизъм или посветеност на Идеята, който вероятно е отличителният гений на славяните…И понеже началното дело на чистия научен дух, осъзнаващ, че е окован от предразсъдъците, объркаността и сантиментите на миналото, е, разбира се, деструктивно, първата задача на Базаров е да Руши.” (Д.Бел. Културните противоречия на капитализма. С. 1994, с. 42) [caption id="attachment_7185" align="alignnone" width="589"]Albert Camus Албер Камю: Ако не бъдат спасени всички, какво означава спасението на един! (Разбунтуваният човек)[/caption] Началото на темата за българския нихилизъм се намира в литературните опити на революционера Стефан Стамболов, писани в Духовната семинария в гр. Киев, мощно повлияни от руските нихилисти (Белински, Писарев и др.) Трябва изрично да подчертая, че същата е почти напълно неизследвана от българската критика. Текстовете от това „почти” обаче заслужават задълбочено и отговорно познавателно внимание. Например статията на Найден Шейтанов „Духът на отрицание у българина”, публикувана в сп. „Философски преглед” през 1933 г. Същественото тук е, че Шейтанов защитава тезата за нихилистичната природа на революцията: трудно ми е да преценя дали той самостоятелно е стигнал до посочената позиция или е повлиян от Н. Бердяев, но така или иначе, същата е преди А. Камю. Н. Шейтанов пише: „Както е имало и има у нас официален и неофициален фолклор, тъй е съществувал и съществува „дух на утвърждение” и „дух на отрицание”. Няма нужда да се казва, че такова отрицателство не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските - ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура - англичани, френци, немци, без да говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско (к.а.) и най-простото доказателство за това представя известният израз „българска работа!”  (к.а.), гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното (к.а.) в нашия живот. Ако и да е много популярна тема, нашият дух на отрицание се превръща на твърде сложна система от проблеми, когато човек рече да се занимае с него с цел да го изследва, схване и изложи. Още на пръв поглед става ясно, че тук е дума, както за психична значимост, тъй и за важна съставна част на жизнената ни практика, а накрая дори заглавен двигател в нашето минало и настояще. С други думи: националното ни отрицателство има своя психология, география, етнология, история, литература, философия, както и свои възможности за преминаване в дух на утвърждение.” (Н. Шейтанов. Духът на отрицание у българина, в: Защо сме такива? С. 1994, с. 270) В контекста на горното Н. Шейтанов интерпретира и революционера Христо Ботев: „Най-отявлено отрицателство има в поезията на Хр. Ботйова (к.а.) - нейната положителна стойност не влазя в темата на настоящата студия. У Ботйова има лично отрицание - другарите му са „идиоти”, любовницата е едва ли не престъпна изкусителка; социално - против чорбаджии и духовници; национално - против турци; световно - против държавната и духовната власт; революционно - за „свинеца”. (Пак там, с. 278) (За епистемично сравнение: цитираната позиция на Н. Шейтанов е в принципно различие с тази на А. Далчев, според когото „религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се е случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава”.(А. Далчев. Религиозното чувство в българската лирика. в: Защо сме такива? с. 232)   Смисълът на въпроса за българското радикално отрицание кулминира в текста на „Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от А. Константинов. Основният персонаж, вездесъщият бай Ганю, изговаря дълбоко познатите и също толкова болезнени думи „Всички са маскари!” Проницателността на високо образованият и доказано морален юрист, идеолог на модерния консерватизъм в България, Алеко Константинов, наистина поразява: курсивираните думи имат надлингвистичен и надидеологически статут, защото и „днес” (2017 г.) определят във висока степен, да не кажа детерминират, българската политика и отношението на „народа” към избраните от него политици. Казано обобщено: ако Базаров създава руския нихилизъм, то бай Ганю конструира българския, в чието поле персонажът Иваница Граматиков, който осъзнато спазва законите и морала, е маргинал! И всичко това след трите революции (национална, комунистическа и либерална) на Третата българска държава! Скритата логика на всичко написано по-горе ни води към теорията на А. Камю, която разграничава принципно Бунт от Революция. Според нея Бунтът е защита на ценности, способността на човека да казва „не”, когато е налице опит да се заличи достойнството и „да”, когато се утвърждава, т.е. това е вдъхновен, аксиологически акт да се запази и утвърди съществуващият човек. И не само: „Бунтът не може да се лиши от една странна любов. Тези, които не намират покой нито в Бога, нито в историята, се обричат да живеят за тези, които, подобно на тях, не могат да живеят: за унижените. Най-чистият порив на бунта се увенчава тогава с разкъсващия вик на Карамазов: ако не бъдат спасени всички, какво означава спасението на един!” (А. Камю. Разбунтуваният човек. с. 310) А Революцията: „Безчестната революция, пресметната революция, която, предпочитайки един абстрактен човек пред човека от плът и кръв, отрича живото същество толкова пъти, колкото това й е необходимо, и заменя любовта със злопаметност.” (к.м.) (Пак там, с. 310) От описаната опозиция произлиза и основният въпрос на моя текст: бунтовници или революционери са българите? Или, по друг начин: трябва ли да защитим сегашния човек или да създадем нов, като унижим докрай съществуващия? Дискусията е задължителна, защото въпросът е фундаментален. Моето участие в нея е във вида: българите са повече революционери, отколкото разбунтувани. Доказателствата са бай Ганю и Иваница Граматиков. За мнозина читатели тезата за революционера бай Ганю ще е неубедителна: за тях припомням позицията на Албер Камю, според която Революцията създава метафизичен конформизъм, т.е. бай Ганю е „опакото” на „лицето” на революцията, а душата е обща и нихилистична!    Снимки: kunstkopie.de; lefigaro.fr;