Метафизика или алтернатива на „зетю-шурю-баджаникизма” - Гавраил Панчев

Гавраил Панчев за понятието „зетю-шурю-баджаникизъм” (1 част)

 В началото на месец  октомври 2017 г. станахме свидетели на поредния публичен конформистки, т. е. лишен от убедително познание и съзнание за възможна смислена алтернатива, дебат, центриран и означен от редуцирана форма на думата „зетю-шурю-баджаникизъм”.

Всъщност става дума за кръвни – сексуални - семейно, респ. родствени - властово респ. династически отношения при действаща републиканска конституция, които под маската на идеологическото и политическото завладяват държавата и общините като контролират,  управляват и разпределят техните властови, финансови и административни ресурси.

Без никакво съмнение темата е съществена, може би фундаменталнa и това задължава да навлезем сериозно в полето на проблематиката с цел епистемична ефективност, която да стане основа за отговор на въпроса „Възможна ли е или не алтернатива на описания квазидемократичен, антимеритократичен и промонархистки квазиполитически модел?”

* * *

Непосредствено след 1989 г. в България се проведе дискусия на тема „Тоталитарен или авторитарен беше комунистическия политически режим в периода 1944/47-1989 г.?” Надделя разбирането, че комунистическата власт е тоталитарна; оттук и терминът „посттоталитарна”, употребяван, за да опише и означи политическата реалност в държавата и страната след 1989 г. (Езикът на  тоталитарното и посттоталитарното общество, С. 1996, с. 63)

Дискусията обаче е редуцирана, осъзнато или не, защото не допусна в полето си интерпретации, които заслужават специално познавателно внимание: 1. острата и аргументирана критика на политическия философ Дж. Лукач срещу книгата на Х. Аренд „Тоталитаризмът”, респ. срещу употребата на термина в политическия речник; посочената критика е важна, както от теоретична гледна точка, така и от специфично национална, защото създава хипотезата за повторение на  нихилистичното и цинично съзнание на бай Ганю спрямо падналия, респ. новия Господар, описано от  А. Константинов в известната му книга;

И още, Дж. Лукач посочва Мусолини като първия политически оратор, който използва думата в Италия през 1926 ил 1927 г. (Дж. Лукач. Демокрация и популизъм. С. 2005); и 2. в проницателния си текст „Семейството: начин на употреба”, публикуван през 1991 г., Никола Георгиев пише: „… тоталитаристичната вълна в Европа през ХХ век доби в България такъв битово-патриархален и политическо-семействен облик” (к.м.) (Н. Георгиев. Семейството: начин на употреба. в: Нова книга за българския народ. С. 1991, с. 14) Тезата на цитирания автор, както е видно, засяга пряко темата за „зетю-шурю-баджаникизма”.

Н. Георгиев прави обобщение, което би трябвало да е в основата на всяко знание, което си поставя високи образователни и епистемични цели, корелирани с формирането на самостоятелни личности, способни сами да управляват живота си и да защитават неотклонно ценностите, които ги определят, какъвто е идеалът на Просвещението, дефиниран от И. Кант.

Н. Георгиев пише: „У нас всеки вид робство се мисли само в политически категории и само като докарано отвън. Да се мисли така е удобно – не само за политици демагози и родолюбци, но и за тъй наречения обикновен българин. Все някой друг и все нещо друго ни е виновно. В действителност робството е тотално, всеобхватно обществено явление и смяната на един владетел, дори смяната на политическия режим или най-сетне отслабването на чуждия диктат сами по себе си не значат всичко. Ако робството остане в социалната инфраструктура, то няма да закъснее да се възпроизведе в някакъв нов образ и подобие” (к. м.). (Пак там, с. 14)

* * *

Революционерът с множествена и силно дискусионна идентичност З. Стоянов създава думата „зетю-шурю-баджаникизъм”, за да пародира политическата практика на партията на т. нар. „лъжесъединисти”, която управлява Областното събрание в Пловдив през 1885 г. В статия, озаглавена „Зетю-шурю-баджаникизъм”, той пише: „Милички (авторът има предвид И. Гешов, К. Величков, Хаканов, Д. Юруков, С. Бобчев и М. Маджаров – Ив. Вазов също е член на партията - , които реално притежават властта в Събранието при номинален губернатор Г. Кръстевич, б. м.), ама я ги погледни как са наредени като синджирче, да им ся ненагледаш…            

 Секи знае, че частний съвет, гдето заседават директорите, представлява правителството, а Пост. комитет служи да контролира това последното. Представете си сега заседанието на частний съвет, гдето се разисква някой важен въпрос, за който си има страх да не би да пропадне в Постоянний комитет.

-          Какво ще кажеш, баджаначе, за тая работа! – пита, да кажем г. Маджаров своя баджанак Бобчева. -          Абе, баджанак, че какво да кажа? Белки ще да ся деля от тебе….

-          Как ли ще да погледне Постоянний комитет на това решение – пита Бобчев.

-          Шурето е съгласен – отговаря Хаканов. – Снощи подир едение имахме разговор за тая работа.

СЪГЛАСНИ (к. а.) …

И така, да живей  зетю-шурю-баджаникизмът. Той ще да пренесе спасителни плодове на страната. Па нека поживей по-дълго и Источна Румелия. Защото щом тя се разнебити, тогава работата става смертно о смерти. Зетю-шурю-баджаникизмът ще да ся спука тогава кожуха….” (Цит. по Т. Ташев. Животът на Летописеца. Част ІІ. Парго. Пв; 1985, с. 206; цитираната статия е публикувана във в. „Борба” на 9 юли 1885 г.)




Професор Никола Георгиев за „зетю-шурю-баджаникизма”: Тоталитаристичната вълна в Европа през ХХ век доби в България такъв битово-патриархален и политическо-семействен облик 

З. Стоянов създава думата „зетю-шурю-баджаникизъм”, но не и темата, която е много, много стара: „Откак има власт и семейство, роднини на владетеля са получавали от него някакви, както се казва, ръководни постове. Явлението е по-старо от латинското си име „непотизъм”, произхождащо от „непос” – „внук” или „племенник”…..

В случаите, в които властта му е силна и не се нуждае от доверени помощници, владетелят раздава такива постове с два главни резултата: повече мир и спокойствие вкъщи и поредно демонстриране на властта. Второто - вижте властта! - се постига толкова по-добре, колкото по-непригоден е роднината на поста, на който го поставят… Непотизмът може да бъде ограничен, може да стигне до върха на безочието, но политическо семейство от това няма да се получи. Нужно му е и нещо друго.” (Н. Георгиев. Цит. съч., с. 5)

И. Вазов, чийто отношения със З. Стоянов се разкъсват от сложни идеологически, естетически и личностни конфликти, пише остра, дори крайна критика срещу езика на „историческия овчар”, но мълчи за означената от думата „зетю-шурю-баджаникизъм” трансформация на националистическата идеология в семейно-родствен политически модел: „Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярний език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден. Жилото на Свифта не е било по-опасно…

            С една дума той убиваше една репутация, с един епитет – една партия….

            Българский език в неговата история, полемика, памфлет издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила.

            Захариевата образна и богата – а при това тъй проста – фразеология идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърцето му.” (Ив. Вазов. Нова земя. С., 1977, с. 434)

И като стана дума за езика, трябва непременно да кажа, че темата за непотизма е достатъчно сложна, за да се мисли, че панлингвизмът може убедително да я обясни и още по-малко да създаде алтернатива, защото той е евфемизиран конформизъм, парафраза на Хегеловото диалектическо разбиране за „реалното като действително и действителното като реално” във вида „езикът създава реалност и реалността е езикова”, т. е. позицията е имплицирана с непроменимост, тъй като езикът е Господар, както твърди М. Хайдегер, следователно е необходима революция от типа на Френската от 1789 г., която да създаде „нов език”.

Вярно, структурната антропология „учи, че понятията и обозначенията на роднинските връзки са неизбежно от езиково естество. Дори такива фундаментални термини като родителство или инцест зависят от таксономии, от лексикално и граматическо кодиране, което е неделимо от колективните, икономически исторически, ритуални възможности, заложени в речта”. (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги. С. 2013, с. 71; К. Л.-Строс. Раса и история. С., 1997.) Методологическият обхват обаче е доста по-широк, защото „кръвта”, „секса” и „властта” са ирационални елементи; в контекста Н. Георгиев настоява, че семейството е „надредна, рационална и ирационална категория” (Н. Георгиев. Цит.съч., с. 5);

Дж. Стайнър пише: „Душевното и органичното образуват тук обединен синапс. Неврологията приписва сексуалните рефлекси на парасимпатичната нервна система. Психологията изтъква доброволните импулси и реакции, когато анализира сексуалните действия на човека. С понятието „инстинкт”, самото то все още недостатъчно проучено, се характеризира важната зона на взаимодействие между телесното и интелектуалното, между гениталиите и духа. Тази зона е наситена с език.” (Дж. Стайнър. Цит. съч. с. 68)

„Наситена с език”, но функционален, т. е. същият не е в позицията на господар, както твърди М. Хайдегер; в контекста добавям и Н. Георгиев: „Властта е навсякъде, властта е във всичко, но тя не се проявява навсякъде с равна сила и с възможните си знакове. Това доказва и неравномерното участие на половата дейност в механизмите на властта. Че в половата дейност има и власт и че като агресия и обладаване тя може да участва в образа на владетеля, е било ясно на власт имущите и от власт потърпевшите от всички времена….” (Н. Георгиев. Цит. съч. с. 10)

Нещо повече: езикът е безсилен пред феноменологичното – напр. „днес” (2017 г.) домът на министър- председателя е  реално и символично място, където политическото, патриархалното с неговата иманентна монологичност и страхът от сложността на плуралитета се преплитат в лабиринт, в който езикът може само да лъкатуши:

„ … домът има изключително голяма интегрираща сила спрямо мислите, спомените и мечтите на човека. Свързващ принцип при това интегриране е мечтанието… В живота на човека домът отклонява случайностите, постоянно и с всичко напомня за непрекъснатостта. Без него човек би бил разпръснато същество. Той поддържа човека сред небесните и житейските бури. Той е тяло и душа.” (Г. Башлар. Поетика на пространството. С. 1988, с. 43);

Н. Георгиев прецизно анализира здравата обвързаност между българския властник и неговия род и край, например, Тодор Живков и селото - град Правец, „българския Витлеем”, и заключава: „Практиката е стара и се възприема като толкова естествена, че впечатление би направило по-скоро обратното, ако големецът не се погрижи някак за „своите”. Род и край образуват в българското мислене както същностно, така и ценностно единство”. (Н. Георгиев. Цит. съч., с. 7)