Гавраил Панчев: Маси, теодицея и демокрация - медии и публика (2 част)

2. Хомогенно – нехомогенно общество

Парадоксално или не, теорията за хомогенното общество е защитавана, както от консервативни и етатистки мислители – Е. Дюркем и М. Вебер определят религията като структуриращ обществото принцип, Хегел поставя на нейното място Духа, - защитници на дълго съществуващите и следователно опитно проверени стабилни обществени отношения, а това означава, че усъвършенстването, а не промяната, е основополагащо, така и от революционните идеолози – К. Маркс е убеден, че икономическите отношения са структуриращ принцип на капиталистическото общество, а антибащинското и антисемейното братство и сестринство между освободените от класовите отношения хора ще създаде хомогенното комунистическо общество, - които постулират радикалната промяна на старото общество като основен фактор. Осъзнато или не, и двете групи мислители са в клопката на теорията за запазените места на Платон.

Американският социолог Д. Бел защитава тезата, че няма и не може да има хомогенно общество, защото съществуващите различни групи имат различна философия, култура и отношение към съществуващото (традицията) и промяната,  следователно не могат да бъдат структурирани. (Д. Бел. Културните противоречия на капитализма. С. 1994)

Психологията на тълпите представя позиция, която изисква концентрирано епистемично внимание: „Така от само себе си в лоното на голямото общество се формира общество от авторитетни водачи (харизматични лидери, ако предпочитате) – по-малко по обем и по-своеволно. И това общество успява без каквито и да било усилия да ръководи света без неговото знание”. (С. Московичи. Цит. съч. с.11) Значението на позицията нараства, ако се корелира с убедеността на политическия философ Р. Арон, според която  всички политически режими са олигархични. (Р. Арон. Демокрация и тоталитаризъм.

С. 1993) Всъщност олигархични до “момента, в който един – единствен човек не лиши всички останали от тази власт” (С. Московичи. Цит. съч. с. 9), т. е. авторитаризъм. Френският психолог Г. Тард е убеден, че естествените, „анархистичните” тълпи не са толкова важни, колкото „изкуствено създаваните, организирани и дисциплинирани тълпи, които наблюдаваме навсякъде – например политическите партии, предприятията или държавният апарат.” (Пак там, с. 198) Оттук следва съществена промяна в гледната точка: масите от „продукт” на кризата на социалните норми и институциите стават първопричина за обществото: „В началото хората са съществували в маса, а след това те са създали обществото.” (Пак там. с. 198)

Т. нар. „нежна” революция в България след 1989 г. започна с естествени и /или организирани огромни митинги, протести и събрания. Участниците в тях безкритично, като хипнотизирани, акламираха водачите, които „от високо” повтаряха като в свещенодействие магическите думи „Демокрация!” и „Свобода!” и така и не разбраха – това стана по-късно, когато масите  се разпаднаха, - че идеологията на т. нар. „преход” всъщност е трансформацията на комунистите в капиталисти.

Масите обаче станаха основен политически фактор; те „започват да стават истински опасни, когато започнат да възникват на все по-постоянни интервали и да се превръщат в изкуствени тълпи – секти или партии”. (Пак там. с. 211) Същинският проблем за „демократична България” възникна именно оттук; казано дефинитивно,  харизмата победи закона – налага се да повторя, харизматичният лидер е иманентен на тълпите. На  няколко пъти  политическата власт в държавата беше дарена на посочения тип лидер. „Обстоятелствата, при които се заражда такава власт, също са изключителни. Тя е предшествана от очевидно анулиране на съществуващия социален ред, от сериозно изтощаване на вярванията, от разочарование спрямо институциите, които загубват своята жизнеспособност.

Тогава на масите им се струва, че всичко около тях се руши. Безчувствени сили заплашват да ги пометат и тази буря може да ги прогони към неизвестни брегове. Социалният живот престава да тече в обичайното си русло – това не е нито мир, нито война, а нещо средно. Като че самото всекидневие бива разрушено от рутината си. Хората са готови да се понесат на вълните на ентусиазма и изстъплението. Склонни отведнъж да решат проблемите, остарели от компромиси и непрестанно обсъждане.” (Пак там, с. 363)  Обърнете специално внимание – от „непрестанно обсъждане” или, казано ясно, масите отказват да „преценяват всички „за” и „против”, да претеглят всички налични факти”. (Пак там, с. 129)
 

3. Медии – публика

„Комуникацията е във висша степен социален процес. Ако промените нейната форма и начините за нейното реализиране, както ни учи историята, тя незабавно ще промени естеството на групите и процеса на упражняване на властта”. (Пак там, с.231)  Още в края на ХІХ в. цитираният по-горе Г. Тард концептуализира: „На всеки тип комуникация, пише той, съответства определен тип социално съобщество: на традиционната комуникация от ухо на ухо – тълпата; на съвременната комуникация, на която е поставил начало вестникът – аудиторията. На всяка от тях съответства специфичен вид водач. Печатът е създал своя специфичен водач – публициста”. (Пак там, с. 231)

„Днес” съществува интерпретация, която определя описаната концепция като редуцирана.  Структурният смисъл на същата обаче поразява с дълбокото си познание: в края на ХІХ в., на епохата, която определяме като идеологически конфликт между национализма и социализма, Тард разбира, че класовите и социалните  конфликти могат да се неутрализират за известно време  като се трансформират в медийни.


Даниел Бел, американски социолог: Авторитетът е необходимият пътеводител за обърканите хора.

Медиите създават „разпръснати тълпи”, т. е. публика. (Пак там, с. 243) Това означава разпространение в огромни мащаби на внушението или, ако предпочитате, хипнозата. Оттук следва съществената теза на Тард, доразвита от Московичи, чиито прозрения са вън от всякакво съмнение – справка медийно – политическата реалност в България от 2005 г. насам: средствата за комуникация „засилват в невероятна степен властта на водача, тъй като концентрират авторитета в един полюс, а възхищението - в друг. В същото време те създават и един нов тип водач: онзи, който владее изкуството на печата, а именно публициста. Всеки вожд, всеки държавник трябва да притежава освен своите собствени таланти и талантите на журналист, за да може да създава публика, да я превръща в партия и да й предава необходимите импулси, за да бъде следван от нея.” (Пак там. с. 255)

И още едно разбиране на Тард, което разтърсва, но и отваря възможността за укрепване на критичната личност и в перспектива за създаването на нов тип политически лидер – Хр. Ботев е медиен революционер, ето защо реалността го побеждава, а В. Левски е дълбоко свързан с нея и изгражда реална политическа организация, структурирана от откровен разговор с българите по места, създал демократичната и меритократична идеология – идеал на българите, когото „вчерашната” и „днешната” реалност все догонват.  - : „В древността град от 2000 граждани е бил управляван например с помощта на 20 оратори или родови (к. а.) вождове, т. е. съотношението тогава е било 1 към 100. Днес с помощта на 20 предани или подкупени журналисти в някои случаи могат да бъдат управлявани 40 милиона души, т. е. съотношението е 1 към 200 000”. (Пак там. с. 254) И една гатанка за пораснали: какво ли е съотношението в България, след като свободата на словото е на 109 място в света?

Сега трябва да установим привидно или същностно е противоречието между следващите две позиции на С. Московичи и Д. Бел, т. е. дали същото има или няма потенциал да породи познавателен проблем, който да постави под съмнение смисъла на горната експликация. По-горе цитирах С. Московичи, който защитава тезата, че тълпите са гневно настроени срещу рационалните дебати „за” и „против” и съобразно концепцията на Г. Тард особено срещу медийните такива, но Д. Бел е категоричен: вестниците, въобще медиите, са “новата религия на масите”.

Противоречие между двете позиции няма, защото публиката възбудено, настойчиво и с втренчен поглед търси в медиите харизматичния вожд, защото иманентно е свързана с вярата, свещена или светска, както ги определя С. Московичи, който да разсече със замах досадните и безплодни от тяхна гледна точка дебати, дискусии и полемики „за” и „против”. Следващата дефиниция обяснява посочената иманентност между тълпите и вожда: „В традиционния смисъл думата „харизма” се отнася до персонаж от свещено естество. Тя квалифицира догмите на дадена религия и е свързана с милост: онази милост, която облекчава страданието, светлината, която обзема измъченото съзнание на вярващия, живото слово на пророка, затрогващ душите, и най-сетне – душевната хармония между учителя и неговите ученици.” (Пак там, с. 360) Не е необходим особен интелект, за да разберем, че сме изправени или коленичили пред архетипен проблем, останал нерешен през вековете въпреки или може би заради това мощната секуларизация от Ренесанса насам синхронизирана с все по-нарастващото влияние и значение на науката в живота на хората.

Оказва се, че подсъзнателното, колективната памет на обществата векове наред е доминирана от вярвания, които непроменимо и фанатично търсят Спасителя и го „намират” в религиозна или светска форма; тук трябва задължително да кажа, че има общества, в които Реформацията или, ако предпочитате, четенето на Библията като литература, отвори пътя за освобождаването на индивида от групата, както и ортодоксални такива, в които Библията е свещена книга и колективното (груповото) доминира над индивидуалното; в първите демократичното, респ. демокрацията е основополагаща ценност, а във вторите – авторитаризмът.
 

           4. Авторитет – харизматичен лидер

С. Московичи аксиоматизира: „Авторитетът ни пленява, а водачът е съблазнител…” (Пак там, с. 177) Красиво и смислено, но непълно, защото „принципът на авторитета” е видим при „оценяване стойността на опита, на изкуството и образованието”, а самият авторитет „под формата на ерудираност, житейска мъдрост и умело тълкуване – е необходимият пътеводител за обърканите хора. А такъв авторитет се печели само с мисловен труд, не чрез смешение на езиците”. (Д. Бел. Културните противоречия на капитализма. с. 14 и с. 15)

Политическата и медийната реалност в България след 1989 г.  разруши посочения принцип, т. е. в страната няма авторитети и това освободи огромно пространство за „милостта” на харизматичния вожд, който от „незапомнени времена …. поражда емоционален подем, изтръгва тълпите от дълбокия им унес и ги привежда в движение.” (С. Московичи. Цит. съч. 361)  Духовното и емоционално единство между вожда и масите създава впечатлението за разрушена йерархичност и безпрепятствено преодоляване на институционалните процедури или, казано пределно ясно, тук се намира основният източник на упадъка на демокрацията.

И още: според С. Московичи харизматичните лидери са „узурпатори, хора с отклонения в поведението, чужденци, които идват от другаде или от периферията на страната….” (Пак там, с. 363)

И накрая на тази част. На непрестанното обсъждане „за” и „против” харизматичният лидер противопоставя прости изречения с цел симплификация на сложността, реч, изпъстрена с поговорки и пословици,  натуралистични изрази,  едностранни позиции, произнесени с глас, който им придава статут на истина, или обобщено, охлократизирана стилистика. (следва продължение)

Снимки: bnr.bg; news.harvard.edu;