Гавраил Панчев: Маси, теодицея и демокрация - алтернативи (3 част)

Гавраил  Панчев - две алтернативи на упадъка на демокрацията

При все безспорните си познавателни постижения, теорията за тълпите и вождовете не може да обясни убедително упадъка на демокрацията, защото неоснователно игнорира „бунта на елитите”. Убеден съм, че епистемична ефективност по темата може да постигне теория, която структурира, респ. концептуализира корелацията между масите и харизматичния лидер и „бунта на елитите”.

Така представена същата е принципно различна от кръговата хипотеза на К. Лаш: „Някога е изглеждало, че именно „бунтът на масите” заплашва социалния ред и цивилизоващите традиции на западната култура. В днешно време обаче главната заплаха като че ли идва от онези, които са на върха на социалната йерархия, а не от масите. Този забележителен обрат на събитията разстройва нашите очаквания за хода на историята и поставя под въпрос отдавна изградени допускания.” (К. Лаш. Бунтът на елитите…с. 29)

К. Лаш описва и обяснява процеса на превръщане на автентичния елитен човек – Х. О-и-Гасет  дефинира: „…Човекът на елита не е оня, който се мисли за по-горен от другите, но тъкмо оня, който е по-взискателен към себе си, отколкото към другите, дори и когато не успява да осъществи в себе си висшите си стремежи”. (Х. О-и-Гасет, Бунтът на масите, с. 8) – в масов: „Те (елитите, б.м.) са слуги на високи идеали. „Благородниците се определят чрез изискванията, които имат към нас – чрез задължения, а не чрез права”.

Масовият човек, от друга страна, не обича задълженията и не разбира какво предполагат те, той „няма чувство за велики исторически дела”…Лишен от съзнание за крехкостта на цивилизацията или за трагичния характер на историята, масовият човек живее с лекомислената „убеденост, че утре светът ще бъде още по-богат, по-щедър, по-съвършен, сякаш този свят разполага със спонтанна, неизтощима сила да нараства”…. Неспособен на учудване или на респект, масовият човек е „галеникът на човешката история”.

Всички тези привички на духа днес са много по-характерни за висшите слоеве на обществото, отколкото за низшите и за средните.” (К. Лаш. Цит. съч., с. 30)

Вероятно в много отношения К. Лаш е прав, но концептуално греши.  И „днес” масите запазват квазирелигиозната си обвързаност с харизматичния лидер, защото комуникативната теория, респ. практика на елитите се срути подобно на къщичка от кубчета, сглобена от несръчно дете.  

Какво имам предвид? Дебатите „за” и „против” са иманентно насочени към непримирими, респ. непроменими едноизмерности, деградиращи социалната комуникация до две фракции, които ожесточено се борят за вниманието на политическата власт, а не за ценностите и просперитета на обществото. В дълбочина това означава договорен, специфичен конформизъм „отгоре”. Интуицията на масите не ги подвежда след като оценяват въпросните дебати като дърдорене с цел привилегии.

Няма никакво съмнение, че социалната и въобще хуманната чувствителност е заменена от дипломирана арогантност, подражателна и често плагиатствана аргументация, неспособност да се диференцира интерпретацията от свръхинтерпретацията, която се изражда в спекулации и манипулации, редуциране на обществения плурализъм до партиен и експертен такъв, фундиран от квазиелитното разбиране, че позицията на властта и ерудицията на експертите са по-значими от „мнението” на гражданина, т. е. дебатите между партиите и експертите, а не както трябва да бъде между тях и т. нар. „обикновени хора”, вторично откъсват масите от реалността: вече знаем, че това означава поредната поява и проява на „милост” от харизматичния вожд. 

И още: елитите не могат да се освободят от клопката на опозицията „информация – спор”, а обществото се нуждае от креативни, отговорни и стратегически решения, много от които биха се осъществили, ако същите тези „обикновени хора” бяха  овластени, т. е. изведени от ирационалното и въведени в рационалното. Това е възможно само при нова комуникативна теория: преди принципа на отговорността, т. е. да се отговаря на Другия под свидетелството на Бога (Ж. Дерида. Вяра и знание. С. 2001), трябва Аз-ът да анализира позицията си  от различни гледни точки и едва, когато открие моралния и познавателен смисъл, способен да облагороди социалния диалог,  тогава да я изложи пред Събеседника си.

„Днес” всички държавни и общински структури в България са почти напълно политизирани, т. е. партизирани. Какво означава това ли? Ни повече, ни по-малко: описаната по-горе комуникативна теория е ….. утопия….

*   *   *   *

И накрая – две алтернативи на упадъка на демокрацията.

Руската култура и политика са фундирани от теодицеята. Категорично обаче оттук не следва тезата за антидемократична идеология, както мислят уеснафените либерално-егалитарни русофоби, по израза на К. Леонтиев, а за дълбока философска убеденост, че теодицеята е креативна, а авторството е надинституционална категория, т. е. иманентният за руската култура и политика авторитаризъм е философско-естетически, а не политически феномен: император Петър Велики съ-творява „нова”  Русия, Ф. М. Достоевски пише „Записки от мъртвия дом” в каторга и романът разплаква руския император. (Н. Бердяев. Мирогледът на Достоевски. С. 1992)

В контекста опозицията Русия – Европа не е политическа, а творческа, т. е. културен модел срещу друг. (Н. Бердяев. Царството на духа и царството на кесаря. С. 2002; Н. Бердяев. За робството и свободата на човека. С. 1992; Н. Бердяев. Извори и смисъл на руския комунизъм. С. 1994) Представена символно горната релация изглежда така: Ф. М. Достоевски, символът на Русия, определен от Н. Бердяев като „изразител на общочовешкото в националното”, и Шекспир, символът на множествения Запад.

Не съм убеден, че теодицеята е проявление на християнския дух, неподвластен на юридическото и етатисткото, както мисли М. Хайдегер. Вероятно страданието предшества религията по руските земи. Дали е съществувала страдалческа общност или познавам само креативни, прозорливи и „чисти” единичности, които пророкуват религиозното, не зная, но темата и проблематиката настояват за концентрирано епистемично внимание. В тяхното поле мога да посоча К. Леонтиев и Ф. М. Достоевски, чиито биографии и творчество като че ли потвърждават хипотезата ми.

В романа си „В своя край” К. Леонтиев изразява себе си чрез персонажа Милнеев: „Необходимо е страдание и широко поле за борба… Аз самият съм готов да страдам, и съм страдал, и ще страдам… И не съм длъжен да съжалявам другите с разсъдъка си…. Идеалът за световно равенство, труд и спокойствие? Боже, избави!” (Цит. по Н. Бердяев. Пътят на Русия. С. 2001, с.32) Цитираните думи са написани от светския, „профанния” К. Леонтиев, години преди да  приеме християнската религия.


Константин Леонтиев: Идеалът за световно равенство, труд и спокойствие? Боже, избави!

И още: „… свободата на личността е довела личността само до по-голяма безотговорност и нищожество…. юридическата свобода на личността (е принципно различна от, б. м.) живото развитие на личността, което е възможно дори и под робство “. (Пак там. с. 69) Налага се да запомним тезата, че свободата е довела личността „само до по-голяма безотговорност и нищожество”! И кулминацията: „Нека бъдем строги в политиката, да бъдем, може би, жестоки и безпощадни в „държавните” си действия; но в „личните” си съждения нека да не бъдем изключителни”. (Пак. Там. с. 72)

при Ф. М. Достоевски е същото: той е революционер, осъден на смърт, помилван, пратен в каторга, където открива креативната естетика, става дълбоко религиозен и логично разбира свободата като „антроподицея и теодицея”. (Цит. по Н. Бердяев. Мирогледът на Достоевски, с. 72) В края на живота си той е „съветник” на „Освободителя” император Александър ІІ заедно с К. Победоносцев, страховития оберпрокурор на „светейшия всерусийски управляващ синод”, чийто разбирания за вестниците са сходни с тези на Г. Тард за подкупените журналисти; все пак трябва да отбележа, че Победоносцев е тънък психолог и има собствен принос в медийната теория с тезата си, че журналистите са готови да изпълняват политически поръчки, за да видят името си във вестника. Трябва да го кажа: „отгоре” етатистката структура на Русия е реформаторска, но „отдолу” – теократична.

Какъв е приносът – употребявам термина „принос” в концептуалното поле на К. Л. Строс за видовете човешка история (К. Л. Строс. Раса и история. С. 1997) – на теодицеята? Вероятно това е полифоничния роман, създаден от Ф. М. Достоевски (М. Бахтин. Проблеми на поетиката на Достоевски. С. 1976) интерпретиран не само като литература, но и като политически и социален модел. Тук задължително трябва да кажа: многогласието не е тъждествено на полиглотията, защото цялото творчество на Достоевски е кодирано от един монолитен език, който функционализира полифонията.

Най-яркото доказателство е дискредитирането на аргументацията „за” и „против” в правното поле на процеса за убийството на бащата (Бащата) от романа „Братя Карамазови”; същата е сведена до сблъсък на кодирани законови норми, който няма нищо общо с истината, тъй като тя принадлежи на Бога и неговите следовници. Да припомня все пак, че върховенството на правото е основополагаща и символна ценност на демокрацията.

 Дори да се съглася, че полифонията е полиглотия, тя постига външен плурализъм, високо знание, високо съзнание, но не и вътрешен плурализъм (специфично  самосъзнание).  Ако това е моралния, социалния,  познавателния, въобще културния връх на теодицеята, приемам, че „Оправдание на доброто” от В. Соловьов променя принципно смисъла вложен в термина от Г. Лайбниц и я превръща в самобитна и креативна руска идентичност.

В отношение с горното трябва да кажа, че секуларизираната, свободолюбива и демократична култура на „Запада” (Западна Европа и САЩ) отдавна е постигнала буквално същото. Нещо повече: тя не само субстанциализира диалога, но и участниците в него (Н. Решер. Плурализмът..С. 2001), дори създаде фигурата на „третия” в диалога и така оценности икономическата комуникация. (Н. Болц. Консумистически манифест. 2004)

Дългогодишната епистемична и аксиологическа конвергенция между Западна Европа и САЩ кулминира в принципно новата комуникативна теория на Дж. Стайнър, която определям като вътрешен плурализъм с дълбоката увереност, че същата е „днешното” спасение на демокрацията и хуманитаристиката. (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги. С. 2013)

Дж. Стайнър е проницателен лингвист, задълбочен изследовател на теорията на превода, убеден и убедителен защитник на културата, фундирана от полиглотията и множествената човешка идентичност, остър критик на теодицеята и автор, който не пледира, а доказва в книгите си, че философията на свободата е основата, върху която могат да бъдат създадени значими, общочовешки творчески феномени. (Дж. Стайнър. След Вавилон.)

Ето и моето тълкувание на теорията. Всяка публично изказана, респ. написана интерпретация (тя е винаги субективна) – в перспектива и битова – следва да е семантичен резултат от видим за всички процес на саморазвитие на всички аргументи „за” и „против”, приложени към самата нея. Това означава и епистемично, образователно (педагогическо) и етично (семейно) снемане на досегашните комуникативни теории, респ. практики. Напр. стремежът в диалога Другият да бъде убеден в несъстоятелно аргументираната си позиция, означава не просто да признае интелектуалната си слабост, а нещо далеч по-важно, т. е. да се утвърди комуникативен модел, структуриран от ролята на Учителя или Бога като демиург, арбитър и свидетел.

Или диалогът, в който участниците влизат с предварително оформени твърди едноизмерности, или, ако предпочитате, „раздвоен монолог”,  влизащи в остър конфликт помежду си с цел единият да победи другия (това е методологията на К. Маркс; реципрочността, която предлага М. Фуко в критиката си към Маркс не постигна предпоставената хуманизация); въобще, досегашните комуникативни теории, основани върху либерализъм, консерватизъм и т. н. повтарят в една или друга степен модела на автора на „Капиталът”. Или отношението „господар – роб” при Хегел, както и квазирелигиозното общуване между вожда и тълпите.

Комуникативната теория на Дж. Стайнър стимулира и сублимира  развитието на дадената интелектуалност на Другия в полето и перспективата на свободата, а не както при класическите религии  до точно определени граници, охранявани от фанатици,  или, както при З. Фройд природното може при определени условия да се издигне до културно; тя субстанциализира саморазвиваща се през рационална аргументация етика, която синхронизира Знанието и Самосъзнанието. 

„Днес” културният, политическият и символният избор е между Ф. М. Достоевски и Дж. Стайнър!

*   *   *   *

Къде е България в горния контекст? В края на ХІХ в., рационалният и рационализиращ гл. редактор на сп. „Мисъл” д-р К. Кръстев започва все по-настойчиво да изучава темата за българското зло. Интересът му към нея градира възходящо през три етапа и кулминира в дълбоката убеденост, че „руснаците вярват в победата на доброто, а българите – на злото”. (д-р К. Кръстев. сп. „Мисъл”, 4, 1894, № 5; К. Кръстев. Где е злото? в. „Народни права”, 11.06.1895 г.; В. Миролюбов. Алеко Константинов. Шест статии. С. 1917) Сп. „Мисъл” – и мисълта ни – не фалира поради финансови причини!

Метафизика на злото или теодицея?  За да си отговорите на въпроса, приложете към себе си теорията на Дж. Стайнър и се съобразете с отговора. Аз, вероятно черногледо, си мисля, че злото доминира в българската култура и политика през последните 28 години…, през последните 72 години…, през последните 138 години…. Все още имаме великолепни поети! 

 Снимки: time.com; imrussia.org;