Гавраил Панчев: Левиатан и неговите слуги (3 част)

Безсъдържателност на етикетите „ляво” и „дясно”

    Шарлатаните (медийните политолози, социолози, психолози, антрополози и т. н.)  не казват нито дума по обсъжданата тема: вече три десетилетия защитавам убедено тезата, че т. нар. социални (хуманитарни) науки в България нямат концептуален принос и представят интерпретационни техники за звания, привилегии и пенсии.

Следователно техните институти, факултети, катедри или както там се наричат, трябва да бъдат изцяло закрити и да се открият наново при  ясни критерии за научен принос, силно редуциран щат и временни трудови договори.

Същите говорят до втръсване за „местни избори 2019 г.” и отново, и отново за идеологическото противопоставяне  „ляво – дясно”, което в теоретичен план е отдавна отречено, а в българската политическа реалност  същото е сюрреалистично, защото  управлявалите държавата в периода 1991-2019 г., както казах по-горе, са с комунистическа генеалогия и етатистки манталитет.

Разбира се, те не биха били възможни без мегадържавата, която субсидира висшите училища, както и без съучастието на т. нар. журналисти, които отдавна са сериозна опасност не само за демокрацията, но и за националната ни сигурност.

Ето какво мислят за посочената по-горе опозиция автори с доказан философски и научен принос:

1. Даниел Бел пише: „аз съм социалист в икономиката, либерал в политиката и консерватор в културата”. (Даниел Бел. Културните противоречия на капитализма. С. 1994, с. 10) ;

2.Едно изказване на братята Джеф и Винс Греъм обобщава нелепостта на лишения от мащаби политически универсализъм. „Аз на федерално ниво съм либертарианец; на щатско ниво съм републиканец; на местно ниво съм демократ, а за семейството и приятелите съм социалист”.  Ако това не ви убеди в безсъдържателността на етикетите „леви” и „десни”, значи нищо няма да ви убеди”. (Насим Талеб. Цит. съч. с. 90.);

и 3. проблемът стана достатъчно сериозен след откритието на невролозите, за да го оставим на шарлатаните: д-р Спери стига до заключението, че е възможно в мозъка да действат две съзнания…. лявото и дясното полукълбо могат да бъдат съзнателни едновременно по различни, дори противоречащи си успоредни начини…

Рита Картър пише: „Възможните последствия от това са смайващи. Резултатите показват, че може би всички ние носим в главите си ням затворник със своя самоличност, амбиции и съзнание, който напълно се различава от онази личност от ежедневието, за която се смятаме…. (ето защо е възможно човек с разделен мозък да бъде републиканец и демократ едновременно…)” (Мичио Каку. Цит. съч. с. 60 и с. 61)


Философът и икономист Насим Талеб подчертава безсъдържателността на етикетите „ляво” и „дясно”

Даниъл Канеман, носител на Нобелова награда, има съществен принос в психологията с разбирането си за функциониращите в човека Система 1 и Система 2, които са независими една от друга. (Даниъл Канеман. Мисленето. 2012)

Тук задължително трябва да добавя съвършено новата интерпретация на съзнанията на бай Ганю: имам предвид удивителната бързина, с която известният персонаж сменя отношението си към стария, респ. новия властник в България (виж разказа „Бай Ганю се върна от Европа”: книгата  и автора ги  знаете).

В „Задочни репортажи за България” Георги Марков описва как Богомил Райнов носил в джоба на сакото си две противоположни по смисъл статии и представял едната от тях в зависимост от позицията на главния редактор. Всичко това не е разбрано от академичната интелигенция в продължение на десетилетия - ето защо съм непоколебим в острата си критика спрямо нея.

Не се заблуждавам, че цитираните думи ще решат проблема, т. е. ще накарат шарлатаните да спрат да говорят за „ляво” и „дясно”. Същият е много по-дълбок и това не е модернистично клише, което цели да усложни обсъжданата тема, за да създаде впечатление за интелектуалност.

Имам предвид следното: сакрализирането на мегадържавата създава магически език, респ. магически манталитет и магическа реалност и това обяснява защо в България за мнозина гласоподаватели думите „ляво” и „дясно” отварят „пещерата пълна със съкровища” – при такава реалност въобще не бива да се учудваме, че политиците са идентични с Али Баба и 40-те разбойници – спомнете си „Сезам, отвори се!”

И накрая: има само една, и само една опозиция  - демокрация или диктатура.

Изходът! От философа Карл Попър знаем, че има затворено и отворено общества, т. е. общество на истината и общество на интерпретациите. Американския социолог Даниел Бел убедително доказа, че обществото е нехомогенно, т. е. то е съставено от групи, които имат различно отношение към промяната, респ. непромяната. В книгата си „Да заложиш своята кожа” философът Насим Талеб представя ново разбиране за обществото: „Нека наречем такова  малцинство непреклонна (к. а.) група, а мнозинството гъвкава (к. а) група. И техните взаимоотношения почиват на асиметрия в изборите.

Щом се установи едно морално правило, е достатъчно малко, непримиримо малцинство от негови поддръжници, които са равномерно разпределени географски, за да стане то норма за цялото общество. (Насим Талеб. Цит. съч. с. 102 и с. 117) Политическата реалност в България като че ли се доближава до разбирането на Талеб – дано не се лъжа. Ако греша – прочетете отново текста.