Гавраил Панчев: Левиатан и неговите слуги (1 част)

Гавраил Панчев за етатисткия модел в България 

В книгата на Йов в Библията се разказва за Левиатан, най-силното животно на света. През 1651 г. Т. Хобс издава книгата си „Левиатан”, в която конструира „изкуствения Гигант-държава”, поставен над малкия естествен човек.

През 2012 г. Институтът за изследване на обществата и знанията при БАН публикува изследване, озаглавено „Българските национални ценности. Статика и динамика в евроинтеграционния процес”. От фундаментално значение за формата - авторитарно-олигархична или гражданска - на българската демокрация е следното заключение на посоченото проучване:

„За голяма част от анкетираните държавата (к.м.) е един от значимите фактори (респ. ценности), който определя хоризонти, центрира живота на хората, дава надежди. И анализът на резултатите от четвъртата вълна (2009 г.) на Европейското социално изследване потвърждава наличието на радикализиране на етатисткия синдром (к.м.)”. (Българските национални ценности. Статика и динамика в евроинтеграционния процес. ИИОЗ – БАН, С. 2012)

Казах, от фундаментално значение, защото в българския случай не става дума само за държава, а за централизирана такава. Същата е конструирана през 1879 г. от Търновската конституция и преутвърдена в следващите три конституции на България, които функционират върху фалшивата опозиция „монархия-република” вместо съществената „централизирана държава- федерация (конфедерация).”

Централизираната етатистка структура на Третата българска държава с начало 1879 г. е съставена от следните компоненти:

1. всички български конституции започват с държавата (в т.нар. Живковска конституция от 1971 г. държавата и партията (БКП) се сливат), а не с човека или „народа”; разбира се, държавата е легитимният и признат международно правен субект, но от това въобще не следва, че същата институция е преди или над човека или „народа”.

Да припомня, че Мусолини е убеден, че държавата трябва да изгражда (възпитава) идеологически и ценностно хората; впрочем, по същия начин мислеха и мислят комунистите. Силно впечатляващо е, но е факт, че националсоциалистът Хитлер не отрежда такава роля на държавата, а на нацията, респ. расата.

Тук съм напълно съгласен с Цветан Тодоров: „За разлика от теокрациите и от тоталитарните държави демокрацията няма претенциите да бъде добродетелна държава, тя не сочи върховното благо, нито задължава гражданите да се стремят към него.” (цитат по Ст. Атанасов. Цветан Тодоров: Аксиология на разума, С. 2011, с.121);

2. еднокамарен парламент - консерваторите в Учредителното събрание в Търново през 1879 г. чрез речта на Тодор Икономов защитават идеята за втора камара, но идеята претърпява пълно фиаско благодарение на демагогската реторика на „либерала” П.Р. Славейков по оценката на С. Радев; идеята за камара на общините остава напълно чужда за българските политици, респ. законодатели в периода 1879-1991 г.;

3. централизиран бюджет;

и 4. религиозен/ квазирелигиозен статут на държавния, респ. на партийния лидер, познат под формата „харизма”, понятие с религиозна етимология. „Лицето на Княза е свещено и неприкосновено” (Търновската конституция, гл. 2, чл.8).

При квазиплуралистичния характер на комунистическата власт в периода 1947-1989 г. (БКП и БЗНС) властва т.нар. култ към личността на държавния и партиен ръководител. Г. Марков („Задочни репортажи за България”) е отчасти прав в твърдението си, че въпросният култ (култ означава религия) идва от Съветска Русия.

Наистина, същият е логичен резултат от термина на Ленин „демократичен централизъм”, разкодиран от Троцки като форма, зад която се крие властта на партийния вожд, който логично ще завладее еднолично класата, партията и накрая държавата.


Митичното чудовище Левиатан, символизиращо Сатаната, а в описанието на Томас Хобс - държавата

Другите основания за авторитаризма обаче са конституционни, възможно е по-задълбочен анализ да открие идентичност между „демократичния централизъм” и Конституцията от 1971 г. Политическата практика в България след 1991 г., основана на Конституцията от същата година, утвърди едноличната власт на министър-председателя.

Целта на описания етатистки модел е пълният контрол над явното и скрито знание (информация), както и над наказателната политика в държавата.

Каква е структурата, респ. бюджета и функциите на общините в периода 1879-1991 г.? Номинално те са конституционно закрепени:

1. Търновската конституция („Територията административно се дели на окръжия, околии и общини”, гл. І, чл. 3);

2. Конституцията от 1947 г. („Територията на Народната република се дели на общини и на околии”, гл. V, местни органи на държавната власт, чл. 47);

2.1. Конституцията от 1971 г. („Територията на Народна република България се дели на общини и окръзи….”, гл. VІІ, народни съвети, чл. 109, ал. 1). Комунистическата власт в периода 1947-1989 г. напълно одържави общините, както е видно от наименованията на съответните глави от Основния закон;

3. Конституцията от 1991 г.: последната привидно оформя независимостта на общините от държавата (гл. седма, чл. 135, ал. 1, чл. 136, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и специално чл. 141, ал. 1, който гласи: „Общината има самостоятелен бюджет”. Проблемът тук е, че нейният бюджет се определя от Закона за държавния бюджет (същият се внася в Парламента от Министерски съвет), съответно от партията, респ. партийния лидер, която има парламентарно мнозинство вече в качеството му на министър-председател.

Нещо повече, Конституцията в чл. 142 създава „административно-териториална единица….област”, респ. „областен управител”, който се назначава от Министерския съвет (чл. 143, ал. 2). Същите „осъществяват контрол за законосъобразност върху актовете на органите за местно самоуправление само, когато това е предвидено със закон”, т. е. назначените от държавата служители контролират избраните от гражданите кмет, респ. общински съвет.

И това не е всичко, защото реално общините са малки държави, тъй като пренасят описаната по-горе централизирана етатистка политика върху кметствата.

 Kакви са последиците от описания по-горе етатистки модел:

1. общественото съзнание в България е силно вертикализирано – оттук и централизираните и авторитарни политически партии, както и могъщото влияние на „центъра”, столицата, София с нейния културен расизъм към т. нар. провинция;

2. следващите думи на Насим Талеб ни помагат да разберем манталитета на служителя (държавния такъв): „Но един служител винаги рискува повече. А при положение, че е служител, значи се страхува от риска. С това, че са служители, те показват, че са готови да бъдат опитомени.

Ако човек известно време е бил служител, значи е готов да се подчинява (к. а.).

Готовността за подчинение се проявява и в това, че служителят с години се лишава от лична свобода по девет часа всеки ден, в това, че ритуално и пунктуално идва навреме в офиса, в това, че се лишава от собствените си предпочитания и, че не пребива никого по пътя към дома след лош ден. Той е послушен, той е домашно куче….

Най-добрият роб е човек, на когото плащате най-много и който знае това и е ужасен да не изгуби статута си…. В общи линии, колкото повече хората боготворят свещената държава (или нейния еквивалент – големите корпорации), толкова повече мразят принципа „да заложиш своята кожа”.(Насим Талеб. Да заложиш своята кожа. С. 2019, с.133, с. 137 и с. 33);

и 3. дооформянето на конформисткия манталитет се извършва от патерналистичната семейна култура на мнозинството от българските граждани или по израза на Никола Георгиев „двусъставно – патриархално – авторитарно семейство, което създава „безгръбначни същества”. (Никола Георгиев. Семейството: начин на употреба. в: Нова книга за българския народ. С., 1991)