С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Гавраил Панчев: Истина и плурализъм

Гавраил  Панчев: Истина и плурализъм

Гавраил  Панчев за опозицията между „истина” и „плурализъм”

Ако добре се познава българската образователна система, не би следвало да изненадва констатацията, че голяма част от българската дипломирана, т. е. конформистка (Ив. Вазов. Дипломираните) интелигенция, употребява понятията „истина” и „плурализъм” синхронно в публичния синтаксис, без да осъзнава принципната разлика между двете думи и следователно не разбира в дълбочина смисъла на Конституцията от 1991 г., в чиито чл. 11, ал. 1 и ал. 2 е записано: „Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм...  Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна”. Неразбирането на фундаменталната опозиция между „истина” и „плурализъм” и последиците от нея съдържа достатъчно основание, за да защитя тезата, че преобладаващата част от българската дипломирана интелигенция „днес”  е забравила идеала, който дава смисъл и цел на съществуването й, дефиниран от Б. Пенев през 1924 г. : „Политически се освободихме, но краят на духовното робство не се вижда. Второто е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи -  ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила (к.а.). Но де са усилията! А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието - единството и волята”. (Б. Пенев. Нашата интелигенция. в: Защо сме такива? С., 1994, с. 132)       *** Проницателният лингвист Дж. Стайнър описва и анализира в книгата си  „След Вавилон” сложността и неспособността ни да дефинираме „истината” и обобщава, че „няма измъкване” от „двуличието” на реалистката концепция на М. Дъмет за истината: „Макар, че отдавна не приемаме теорията на съответствието, ние си оставаме реалисти au fund, запазваме в мисленето си една принципно реалистка концепция за истината. Реализмът се състои в убеждението, че за всяко изказване трябва да има нещо, по силата  на което или то, или неговото отрицание е вярно: само въз основа на това убеждение можем да обосновем идеята, че истината и лъжата играят съществена роля в представата за значението на едно изказване, че общата форма на едно обяснение на значението представлява изказване за условията на истинност”. (Дж. Стайнър. След Вавилон. С., 2014, с. 272.) Руският консерватор Н. Бердяев защитава телеологичния възглед за истината в критиката си на либерализма и синхронно на установената от Фр. Ницше „Смърт на Бога”, корелирана със снемането на божествената истина и сакрализирането на лъжата, от което следва триумфът на фикцията и интерпретацията (Фр. Ницше. Зазоряване): „Възможна ли е свобода без познание на истината и възможно ли е познание на истината без свобода? В Евангелието  е казано: Познайте истината и истината ще ви направи свободни”. (Н. Бердяев.  Царството  на духа и царството на кесаря . С.,  2002, с. 88). Съществено е да се каже, че комунистическата идеология - подобно на националсоциалистическата и фашистката - е сциентистка и метафизична и претендира за универсалност, защото доктрината е обявена за „доказано безспорно вярна, обективна и единствена” т. е., без понятието „истина” да е изрично употребено, смисълът на позицията има такъв статут. (Политическата комунистическа практика функционира върху фалшив плурализъм: БЗНС, вероятно без прецедент в световната политическа история, е политическа организация, която приема за своя програмата на управляващата БКП, като последната е конституционно санкционирана като държава.) Оттук произлиза религиозният характер на комунистическата идеология, разбран проницателно от Н. Бердяев и по-късно от А. Камю и Г. Марков, а след 1989 г., когато комунизмът отиде на „бунището на историята” по израза на Ж. Бодрияр, неговите икономически и културни постижения започнаха да се оправдават и величаят т. е. става дума за идеологическа теодицея.     *** Плурализмът е основна ценност в аксиологическата система на либерализма: „Едно модерно демократично общество се характеризира не просто с плурализъм на обхватни религиозни, философски и морални доктрини, а с плурализъм на несъвместими, но същевременно разумни обхватни доктрини. Нито една от тези доктрини не се утвърждава от гражданите като цяло. Нито пък трябва да се очаква, че в обозримо бъдеще една от тях или пък друга разумна доктрина ще бъде утвърдена от всички или от почти всички граждани”. (Дж. Ролс. Политическият либерализъм. С., 1999, с. 14) Н. Решер, известен теоретик на плурализма и остър критик на консенсуса, доразвива възгледите на Дж. Ролс с дълбокото убеждение, че хората трябва да се научат да живеят в общество с множество гледни точки и без истина, защото тя е от света на трансценденталното. Н. Решер прави важното уточнение, че плурализмът отхвърля „неразличаващият релативизъм” и „догматичният абсолютизъм”. (Н. Решер. Плурализмът. Против изискването за консенсус. С. 2001). Същото не бива да се забравя, защото разграничава либерализма от анархизма на Н. Чомски, съставен от безброй креативни единичности, които не комуникират помежду си. (Н. Чомски. Студии за езика и философията на ума. С. 2012)  Обсебени от  плурализма, Дж. Ролс и Н. Решер така и не разбират, че създават и защитават външния плурализъм, който не може да се предпази от релативизма и представянето на отделната гледна точка като тоталитарен фрагмент, въобще от опасността, множеството гледни точки в съвкупността си да образуват тоталитарно общество при условие, че ангажиращата позиция лесно прераства в себична и фанатична като разрушава комуникацията - в края на процеса стои теорията на Чомски, а това неутрализира темата, респ. ценността, от които е започнал дебата. Нещо повече: оттук и създаването на нови доктрини, основани на истината, вече снета на земята. kekes 2 Джон Кекеш: Либералната мисъл не обръща почти никакво внимание на преобладаването на злотоДж. Стайнър представя нов тип  човешко съзнание, респ. език, основано на вътрешен плурализъм, т.е. всяка личностна (субективна) теза, битово и публично оповестена, трябва да е резултат от личностна критика за” и „против”. Това предполага нов тип хуманна комуникация, която преодолява метафизиката на истината и релативизма , респ. анархизма на плурализма. (Дж. Стайнър. Моите ненаписани книги. С. 2013) Разбирането на Дж. Стайнър е в опозиция със схващанията на Ф. Достоевски, създателя на полифоничния роман, който отдавна разбра опасностите от външния плурализъм, но мислеше, че теодицеята е креативна и следователно е за предпочитане. (М. Бахтин. Проблеми на поетиката на Достоевски. С., 1976)     *** В периода 1989 (1991) - 2017 г. либералният външен плурализъм детерминира политическата и културната публичност на България. През тези години той премина през ценностен етап, после през фазата на релативизма и деградира до квазидиалог между тоталитарни единичности, които разкъсаха духовно, аксиологически и идеологически България на две половини. Оттук съвършено логично възникна националистическата доктрина на истината, която преследва конституционна промяна. В посочения период в българската публичност няма нито една проява на вътрешен плурализъм. И още. Описаният регрес на либералния плурализъм представя явната страна на проблема. Скритата обаче е далеч по-опасна, защото задълбоченият анализ открива кодиран консенсус по отношение на идеологии, за които цивилизованите общества не разговарят. Разбира се, науката се опитва да разбере как се е стигнало до тях, защото са морално и юридически осъдени, т. е. постигнато е базово консервативно съгласие или, по друг начин, дисенсусът е анихилиран. Имам предвид идеологиите на комунизма, националсоциализма, фашизма и антисемитизма. Темата е фундаментална, защото посочените доктрини са рационализирано проявление на Злото. Задълбочените консервативни автори вече години наред критикуват либералите за снемането на темата за злото от дневния ред на държавата и обществото: „Забележителна характеристика на либералната мисъл е, че тя не обръща почти никакво внимание на преобладаването на злото. Темата е игнорирана.... Като цяло обаче либералите се трудят яко, за да обяснят защо е разумно да се увеличи автономността чрез осъществяване на основните им ценности и политически програми, но те не обръщат внимание на факта, че злото преобладава дори в либералните общества”. (Дж. Кекеш. Против либерализма. С., 2001, с. 44). Ето и драстичното доказателство. „Демократична” България, конституирана през 1991 г., няма собствен Наказателен кодекс, а ползва комунистическия такъв! Посоченият факт е толкова съществен, че потвърждава тезата на Цв. Тодоров за идеологическите сходства между либерализма и комунизма (Цв. Тодоров. Интимните неприятели на демокрацията. С. 2013) или, по друг начин, субстанциалната прилика на Д. Хюм детерминира политическия живот в страната, скрита зад несъществени различия и измамна реторика, или по думите на Танкреди от забележителния роман на Дж. Лампедуза „Гепардът”, според които „Нещата така трябва да се променят, че да останат същите”. Да добавя, че либералите разбират промяната линейно и прогресистки. Ето какво имам предвид. В легитимния и следователно действащ Наказателен кодекс на „демократична” България, чл. 108, ал. 1 е записано: „Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до 5000 лв.” Изключително важно е да се знае, че първоосновата на цитирания текст е от 1968 г., годината на Пражката пролет: „Който с цел да отслаби властта в Народната република или да й създаде затруднения проповядва фашистка или друга антидемократична идеология, възхвалява извършването на престъпления против Народната република или явно подбужда към такива престъпления, разпространява клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществения строй, или разпространява литература с такова съдържание, се наказва с лишаване от свобода до пет години.” Както се вижда националсоциализма, комунизма и антисемитизма не са посочени изрично в текста от 2007 г. и следователно тяхната идеологическа защита не подлежи на наказателно преследване. Да не говорим какво ще открие допълнителният анализ при сравнението между двата текста или между всички налични „редакции”. Тук дебатите по темата свършват: няма никакъв смисъл за пореден път да обсъждаме аксиологическата система на либерализма, в която юридическото право е маргинална ценност и отново да влезем в лабиринта на описания вече плурализъм, сякаш не разбираме, че подобни дискусии целят да усъвършенстват либерализма, вместо да решат съществени обществени и държавни проблеми и така да се интегрираме реално в цивилизования свят. Оттук става пределно ясно, че създаването на демократичен Наказателен кодекс принадлежи на модерния консерватизъм , за когото върховенството на правото, респ. закона е висша и постоянна ценност, корелирана с една „теория на политическата моралност”, която „трябва да каже „да”, трябва да каже и „не”. (Дж. Кекеш) Снимки: youtube.com; union.edu;